СЛУЖБОМЕР

събота, юни 17, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част шеста: "Чашата с кръв"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ЧАШАТА С КРЪВ

Дошло време за поход към Казанското ханство.

Редом с Иван яздел братовчед му, последният уделен княз, останал жив - Владимир Старицкий. Баща му бил погубен в тъмницата от майката на Иван... И ето че царят по молба на Силвестър изкупил греха - пуснал от тъмницата Владимир и го държи при себе си по братски... Засега.

Великият ден на Русия наближавал.

Отначало Иван се обърнал към хана и казанците - молел ги да се предадат, но те, както подобава на храбри войни, отвърнали: "Ще умрем или ще защитим крепостта!" И тогава царят казал на войската си: "Ще изпием общата чаша с кръв, братя!"

Настъпило утрото. В благата тишина звучали само барабани и тръби, когато прозвучали два чудовищни взрива и казанските стени, и отломки от постройки, и останки от хора хвръкнали във въздуха и паднали върху града. Взривен бил барут в подкопани дупки и в стенните проломи нахлула войската.

Вече отблъсквали казанците към ханския дворец, когато започнало срамното - богат и велик бил град Казан и царските войници, като забравили за битката, започнали да грабят. Царят знаел слабостта на войните си, той предвидил всичко - след войската вървели царски хора с оголени мечове, за да не допуснат "опасния срам". Но той не знаел, че надзираващите също ще вземат с радост участие в грабежа.

И ето че вече са притиснали войската му, вече татарските саби режели руските глави, вече се чувал вик на страх и болка: "Секат, секат!", когато Иван се показал на градските врати с нова войска, която решила изхода от сражението. Неговите войни били безпощадни - "труповете лежали наравно със стените"... Но останалите живи казанци отказали да се предадат. Те се опитали да се измъкнат от горящия град и всички загинали. Само на своя хан не позволили да умре - предали го жив.

Иван кръстил татарския повелител - това било символ на победилото православие. Кръстът възсиял над покорения Казан.

Величествен послеслов към татарското иго!

Би трябвало да живее човек в онова време, за да разбере впечатлението от победата. Цвиленето на татарските коне, страшният глас на набега, след който следвали кръв, пожари и робство, могъществото на кривата азиатска сабя - всичко ставало история. Оставала само татарската кръв в жилите на потомците на изнасилените жени и вчерашните завоеватели още дълго щели да напомнят за себе си - с тесните очи на родените руски младенци.

За първи път Западът тръгнал срещу Изтока. За първи път Азия отстъпила. За първи път след татарското робство в Рус се появил млад цар, който върнал великите времена на князете завоеватели. И със сълзи на умиление неговият любимец и безстрашен воевода княз Курбски, заслужил в кървавата сеч прозвището "бич на Казан", славел царя...

А след това дошъл ред на Астраханското ханство. И той го завзел.

Към Астрахан неговите войни плавали по великата река Волга. И те видели развалините на Стария сарай - изоставената древна столица на Златната орда. Колко години в тази татарска столица, "горчив паметник на руския срам", идвали да се поклонят, а често и да намерят смъртта си, руските князе... Но това бил минал срам, пред тях била славата - завладяването на Астрахан.

Между завземането на Казан и падането на Астрахан се случило едно тревожно събитие, впрочем, скоро забравено. А то се оказало по-късно съдбоносно за мнозина... Всичко започнало с това, че Иван внезапно се разболял и болестта му била обявена за смъртоносна.

Всички били сигурни, че душата му се готви да отлети. А по това време княз Владимир Старицкий, братовчед на царя, пуснат от тъмницата, и майка му устройвали пирове! Все едно не Господарят и техният роднина на смъртен одър лижи, а нещо радостно става...

Той бил велик актьор, каквито са били много деспоти. Разболял ли се е, или само си е дал вид, че се е разболял - никога няма да узнаем, тайната е погребана заедно с него. Във всеки случай внезапната болест, толкова внезапно завършила с благополучно оздравяване, му дала възможност да провери много неща...

От "смъртния си одър" той призовал болярите да целунат кръста на малолетния му син - и мигновено добили смелост вчерашните роби, раздали се непокорни гласове: "Не искаме пеленаче, а искаме княз Владимир Старицкий!" И много боляри не пожелали да целунат кръста на Ивановия син. В тъмните коридори на двореца, под ниските сводове на залите се тълпели, шепнели, плетели заговори тези, които тайно мразели Иван и целия род на московските Господари. И били с тях дори тези, които го обичали, защото се страхували, че при малолетния му син властта отново ще завземат временшчиците (временните управници - бел. П. Н.) - роднините на царя, които не обичат Адашев и цялата "Избрана рада". Затова бащата на Адашев, царският любимец, когото царят издигнал от нищото, пожелал да се закълне на Старицкий. И верният му ковчежник, Фуников също решил да премине на страната на Владимир. Те обричали на гибел царския син, защото много добре знаели: болярите ще удушат младенеца, веднага щом баща му затвори очи.

Така завършил този, както по-късно го нарекъл самият Иван, "метеж край царската постеля"... Но най-умни били мълчаливите - те знаели как да действат: "Виж имената им и ги запиши". Добре обучили бащите им московските Господари...

Силвестър се мятал между него, умиращия, молещия да се закълнат на сина му, и метежните боляри. Попът се опитвал да угоди на всички, да помири всички, вместо да упреква тези, които не искат да целуват кръста на законния цар. Уговарял всички - и тези, които искали да бъдат верни на царя, и тези, които се съмнявали... Така се грижел в полза на държавата, като забравил за верността към него, към царя.

Самият Иван пише след това за разбунтувалите се боляри: "Залюшкаха се като пияни... решиха, че сме вече в небитието... като забравиха клетвата към нашия баща: да не търсят друг Господар, освен нашите деца... намислиха... да поставят на престола княз Владимир... а нашия младенец да погубят..."

С велико усилие ги накарали да се засрамят тогава малкото верни на царя боляри, накарали ги да се вразумят. Но те само си дали вид, че са се вразумили. Решили да почакат, докато царят не умре.

А Иван оздравял. Веднъж болярите го намерили седнал на ложето и царят им обявил с насмешка, че Бог го е изцелил...

Веднага след болестта той се отправил на поклонение с жена си и сина си в Кирило-Белозерския манастир - заради чудноватото си оздравяване. От поклонението донесъл разказа за срещата си с бившия коломенски епископ Васиан Топорков, който някога преди замонашването си служел вярно на баща му Василий, а след неговата смърт болярите го лишили от епархията му. Та значи, монахът му казал: "Не позволявай на никого да те учи - самият ти бъди на всички учител. Защото Господарят трябва да учи, а не да се учи, да повелява, а не да се подчинява".

И неподвижно, мрачно било лицето на царя, когато преразказвал на съратниците си от "Избраната рада" думите на стареца. Все едно заветът на бащите, забравен от тях, преразказвал...

Но още е силен авторитетът на Силвестър, още вярва царят в ума на Адашев, още цени Анастасия и попа, и Адашев, прощавайки на околничия неприязънта му към неговите родственици. Не, не смее още Иван да се изправи срещу тях. Но вътре в него вече се разгаря пламък... Дъбът расте бавно, но живее векове - така и гневът, и зломислието на великите тирани. До смъртта си той няма да им прости "метежа край постелята" и след това ще напише на княз Курбский: "Ето с какво ваше доброжелателство се насладихме от вас в дните на болестта".

Така прозвучал първият удар на камбаната. А болярите не чули. Не разбрали...

Впрочем, на невръстния му син не било съдено да живее дълго. По пътя за Кирилов царят имал още една среща, за която не обичал да разказва: в Троицко-Сергиевата лавра той срещнал Максим Грек, на когото най-сетне било разрешено да напусне заточението. И праведникът осъдил Иван за неговото поклонничество. Той го посъветвал вместо да е усърден в поклоненията, "да благотвори на престола", да се погрижи за многото сираци и вдовици, леещи сълзи и намиращи се в беда след "избиването на войската в Казанския поход", за да не се разгневи Господ и да не му отнеме собственото дете.

И скоро глупавата дойка изтървала първенеца му в реката - простудила сина. Младенецът починал още по пътя... Но съдбата била тогава милостива към него. Още двама сина ще му роди любимата Анастасия - Иван и Фьодор.

Минали пет години след болестта. Вече паднало Астраханското царство, а той все продължавал великите си завоевания. Силвестър му предложил да завладее Крим - и цялата "Избрана рада" решила така. Те казвали: страната иска да сложи край на татарското унижение.

В Крим, оттатък Перекоп, продължавал да съществува злият остатък от татарското пленничество на Рус - разбойническото Кримско ханство. По дивия Муравски път - на малки бързи коне, без да палят огньове, без храна - мълниеносно пресичали кримците цялата Рус, опожарявайки и грабейки градовете. И се връщали обратно с ремъчни кошници, привързани към седлата, откъдето се показвали светлоруси детски глави. Историкът ще напише: "Робските пазари в Турция се задъхваха от руси красавици със сини очи и момчета с ленени коси". А търговците, гледайки безкрайната процесия от руски неволници, питали: "Останаха ли още хора в тази страна?"

Но Иван избрал Ливония - изхода към морето, пътя към Европа, на Запад. Ливония (днешните Естония и Латвия) принадлежала някога на великите му прадеди и била завзета от рицарите на Тевтонския орден.

Но от древните войнствени традиции на Ордена останали само предания. Обилните пирове, леките жени и липсата на войни изиграли своята роля - рицарите се превърнали в сити феодали. Потомците на войниците живеели в нега и разкош, дългият мир, превърнал Ливония в земен рай, ги отучил да се сражават. Сега земите им станали лакомо късче, за което мечтаели и Жечпосполита (Полша и Литва - бел. П. Н.), и Дания, и Швеция.

Иван решил да нахлуе в Ливония първи.

Отказът да нападне Крим той обяснил на сподвижниците си с това, че, виждате ли, се страхува от война с Турция, която ще подкрепи Кримското ханство. Членовете на "Избраната рада" се изумили от неговото вироглавство. Те смятали нещата за уредени, защото отвикнали от това, че царят може да не ги послуша. Те започнали да убеждават Иван, говорели му: ако нападнат Крим, може да се противопостави само Турция, а ако воюват с Ливония, ще се противопоставят и Жечпосполита, и Дания, и Швеция - европейска войска, с която няма да се справи макар и многочислената, но зле обучена негова армия...

Съратниците се сърдели гръмко. "Попът... с вас, своите съветници, ни порица жестоко" - ще напише след това Иван.

Той знаел: те са прави! Но това бил главният миг в живота му, отдавна замислен бунт срещу неканените съветници, похитили неговата воля. Стига! Това, което позволявал на младини, сега, в годините на мъжеството си, няма да им позволи! Те, като негови роднини, се осмелявали да се присмиват на решенията му. Многолетното унижение вече свършило.

"Вие гледахте на мене като на младенец... Възрастен човек, аз не исках да бъда младенец... и ако смеех са възразя на най-последния от съветниците, ме обвиняваха в нечестие - пише той по-късно на един от главните си "съветници", княз Курбский. - Не като към владетел се обръщахте вие към мене... с надменни речи".

Всичко, което трупал в себе си, избликнало! И те видели царския гняв и чули яростния му глас: "Ливония!"

Ливонците предвидили войната. Откакто руският цар покорил татарските ханства, те чакали неотвратимото. И затова решили: да не снабдяват Иван с оръжие, да не пускат при него майстори-оръжейници.

Като решил да започне войната, царят-актьор организирал представление: поканил на пир ливонските посланици. Но на щедрия царски пир, където виното се леело като река и масата се огъвала от ястия, на ливонците не дали нищо. Те седели, заобиколени от пиещи и ядящи, но храната и чашите минавали покрай тях. После гладните посланици били изгонени от пира.

След заминалите си оскърбени посланици Иван изпратил "ужасяващ поход". Огромна разноплеменна армия (руснаци, покорени татари, послушни ногайци) нахлула в Ливония. Рицарите се затворили в своите замъци, като изоставили градските посади (търговско-промишлени градски части извън крепостната стена - бел. П. Н.) и беззащитното население на произвола на съдбата. И полудивата азиатска орда палела, грабела, убивала, изнасилвала жените и веднага им разпаряла коремите...

Така започнала Ливонската война, която продължила повече от две десетилетия.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.