СЛУЖБОМЕР

понеделник, юли 31, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Ърнст Борис Чейн (Ernst Boris Chain)

19 юни 1906 г. – 12 август 1979 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1945 г. (заедно с Александър Флеминг, Хауърд Флори)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Немско-английският биохимик Ърнст Борис Чейн (нем. Ернст Борис Хайн) е роден в Берлин в еврейско семейство. Баща му, Михаел Хайн, е роден в Русия, но емигрира в Германия, учи химия в Берлин, а след това отваря там доходно химическо производство. Майката на Чейн, Маргарет (Айснер) Хайн, е родена в Германия. През 1920 г. бащата на Чейн умира, като оставя наследство, но заради инфлацията през 1923-1924 г. семейството се разорява. Но все пак остават достатъчно средства, за да може Чейн да получи образование в университета "Фридрих Вилхелм", завършвайки го с диплома по химия. Чейн се занимава сериозно с музика, като мечтае да стане пианист. Но през 1930 г., като получава докторска степен по химия, прави своя окончателен избор и започва да учи биохимия на ферментите в болницата "Шарите" в Берлин.

След две години Чейн става немски гражданин, но когато в Германия идва на власт Хитлер, решава да емигрира в Англия, защото е евреин и има леви политически възгледи. След шест години става британски поданик. Но Чейн не успява да прехвърли в Англия майка си и сестра си и след 1942 г. майка му загива в концентрационен лагер, а сестра му изчезва безследно.

В Англия Чейн работи отначало в лондонската болница към Университетския колеж. Но той смята, че там възможностите за изследователска работа са неудовлетворителни. През същата година се мести в Кеймбридж и започва да работи под ръководството на Фредерик Гоулънд Хопкинс. Макар че лабораторията в Кеймбридж не е оборудвана по-добре от лабораторията в Лондон, обстановката е по-разполагаща към работа и Хопкинс като учен предизвиква искрената възхита на Чейн.

Между другото през 1935 г. Хауърд Флори е назначен за професор в Оксфордския университет. Той е патолог и бактериолог и се опитва да преустрои преподаването и изследователската работа в областта на патологията. За този цел той призовава патолозите експериментатори и химиците да си сътрудничат тясно помежду си. Флори се обръща към Хопкинс с молба да му предложи кандидатура за ръководител на биохимичните изследвания в училището по патология "Уилям Дан" към Оксфордския университет и Хопкинс предлага Чейн.

Една от първите теми, която Флори предлага на Чейн след идването му в Оксфорд, е изследването на антибактериалните вещества, сред които и лизозима, открит от Александър Флеминг през 1922 г. "Лизозимът има всичките свойства на фермент - пише по-късно Чейн, - но свойствата на субстрата от бактерии, върху които той въздейства, бяха неизвестни". Чейн се заема с изолиране на този субстрат (иначе казано - на веществото, върху което въздейства ферментът) и с проучване на взаимодействието му с лизозима. По-късно той казва: "За първи път в живота си се сблъсках с необходимостта да получавам микробна биомаса в големи количество и оттогава този проблем стана основен в научната ми кариера".

По време на своите изследвания на химическите свойство на лизозима Чейн проучва наличните трудове за естествените противомикробни средства. "Тази област ми се струваше доста обширна и почти неизучена и можеха да бъдат открити нови антибактериални вещества, които биха представлявали научен и клиничен интерес" - пише по-късно Чейн. Сред научните трудове той намира първото описание на пеницилина от Флеминг, публикувано през 1929 г.

Флеминг открива пеницилина през 1928 г., но в началото на 30-те години почти спира изследването на веществото, защото е химически неустойчиво и е трудно да бъде произведено в количества, достатъчни за научни изследвания. Чейн пише: "Трудностите, с които се е сблъскал Флеминг, само подтикнаха моя интерес към открития от него пеницилин. Казах на Флори, че ние непременно ще намерим начин да пречистим поне частично пеницилина въпреки неговата неустойчивост... Във връзка с това започнахме работа по изолирането и пречистването му, не само желаейки да намерим нов антибактериален химиотерапевтичен препарат, колкото опитвайки се да изолираме фермента, който - както се надявахме, ще хидролизира общия субстрат на повърхността на клетките на много патогенни бактерии".

По предложение на Чейн Флори издейства от Рокфелеровия фонд субсидии за работа над пеницилина, която започва през 1938 г. Чейн и колегата му Норман Хетли достигат до извода, че пеницилинът не е фермент, а сравнително дребна молекула на органично съединение. Малките размери на молекулата на пеницилина кара изследователите да направят грешните предположения, че ще бъде лесно да разшифроват молекулярната му структура и да го синтезират. Двете предположения се оказват грешни.

Оказва се, че в състава на пеницилина влиза комплекс от реактивни групи (по-късно тази структура е наречена бета-лактам), който преди това никога не е откриван в природата и само в редки случаи се появява в лабораторни условия. Чейн предполага съществуването на подобни структури през 1943 г., но той не е единственият учен, представил подобна гледна точка, а освен това допуска и възможността за структури от друг вид. Едва през 1949 г. въпросът се изяснява благодарение на изследванията по рентгенологична кристалография на Дороти Ходжкин. Оказва се също, че бета-лактамът е труден за синтезиране; макар че синтезът му е осъществен през 1957 г., той си остава и до ден днешен скъпоструващ.

По това време Чейн и Флори откриват, ме вместо да синтезират пеницилин, могат да го получат в концентриран вид с помощта на новата методика лиофилизация, при която пеницилиновият разтвор отначало се замразява, след това наличната вода се сублимира в газообразно състояние и се кондензира при много ниска температура. Особена роля за разработването и конструирането на лабораторното оборудване изиграва Хетли. Към май 1940 г. Чейн и Флори получават непречистен пеницилин в количества, достатъчни да се изпробва ефектът му върху мишки с инфекциозни заболявания, които обикновено водят до летален изход. Резултатите показват терапевтичната ценност на пеницилина при лекуването на разпространени инфекции. На следващата година Флори започва първите клинични изпитания на пеницилина.

Чейн е непостоянен и саможив човек. Отначало отношенията му с Флори са съвсем дружески. Флори ръководи работата, а Чейн внася в нея своя ентусиазъм. Но след 1941 г. техните отношения започват да се развалят: Флори и Хетли заминават за Съединените щати, за да помогнат за изучаването и производството на пеницилина, а Чейн остава в Англия. През 1944 г. се появяват слухове, че Нобеловата награда може да бъде присъдена само на Флеминг или на Флеминг и на Флори и това извежда Чейн от душевно равновесие.

Въпреки всеобщото признание на изследванията на Чейн и на колегите му неговата неудовлетвореност все повече се усилва. Още от самото начало той иска да получи патента за разработената от неговата група методика и през 1948 г. подава заявление за предварителен патент. Обаче Британският съвет по медицински изследвания отхвърля заявлението. След края на войната Чейн решава да заинтересова Оксфордския университет и британското правителство с производството на пеницилин, като разработва програма за промишлена микробиология и технология на ферментацията. Но програмата не е субсидирана и надеждите му се оказват напразни.

Всичките тези неща довеждат до това, че Чейн приема предложението на изследователския център по химическа микробиология към Италианския държавен институт и оглавява първия международен център за изследване на антибиотиците. През 1948 г., преди да замине за Рим, Чейн се жени за Ана Белоф, която работи като биохимик в Оксфордския университет. Семейството има двама сина и една дъщеря. В Италия Чейн продължава своите изследвания на пеницилина. И ако по време на Втората световна война той има важен принос за изясняване на въпроса за строежа на пеницилина, в края на 50-те години той подкрепя усилията на английските учени за производство на полусинтетични пеницилинови производни.

През 60-те години Чейн се връща в Англия като ръководител на катедрата по биохимия в Имперския колеж за наука и технологии към Лондонския университет и като директор на току-що организираната Волфсънова лаборатория. Работата му на тази длъжност е белязана с многобройни конфликти по административни и финансови въпроси. През 1973 г. Чейн се пенсионира. През 1978 г. се разболява и през 1979 г. умира във вилата си в Ирландия.

Чейн е удостоен с много награди, след които медала Берцелиус на Шведското медицинско дружество (1946 г.), медала Пастьор на Пастьоровия институт в Париж (1946 г.), награда в чест на 100-годишния рожден ден на Паул Ерлих от Фонда "Паул Ерлих" (1954 г.) и медала Марота на Италианското химическо дружество (1962 г.). Той е генерален секретар на Световната организация за здравеопазване и член на Нюйоркската медицинска академия, на Френската медицинска академия, на Вайцмановия институт в Израел, на Италианското химическо дружество и на Финландското дружество на биохимиците. През 1949 г. е избран за член на Лондонското кралско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/chain.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

неделя, юли 30, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 9

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г..

5. Трети фалит: 1984-1990 г.

Така българската социалистическа икономика фалира за трети път. Официално, със съответно писмо до кредиторите, че

България вече не може да плаща. Този момент съвпада и с политическия край на социализма в България.

Описана в една графика, историята на българското социалистическо стопанство изглежда така:

Средногодишен реален ръст на българското социалистическо стопанство по петилетки.

След третата петилетка посоката в растежа на българската социалистическа икономика е само надолу. Цялата последна петилетка е петилетка на стопански спад. Социализмът започва добре – докато елементарните фази на натрупване и репресия върху потребителите са възможни. След което, в момента, в който постигнатият вече стандарт на живот прави стопанството малко по-сложно за планиране и управление, следва забавяне, застой и накрая провал.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В крайна сметка социализмът изоставя България в тотална икономическа разруха, чието преодоляване отнема на българите цяло десетилетие. Затова и стопанският урок е добре да се помни: макар и да тръгват добре, социализмите в края на краищата винаги завършват със стопански крах. Това се случи през XX век, продължава да се случва и днес, ще продължи да се случва и в бъдеще. Желаещи да печелят власт с обещания за социализъм винаги ще има и ако някой народ е достатъчно наивен да им даде тази власт, ще последва познатият път – няколко добри години на упоение, после затруднения и все по-непреодолими проблеми и накрая стремглаво обедняване.

Самопроверка

Въпрос: Кои са основните разлики между плановата и пазарната икономика?

Задача: Потърси информация за цените, качеството и разнообразието на стоките преди и след 1989 г. в България. Има ли разлика и ако да - защо?

За автора

Георги Ганев е доктор по икономика от Уошингтън Юнивърсити в Сейнт Луис, САЩ. От 1997 г. е програмен директор по икономически въпроси в Център за либерални стратегии в София. От 2003 г. той е асистент в Стопански факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. От 2004 г. е член на Българската макроикономическа асоциация, като през 2005 – 2009 г. е Председател на управителния ѝ съвет.


(Следва)

събота, юли 29, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.


4. Втори фалит: 1975-1977 г.

Но както всичко при социализма и това благосъстояние се оказва неудържимо и води до фалит. Непоклатимата логика на социалистическото планиране залага все по-амбициозни и все по-трудни за обезпечаване с ресурси цели на развитието. В средата на 1970-те години тази неутолима социалистическа амбиция води до залитане в посока изграждане на тежко машиностроене. То изисква огромни ресурси, а потреблението вече не може да бъде насилствено потиснато и върнато на скромните нива от първите петилетки. България не разполага с подобни ресурси, но въпреки това се впуска в мегаломанската авантюра с тежката индустрия.

И, разбира се, сравнително бързо фалира. Този път фалитът е покрит с откровен подарък от страна на Съветския съюз, който започва да снабдява България с ресурси, основно нефт, на изключително ниски цени, които България хитроумно препродава на световните пазари на много по-високи цени и прибира печалбата. Това я финансира още няколко години, когато, обаче, в началото на 1980-те настъпват поредните, този път последни и фатални, усложнения в социалистическата икономика. От гледна точка на България, те са три.

Първо, изглеждащите като неизчерпаеми ресурси на Големия Брат (СССР) се оказват изчерпани и просто спират да текат към България.

Второ, създадените в първите петилетки производствени мощности започват да остаряват, а новосъздадените тежки мощности или никога не започват да произвеждат, или са крайно неефективни. Социалистическият план не успява нито да поддържа едните, нито да пренастрои другите. Натрупаното в първите петилетки почти тотално се похабява и изчерпва през последните.

Трето, неумолимото потребление продължава да предизвиква социалистическото производство, а то вече не може да го задоволява дори като хранителни продукти и стоки от първа необходимост. Единственият начин потреблението да бъде захранвано е чрез внос, при това внос назаем. Вече се внасят масово, и се финансират с дълг, не суровини и средства за производство, както при първия и втория фалит, а потребителски стоки.

(Следва)

петък, юли 28, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките?


3. Първи фалит: 1959-1962 г.

Когато човек погледне зад формално отчетените постижения, дори зад този наистина успешен откъм натрупване на производствени мощности и индустриализация на страната период, се крие един фрапантен факт. „Успехът“ се случва за сметка на фалит на държавата, т.е. тя изпада в неспособност да си плаща външните дългове. Това означава сериозна криза, защото се налага труден избор. Ако реши да не си плати, тогава чужденците ще престанат да ѝ дават назаем и ще ѝ се наложи да забрави за „успехите“ на социалистическото развитие поради липса на приток на средства отвън, без които, оказва се, това развитие е невъзможно. Ако държавата реши да си плати, за да може отново да започне да взима заеми отвън само и само да закрепи положението, то това ще е за сметка на някакви важни нейни резерви и това също ще затрудни бъдещото ѝ развитие.

Кризата с първия фалит се случва основно по две причини. Първата е, че планиращите държавни органи се провалят в намирането на подходящо темпо за развитие на страната. Тя натрупва средства за производство с по-бързо темпо, отколкото може да си позволи с наличните ресурси. Налага ѝ се да взема ресурси назаем отвън. Втората е, оказва се, че нуждите от средства за производство на социалистическата българска икономика могат да бъдат посрещнати предимно от… производство в смятания тогава за „умиращ“ и със сигурност „западащ“ капиталистически свят. Бляскавите български планировчици не само налагат неудържимо темпо на индустриализация, не само го финансират със заеми, но и тези заеми са в капиталистическа валута.

Към края на 1950-те години България се оказва в невъзможност да обслужва своите дългове и е изправена пред дилема: или да забави темповете на икономическо развитие до ниво, което би позволило подобно обслужване, или да се откаже от съществуващия държавен резерв, държан предимно в злато. Избира второто и през 1962 г. златният резерв на България е изпразнен на два етапа. Първоначално е (незаконно) изнесен на „съхранение“ в Москва. След което на СССР е разрешено просто да си го вземе като форма на плащане на дълговете, които са основно към две съветски банки, опериращи в Западна Европа и в капиталистически валути.

Накратко, дори най-забележителният откъм икономически растеж период на социализма в България е белязан от фалит. Този растеж е бил изкуствен, неорганичен и неустойчив.

Проблемите на социалистическото стопанство

Първият фалит на България през социализма е всъщност добра начална илюстрация на дълбоките стопански проблеми на социализма, които той в крайна сметка се оказва неспособен да реши. Тези дълбоки проблеми са два и са тясно взаимно свързани.

Първият тръгва от това, че ресурсите могат да бъдат насочвани само в две посоки: за натрупване или за текущо потребление. Когато ресурсите се насочват главно към натрупване, това по необходимост означава, че те не са налични за текущо потребление и поради това то стои на силно свити нива. И понеже нормалните предпочитания на хората са все пак да имат повече потребление, единственият начин за „социалистическо“ натрупване на средства за производство е чрез принуда. В периода на ранните години на всяка социалистическа държава, включително България, се наблюдава явна и много строга държавна репресия върху потреблението и насилствено насочване на ресурси към натрупване. Обещанието, оправдаващо това насилие е, че всичко се прави в името на „светлото бъдеще“, когато натрупаните производствени мощности ще са достатъчни, за да осигурят потребителско благоденствие за всички. Когато държавата монополизира всички решения и упражнява репресия върху всеки, липсва механизъм за корекция на нейните грешки. Грешките се трупат и могат да доведат до фалит.

Вторият проблем на социализма е, че дори и в някаква степен да можеш да планираш производството на блага, по никакъв начин не можеш да планираш тяхното потребление, освен ако не вкараш буквално всички в концлагер или поне казарма. Потребителските предпочитания, вкусове, моди са напълно неуловими за централния планировчик. Те не могат да бъдат наблюдавани преди самите хора да ги проявят чрез своите действия като купувачи. Освен това те непрекъснато и по напълно непредвидим начин се променят. Потреблението на крайни блага никога не може да бъде планирано.

Така при социализма от една страна има планирано производство, а от друга непланирано и непланируемо променливо потребление. Резултатът е постоянно несъответствие между благата, които се произвеждат, и благата, които се търсят. Непотърсеното производство просто залежава и бива изхвърлено, в най-добрия случай – рециклирано. Недостатъчното производство се нарича „дефицит“ и образува явлението „опашки“. В България конкретно, освен видимите всеки ден пред всякакви магазини опашки за всекидневни неща като домати, месо, обувки, бензин има и опашки за по-сериозни неща – жилища, автомобили, цветни телевизори, телефони в къщата. За всичко това се чакаше, за текущите неща с часове, за по- сериозните обикновено с години, понякога с десетилетия. Някои българи така и не дочакаха...

Потреблението при социализма е насилствено свито поради стремежа към „социалистическо натрупване“ и заедно с това постоянно тормозено от свръхпроизводство на едни неща и дефицити на други. То е понасяно от хората само заради обещанието, че някой ден нещата ще си дойдат на мястото и тогава ще има изобилие за всички. Мантрата за светлото бъдеще, обаче, може да има ефект на успокояване само до определен момент. В цяла Източна Европа той настъпи с края на първото поколение на социализма, т.е. някъде двадесетина години след неговото начало.

В България този момент съвпада с едно особено събитие. През 1965 г. България става първата социалистическа страна, в която започва бутилиране на Кока-Кола. Може би конкретната марка и конкретната година са случайност, но появата на това отявлено потребителско благо, на този символ на свободния потребителски избор, е придружена и от други – модни стоки, не само насочени, но изрично предизвикващи активно потребителско поведение на хората. Не може да е случайност. Това е моментът, в който социалистическите диктатори разбират, че мантрата със светлото бъдеще е изчерпана и, за да избегнат подкопаване на устоите на властта, се виждат принудени да облекчат репресията. Духът на потреблението бива изпуснат от бутилката на социалистическата репресия и се насочва към друга бутилка – Кока-Кола. Заедно с нея и към модни дрехи, обувки, автомобили, апартаменти, вили. Въпреки постоянните дефицити на всичко истински ценено от обществото, потреблението вече не може да бъде удържано.

Това е началото на стопанския край на социализма. След отказа от репресия върху потреблението, социализмът се оказва неспособен да осъществи сложното жонглиране с два взаимно противоречащи си процеса: захранването на все по-взискателните потребителски желания и продължаващото социалистическо натрупване чрез централен план.

Тази неспособност не се проявява веднага. Поради съществуващите вече към края на 1960-те години производствени мощности, както и поради доставката на значителни количества ресурси от Големия Брат (Съветския съюз) жонглирането върви сравнително успешно докъм средата на 1970-те години. Това е върховият момент в стопанското развитие на социализма в България, а и в цяла Източна Европа. Тогава, като стандарт на живот, включително общо производство и потребление, България изостава с най-малко от развитите страни.

(Следва)

четвъртък, юли 27, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 6

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство.


2. Какво представляват петилетките?

В случая на България и на повечето социалистически страни, тези планове (стопански планове, решавани на държавно равнище - бел. П.Н) бяха 5-годишни и се наричаха петилетки.

През епохата на социализма в България бяха „планирани“ 9 такива петилетки, започвайки от 1949 г. и завършвайки през 1990 г. Това са 42 години и ако някому прави впечатление, че 42 не се дели нито на 9, нито на 5, това не е случайно.

Деветте петилетки отнемат 42 вместо 45 години, защото първата от тях е „изпълнена“ не за пет, а за четири години (1949 – 1952 г.), а третата – не за пет, а за три (1958 – 1960 г.).

Това само по себе си е доста интересно. Добре известното през социалистическите години „преизпълнение на плана“ показва колко проблемно е държавното планиране – един истински добър план би трябвало да може да предвиди собственото си преизпълнение и да бъде направен така, че подобно нещо да не се случва. Петгодишен план, който се изпълнява за три години, е зле направен план. Може би държавата, в края на краищата, не е чак толкова добра в планирането?

Въпреки тази забележка, първите четири петилетки са годините на стопанския успех на българския социализъм, поне според отчетените постижения. Реалното производство на човек от населението расте през целия този период средно с почти 6% на година, което означава нарастване от около 2.7 пъти за целия период. Усилват се тенденциите за преместване на населението от селата в градовете. Създават се значителни нови промишлени мощности и постепенно селското стопанство престава да е доминиращият сектор в българската икономика.

Разбира се, едва ли тези положителни развития се дължат единствено на факта, че тогава в България има социализъм. Например, те отразяват и процеси на модернизация на държавния апарат и на урбанизация на населението, които вероятно щяха да се случват в България и при несоциалистическо развитие. Въпреки това, все пак, резултатите от първите петилетки са значими. Но ... (в следващите части ще прочетете за трите фалита на социалистическа България – бел. П.Н.)

(Следва)

сряда, юли 26, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 5

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944–1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев)

„Ако интелектуалното господство на социализма остане непоклатимо, тогава в кратък период от време цялата култура на сътрудничество, която Европа е изграждала в продължение на хилядолетия, ще бъде унищожена. Защото социалистически ред на обществото е неосъществим. Всички усилия да се осъществи социализъм водят до разрушаване на обществото.“

„Социализъм: икономически и социологически анализ“, Лудвиг фон Мизес, 1922 г.

От гледна точка на стопанското си развитие, всички социалистически държави на света през последния век имат една и съща съдба: започват добре и завършват зле. Такова е и стопанското развитие на социализма в България в периода 1948–1989 г. С някои особености.

Стопанството на едно общество е набор от механизми и начини, чрез които хората задоволяват текущите си нужди с наличните оскъдни ресурси. В съвременния свят това става на няколко стъпки. Първо хората създават машини, оборудване, екипировка, сгради, съоръжения, които са събрани под заглавието „средства за производство“. След това хората използват тези средства за производство, за да създадат крайни блага, готови пряко да задоволяват техните нужди. Накрая, благата се разпределят между хората и всеки ги потребява и задоволява нуждите си.

1. Социалистическото стопанство.

Водещата стопанска идея на социализма е, че най-добрият начин за създаване на блага е когато средствата за производство принадлежат на обществото като цяло и никой отделен човек няма собственост и съответно контрол върху тях. Например, никой отделен човек няма право да притежава селскостопанска земя, производствени машини като стругове, станове или камиони, производствени сгради като халета, складове или офиси. При социализма обществото като цяло, а не отделни собственици, решава кое благо или средство за производство в какво количество и как да се произведе.

Осъществяването на тази идея включва две стъпки. Първата е средствата за производство да бъдат отнети от собствеността и контрола на отделни хора, известни като частни собственици. В България това е случва в рамките на десетилетието след края на Втората световна война, когато последователно са отнети от частните им собственици финансовите институции, промишлените предприятия и накрая най-важното средство за производство тогава в страната – селскостопанската земя. По отношение на предприятията е приет закон за национализация и просто един ден през декември 1947 г. назначеното от Българската комунистическа партия ново ръководство влиза в сградите и офисите им, изгонва дотогавашните собственици и директори и започва да действа вместо тях. По отношение на земята, процесът отнема доста по-дълго време, защото собствениците са постепенно принуждавани да станат членове на новите кооперативни земеделски стопанства, където земята става обща, макар и не държавна.

Конкретно в България именно насилственото отнемане на земята причинява най-сериозен стрес на обществото и съответно поражда съпротива. Тя е преодоляна, както и като цяло в Източна Европа, чрез обещанието, че земята се отнема от „имащите“ и се „преразпределя“ към това всички да могат да ползват нейните плодове, което при социализма се очаква сравнително бързо да доведе до силен ръст на производството и оттам – до благоденствие.

Втората стъпка е установяване на някаква форма на обществен контрол върху средствата за производство, по силата на който се вземат решенията от кое колко, кога и как да се произведе. Конкретно в България под „обществен“ контрол се разбира – и това е непроменено до днес – държавен контрол. Средствата за производство стават държавна собственост и държавата чрез свои комисии, комитети, дирекции и съвети всъщност взема стопанските производствени решения.

Най-важното при производствените решения, независимо чия е собствеността, е планирането на производствената дейност. Когато има частни собственици, всеки от тях планира сам за себе си – формира очаквания, предполага как ще се развие обстановката и решава кога, какво, как и колко да прави. Според социалистическата идеология този начин на вземане на решения е лош и води до неефективност и несправедливост. Според нея, много по-съвършено и справедливо е планирането да се извършва от обществото като цяло – в случая, когато собствеността е държавна, от държавата. Това става чрез създаването на държавни планиращи институции и, особено важно, чрез създаването и изпълнението на конкретни планове за стопанската дейност.

(Следва)

вторник, юли 25, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Александър Флеминг (Alexander Fleming)

6 август 1881 г. – 11 март 1955 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1945 г. (заедно с Ернст Борис Чейн, Хауърд Флори)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Шотландският бактериолог Александър Флеминг е роден в графство Еършир в семейството на фермера Хю Флеминг и втората му жена Грейс (Мортън) Флеминг.

Той е седмо дете на баща си и трето на майка си. Когато момчето става на седем години, баща му умира и майката трябва сама да се оправя с фермата: неин помощник е Томас, по-голям брат на Флеминг по баща. Флеминг учи в малко селско училище, намиращо се недалече от фермата, а след това в Килмарнък академи, като свиква от рано да наблюдава природата. На тринадесет години заедно с по-големите си братя заминава за Лондон, където работи като чиновник и посещава занятията в Политехническия институт на "Риджент стрийт", а през 1900 г. се записва в Лондонския шотландски полк. Флеминг харесва военния живот, той си спечелва репутацията на първокласен стрелец и ватерполист; по това време Англо-бурската война вече завършва и на Флеминг му се налага да служи в презморски страни.

След една година той получава наследство от 250 фунта стерлинги (което е почти 1200 долара - не малко сума по това време) и по съвет на Томас подава документи за националния конкурс за постъпване в медицинско училище. На изпитите получава най-високите оценки и става стипендиант на медицинското училище към болницата "Сент Мери". Флеминг учи хирургия и, като си взема изпитите, става през 1906 г. член на Кралския колеж на хирурзите. Оставайки да работи в лабораторията по патология на професор Алмрот Райт към болницата "Сент Мери", той получава през 1908 г. степените бакалавър и магистър на науките в Лондонския университет.

Най-значителни постижения в лечението на инфекциозните заболявания между двата века са първите ваксини, серотерапията на Емил фон Беринг и учението за фагоцитите на Иля Мечников. Всички те в една или друга степен са свързани с имунотерапията и се основават на мобилизацията на естествените сили на човешкия организъм за борба с болестта. Опирайки се на това, всички лекари и бактериолози предполагат, че по-нататъшният процес ще бъде свързан с опитите да се променят, усилят или допълнят свойствата на имунната система.

Откриването през 1910 г. на салверсана от Паул Ерлих само потвърждава тези предположения. Ерлих е зает с търсенето на това, което той нарича "магически куршум", подразбиращ под този израз средство, което може да унищожи попадналите в организма бактерии, без да уврежда тъканите на организма на болния и даже да си взаимодейства с тях. Салверсанът, първото от съвременните лекарствени препарати, съответства само отчасти на тази цел. Макар че е признат за ефективно средство срещу възбудителя на сифилиса - бледата спирохета, той се характеризира със странично токсично действие. Лабораторията на Райт е една от първите, която получава образци от салверсана за проверка. През 1908 г. Флеминг започва експерименти с препарата, използвайки го също така в частна медицинска практика за лечение на сифилис. Като осъзнава прекрасно всичките проблеми, свързани със салверсана, той въпреки това вярва във възможностите на химиотерапията. В продължение на няколко години обаче резултатите от изследванията са такива, че едва ли могат да потвърдят неговите предположения.

След влизането на Британия във Втората световна война Флеминг служи като капитан в медицинския корпус на Кралската армия и участва във военните действия във Франция. Работейки в лабораторията за изследване на раните, Райт и Флеминг се опитват да определят дали има някаква полза от антисептиците за лечението на инфекциозните поражения. Флеминг доказва, че антисептици като карболовата киселина, употребявана по това време широко за обработка на открити рани, убива левкоцитите, създаващи в организма защитна бариера, което съдейства за оживяването на бактериите в тъканите.

През 1922 г., след неуспешни опити да изолира възбудителя на обикновените простудни заболявания, Флеминг чисто случайно открива лизозима - фермент, който убива някои бактерии и не вреди на здравите тъкани. За съжаление, перспективите за медицинско използване на лизозима се оказват доста ограничени, защото е доста ефективно средство срещу бактерии, които не са възбудители на заболявания, и е съвсем неефективен срещу болестотворни организми. Това откритие обаче подтиква Флеминг да се заеме с търсенето на други антибактериални препарати, които да са безвредни за организма на човека.

Друга щастлива случайност - откриването на пеницилина през 1928 г. - е резултат от стечение на редица обстоятелства, толкова невероятни, че е почти невъзможно да се повярва в тях. За разлика от своите акуратни колеги, които измиват чашите с бактериални култури след края на работата с тях, Флеминг не изхвърля културите по 2-3 седмици, докато в една от своите чаши не открива плесен, която, за негово учудване, забавя развитието на културата от бактерии Staphylococcus. Като отделя плесента, той установява, че "бульонът, върху който се е разраснала плесента... е придобил ясно изразена способност да забавя развитието на микроорганизмите, а също така бактероцидни и бактериологични свойства по отношение на много разпространени патогенни бактерии".

Немарливостта на Флеминг и направеното от него наблюдение са само две обстоятелства в целия ред от случайности, довели до откритието. Плесента, с която се оказва заразена културата, принадлежи към много редкия вид Penicillium. Тя вероятно е пренесена от лабораторията, намираща се на един етаж по-долу, където отглеждат образци от плесени, взети от домовете на болни, страдащи от бронхиална астма, за да се изготвят от тях десенсибилизиращи екстракти. Флеминг оставя станалата по-късно знаменита чашка на лабораторната маса и заминава на почивка. Настъпилото в Лондон захлаждане създава благоприятни условия за развитието на плесента, а последвалото затопляне - на бактериите. Както се изяснява по-късно, стечението именно на тези обстоятелства довежда до знаменитото откритие.

Първоначалните изследвания на Флеминг дават редица важни сведения за пеницилина. Той пише, че това е "ефективна антибактериална субстанция... оказваща видимо въздействие върху пиогенните коки и пръчиците от дифтеритната група... Даже в огромни дози пеницилинът не е токсичен за животните... Може да се предположи, че той ще се окаже ефективен антисептик при повърхностна обработка на участъци, поразени с чувствителни към пеницилина микроби, или при неговото инжектиране". Знаейки това, Флеминг, колкото и да е странно, не прави съвсем очевидната следваща стъпка, която дванадесет години по-късно предприема Хауърд Флори и която се състои в изясняването дали опитни животни ще бъдат спасени от летална инфекция, ако бъдат лекувани като им се инжектира пеницилинов бульон. Флеминг само го предписва на няколко пациенти за повърхностно приложение. Обаче резултатите са противоречиви и обезкуражаващи. Разтворът не само се пречиства трудно, ако става въпрос за големи количества, но и се оказва нестабилен.

Като института "Пастьор" в Париж и ваксинното отделение в болницата "Сент Мери", където работи Флеминг, съществува благодарение на продажбата на ваксини. Флеминг открива, че в процеса на приготвянето на ваксини пеницилинът помага да се предпазят културите от стафилококи. Това е малко техническо постижение и той го използва широко, разпореждайки се ежедневно да се приготвят големи партиди бульон. Флеминг дава образци от култури Penicillium на някои свои колеги в други лаборатории, но нито един път не споменава за пеницилина в нито една от 27-те си статии или лекции, които публикува през 1930-1940 г., даже ако става дума за вещества, убиващи бактериите.

Може би пеницилинът е щял да бъде забравен напълно, ако не е по-рано откритият от Флеминг лизозим. Именно това откритие кара Флори и Ернст Б. Чейн да започнат изучаване на терапевтичните свойства на пеницилина, в резултат от което препаратът е подложен на клинични изследвания. Всичките почести и слава обаче получава Флеминг. Случайното откриване на пеницилина в чашка с бактериална култура дава на пресата сензационен материал, способен да порази въображението на всеки човек.

През останалите десет години след получаването на Нобеловата награда Флеминг е удостоен с 25 почетни степени, 26 медала, 31 награди и почетни членства в 89 академии на науките и научни дружества, а през 1944 г . получава и дворянско звание.

През 1915 г. Флеминг се жени за медицинската сестра Сара Марион Макелрой, по произход ирландка. Семейството има син. След смъртта на жена му през 1949 г. здравословното състояние на Флеминг се влошава рязко. През 1952 г. той се жени за Амалия Кутсури-Вурека, бактериолог и негова бивша студентка. Три години по-късно умира от инфаркт на миокарда.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/fleming.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

понеделник, юли 24, 2017

Кремълската русификация на Армения

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руският език за Руската империя, а след това и за Съветския съюз е бил винаги основно оръжие и обединяващ фактор. Тъй като руските царе обичали да покоряват чужди територии, покорените народи се подлагали на езикова и религиозна (православна) асимилация. Имперската политика уж би трябвало да изчезне, но Владимир Путин я възстанови. Поредна жертва може да стане Армения.

За Армения, намираща се в географска и отчасти геополитическа изолация, безработицата е основен вътрешен проблем. Потокът на напускащите страната е постоянен – някои заминават на Запад, някои искат да запазят близостта си с родината и отиват да работят в Русия. Тези дни председателят на Народното събрание на Армения Ара Баблоян попита своя руски колега Вячеслав Володин: а защо не вземат на работа арменските шофьори, докато гражданите на Киргистан и Беларус могат да използват своите шофьорски книжки в Русия.

Отговорът на Володин не беше сложен: „Решението, което беше взето, наистина се отнася за гражданите на Киргизия и Беларус, защото гражданите на тези страни са изучавали правилника за движението по пътищата на руски език… Голям брой граждани на тези две страни работят в Русия като таксиметрови шофьори, като шофьори в обществения транспорт и, разбира се, знаят правилника, и в работата им помага знанието на руски език“. Ара Баблоян, естествено, се опита да се възмути, като представител на страна член на Общността на независимите държави, на Организацията на Договора за национална сигурност и на Митническия съюз, че във всички арменски училища се учи руски език, като забрави да допълни, че в Ереван от 1997 година има Руско-Арменски (Славянски) университет, в който учат 6,5 хиляди студенти.

Но Володин беше непреклонен: „В такъв случай мога да кажа само едно: узаконете го (руския език) като официален и тогава нормата на закона ще се отнася автоматично и за Република Армения“. С други думи - председателят на руския парламент настоява открито за промяна на Конституцията на Армения – да стане същата като, например, Конституцията на Казахстан, в която се казва: „В държавните организации и органите на местното самоуправление заедно с казахски официално се употребява руски език“. Или на Киргизстан: „В Киргизката република като официален се употребява руският език“. В Таджикистан руският език е наречен „език за междунационално общуване“, без да се определя статуса му, в Беларус е узаконено равноправие между руския и беларуския език.

Признаването на руския език в съвременните постсъветски страни е обусловено от няколко обстоятелства. Първо, идеологическата близост. Второ, значителния процент на рускоезични граждани. Признаването за единствени официални на титулните езици в Киргистан, Казахстан или Беларус би довело до вълнения и до пряка намеса на Москва, която с появата на Путин в Кремъл не е веднъж е заявявала, че постсъветското пространство е зона на руските интереси и че тя е готова да защити правата на рускоезичните хора даже и с използването на сила, както стана преди три години в Украйна.

Разбираемо е, че тези интереси са имперски и нямат никакво отношение към правата на човека, демокрацията или икономиката. С узаконяването на руския език се занимава руското Министерство на външните работи, а също така Министерството на отбраната, както в случая с Украйна, останалите руски държавни структури помагат и съдействат, сред тях и Министерството на образованието на Русия, създало през 1990-те години мрежа от Славянски университети. Както пише старшият научен сътрудник от Лабораторията по философия на образованието към Федералното държавно научно учреждение „Институт по теория и история на педагогиката“ Тигран Мариносян, „Дейността на славянските университети е фактор за укрепване на хуманитарното и образователното пространство на държавите, членуващи в Общността на независимите държави“.

На 1 юни 2017 година влезе в сила забраната шофьори с национални шофьорски книжки да работят в Русия. На 14 юли Държавната дума прие на трето, окончателно четене на закона, промяна, предоставяща правото на гражданите на Киргистан, а също така и на други страни, където руският език е узаконен като официален, да работят в Русия с техните национални шофьорски книжки. Но един проблем в изказването на Вячеслав Володин все пак има. Армения е многонационална страна, в която 98,11% от населението са етнически арменци, най-голямото национално малцинство са езидите, които са малко повече от 35 хиляди, което означава 1,17%. Руснаците в Армения са 0,39 процента – това е малко повече от 11 хиляди души.

При тези условия е трудно да се говори за езиково разнообразие, още повече че арменците се гордеят напълно основателно със своя език, един от най-древните на земята, а арменски писмени паметници съществуват от началото на V век. През последните векове арменците са живели сред различни народи в различни страни, запазвайки своята вяра и своя език. Днешната Армения се появява на картата след една военна операция на руската армия през 1827 година, когато Ериванското ханство е откъснато от Персийската империя, а окупираната територия генерал Иван Пашкевич нарича „Руска Армения“. Тогава, през първата половина на XIX век, от 110 120 души, живеещи в ханството, едва една шеста част са етнически арменци. Сега положението с етническия състав на населението е кардинално различна – огромно мнозинство от него са арменците.

През целите последни 200-300 години арменското население в Турция и Персия (днес Иран), се отнася доброжелателно към Русия, виждайки в нея „защитник на християнството“. Но съвременната руска политика се различава малко от съветската, когато от всеки жител на СССР се искаше да знае руски език. В резултат от езиковата асимилация, която е по-сурова отколкото в царско време, много национални малцинства само номинално са запазили своя етноним, названието на народа си. В действителност те отдавна вече говорят на руски език, като са загубили родните си езици. В резултат от асимилацията броят на вòдите – угро-фински народ, коренно население на северозападната европейска част на Русия, от 13672 души през 1732 година е намалял на 64 души през 2010 година. Същата участ е постигнала ижорците – от 14500 на 266 души. Разбира се, арменците не са заплашени от такава тотална асимилация, но опасността от въвеждането на друг език снижава националната самоидентификация. Така, например, изглеждат глупаво студентите от Славянския университет в Ереван, сред които може да има русокоси хора, единствено ако са си боядисали косата, а изучаването на руски език изобщо не им дава право на бъдеща работа, само им осигурява диплома.

В първите години на съветската власт само две републики се оказват невъвлечени в процеса на езиковата асимилация – Грузия и Армения, и то само заради вождовете от онова време – Сталин и Микоян. Централноазиатските народи са принудени да преживеят замяна на писмеността им, в началото на 1920-те години с латиница, а след десет години – с кирилица. В другите републики започва усилена русификация – в Украйна, Беларус и Молдова. Армения стои встрани – тя продължава да се ползва от благоразположението на Кремъл. А в Грузия се случи небивало за съветските времена събитие – през 1978 година в няколко града протекоха масови демонстрации в защита на грузинския език. След приемането през 1977 година на „брежневата“ конституция дойде ред да се променят и републиканските: в Грузия беше предложено да се добави в Основния закон, че държавен език ще бъде не само грузинският, но и руският. При цялата благосклонност на грузинците към централната власт хората не можаха да изтърпят подобно издевателство. Едуард Шеварнадзе, който управляваше по това време Грузия, се уплаши от масовостта на протестите и реши да не променя конституцията.

Сега Кремъл, по-скоро разбиращ, че възстановяването на голямата империя няма да се осъществи, реши да събира остатъците. През цялото постсъветско време Армения не е променяло „братското“ си отношение към Кремъл, изпълнявайки всичките му капризи в замяна на протакане на преговорния процес за регулиране на ситуацията в Карабах. Може би няма нито една структура, която да са измислили в Кремъл и в която да не участва Армения. Следвайки указанията на Кремъл, арменската делегация в ООН гласува резолюциите така, както иска руската. Армения постепенно изпадна в положение, при което се превърна в проруски кавказки анклав, който поддържа сносни отношения с Грузия и Иран и враждува с Азербайджан и Турция. С външния свят Армения е свързана само чрез грузинските и иранските комуникации, което всъщност е недостатъчно за развитие на икономиката. Населението продължава да напуска страната.

При тази ситуация Кремъл действа като истински разбойник, доубивайки „най-добрия си приятел“ с неприемливи изисквания. Може само да се предположи, че всеки опит за езиково налагане, даже изказан устно, ще прерасне във вълнения, от които на Москва немногобройните антируски акции в Ереван ще се сторят шеги и усмивки. В Армения отдавна се формира опозиция на руската политика, особено по отношение на Карабах и въоръжаването на Азербайджан. И макар че арменците се опасяват засега да говорят открито за по-бързо регулиране на карабахския проблем, като че ли мнозина разбират, че изолацията на страната ще продължи толкова, колкото поиска Кремъл.

Москва иска „продължаване на банкета“, организиран още от самозвания „господар на цяла Рус“ Иван III Василевич Грозний, основател на процеса „събиране на земите“ и от неговия внук Иван IV Василевич Грозний, основоположник на асимилацията на народите от Поволжието и Астраханското ханство, на походите срещу Швеция и Кримското ханство. Династията Романови продължава традицията на „събирането“, окупирането на съседните територии и асимилацията на покорените народи. От гледна точка на начетения руски гражданин Армения продължава да е същата, каквато е била наречена от генерал Иван Пашкевич – „Руска Армения“, както и Вячеслав Володин е само последовател на подобни възгледи и проводник на имперска политика.

Бъдещето на Армения зависи от самата нея: като се изпокара със съседите си и проведе етническа чистка в Карабах, Ереван няма много шансове да върне страната в списъка на страните с развита демокрация. В Кремъл знаят това и унижаването на Конституцията на Армения е само малка ремарка, която може да стане начало на някакъв нов руски план. Ще изтърпят ли това в Армения, е отворен въпрос.

неделя, юли 23, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот.

4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

Комунистическата модернизация е политически насилствено усилие да бъде постигнат просвещенският модернизационен идеал [1], като обаче се пренебрегва принципът на индивидуалната неприкосновеност на съществуването на всеки човек. Накратко, според режима, капиталистическата частна собственост е източник на всяка обществена несправедливост, и следователно, оправдание на социалистическата революция. Тя следва да унищожи буржоазната класа, а човешките отношения да се устроят върху равенството между трудещите се хора и справедливо разпределената помежду им колективна собственост.

Насилственото отнемането на земята от селяните през 1950-те и 1960-те години подбужда процес на динамично преселване в градовете, довел до значително увеличаване на градското население.

Комунистическата модернизация, свързана с този процес, превръща градовете в нова, по-благоприятна среда за живеене, покачва степента на образованост, професионализира труда, установява хигиенни и медицински стандарти в защита на човешкото здраве и гарантира относително постоянни приходи и свободно време. При условие, обаче, че върховният разпоредител с всички блага е социалистическата държава, положителните ефекти от модернизацията на българското общество не могат да бъдат разглеждани извън системата за социален контрол и натиск върху отделния човек. Зад нейните положителни страни стоят репресии, отнемане на имущество, изселванията и въдворяването на „буржоазни елементи“ извън градовете, постоянната принудителна трудова мобилизация, всекидневното лишаване от права и социалното отхвърляне на хиляди хора.

В Народна Република България, всеки гражданин притежава т. нар. „жителство“. Жителството е категорична административна и политическа забрана, ограничаваща свободния избор на пространство за живеене и работа. Градското жителство става знак за по-високо социално положение. Поради това предоставянето и отнемането на жителството се превръща във форма на съзнателно провеждан от режима строг контрол върху движението и състава на населението из страната и в големите български градове.

Политически съображения предопределят не само местожителството, но и достъпа до образование, назначаването на работа и международен паспорт, който да позволява пътуване в чужбина.

Различни кампании срещу „хулиганството“, „идеологическата диверсия“ [2] и произведенията на несъгласни с режима интелектуалци, са съпътствани с изблици на насилие от страна на властта, включващо произволни арести, лишаване от права и дискриминация. Тези процеси възпрепятстват естественото развитие на модерното българското общество.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Социалистическото всекидневие показва неспособността на комунистическия режим да разрешава проблемите, предизвиквани от прилагането на неговия собствен утопичен проект. Грубата и постоянна намеса на властта в различни аспекти от всекидневието на българските граждани едновременно служи като средство за политически контрол и мобилизира населението за целите на режима. Високата цена, която всеки трябва да плати при отклонение от често произволните социалистически норми, създава усещане за постоянно напрежение у гражданите и разрушава доверието в обществото.

Самопроверка

Въпрос: Откакто се събуди тази сутрин, колко от нещата, които направи, биха били забранени или недопустими по времето на управлението на комунистическия режим в България?

Задача: Направи списък с предмети, които ползваш в ежедневието си, от времето преди и след 1989 г. Как можеш да характеризираш тези две групи предмети? Какво ти показва това сравнение за социалистическото ежедневие?

За автора:

Иван Еленков е професор по история на българската култура в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица публикации, сред които: „Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни“, С., Изд. „ЛИК“, 1998; „Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими“. С., Изд. „CIELA“, 2008; „Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма“. С., Изд. „Рива“, 2013.

Видеоурок „Всекидневието на хората като огледало на режима“


1. С понятието „модернизация“ се означава проектът за освобождение на човека от епохата на Просвещението през XVIII век. В политически план, модернизацията означава разумно, рационално устрояване на отношенията между индивидите на основата на граждански права. В стопански план тя предполага гаранции на индивидуалната собственост и нейната неприкосновеност, срещу което комунистическият план за бъдещето най-остро възразява. Според този проект, освобождението на човека предполага също „издигане на човешкия ум“, всеобщо ограмотяване и свободен достъп на всеки до образование.

2. Понятието „идеологическа диверсия“ се появява през 1960-те години. С него официалната пропаганда означава „новия етап“ на борбата между двете обществено-политически системи – тази на капитализма и тази на социализма. Основната цел на „идеологическата диверсия“ през това и следващите десетилетия, според официалната пропаганда, е социализмът да бъде сринат „отвътре“, като бъдат спечелени и овладени душите на социалистическите граждани.

(Следва)

събота, юли 22, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

3. Социалистическият начин на живот.

В ранните години на социализма режимът уверява гражданите, че щастливият живот е постижим в бъдеще, че щастието ще споходи всеки едва когато комунизмът бъде построен изцяло, неизвестно кога. От началото на 1960-те години, обаче, властта вече говори, че щастливият живот е възможен и в настоящето.

От края на 1950-те и в началото на 1960-те години се наблюдават опити комунистическата идеология да се свърже с всекидневието на гражданите. Щастливият живот е изразен във възможностите на всеки социалистически гражданин да има свободно време, да ходи на почивка, да пътува, да спортува, да бъде облечен „модерно“, да посещава „заведения за обществено хранене със спокойна атмосфера за другарско общуване“ и да се радва на удобствата на модерния домашен бит. От края на 1950-те години всекидневието се превръща в широка и ярко осветена витрина на „социалистическия начин на живот“.

Социалистическата реклама илюстрира добре тази тенденция. Тя не споменава за всекидневния хроничен стоков дефицит и лошото търговско обслужване, и некачествените комунални услуги. Напротив, рекламните изображения в социалистическа България възпроизвеждат идеологически норми. Продаването на дадена стока не е крайна цел на рекламното внушение, а гражданите изпитват съмнение към качеството на предлаганите продукти. Въпреки че пропагандата в Източния блок продължава да представя социалистическите общества като общества на всеобщо равенство, това силно контрастира със съществуването на специализирани магазини за продажба на западни стоки, достъп до които имат само малкото граждани, разполагащи с валута. В България това са магазините „Кореком“, („Corecom“) [1], в Съветския съюз – „Берьозка“; в ГДР – „Интершоп“, в Полша – „Певекс“, в Чехословакия – „Тузекс“, в Унгария – „Консумекс“, а в Румъния – „Тора“.

1. “Corecom”, от първите срички на френското “Comptoir de représentation et de commerce“, а според българския виц от това време – “Кореком” идва от сричковото съкращение на “Корекция на комунизма”.

(Следва)

петък, юли 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото.

2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

Основният инструмент на режима за тотална обществена мобилизация са т.нар. „масови организации“. Те се направляват от комунистическата партия и целят да осигурят пълния ѝ контрол над гражданите, за да не се свързват хората „неформално“ помежду си. Всеки „обикновен“ гражданин членува задължително в една или друга от тези организации.

А. Детски и младежки организации

Детските и младежки масови организации се стремят да мобилизират младежите по възрастов принцип. Те служат и като източник на нови кадри за режима.

Всички деца от 6 до 14 години членуват задължително в Димитровската пионерска организация (ДПО) „Септемврийче“. Децата от 6 до 9 години са „чавдарчета“, организирани в т.нар. „Чавдарски чети“, а тези от 9 до 14 години са „пионери“, организирани в пионерски отряди и дружини. За да обхване всички деца, още от 1945 г. до промените през 1989 г., организацията се свързва тясно с образователната система. Отделните класове стават същевременно и отряди на пионерската училищна дружина [1].

Основната задача на ДПО „Септемврийче“ е да възпитава младежите в духа на социалистическото общество – дисциплина, преданост към режима, трудови качества и родолюбие. Преследването на тези цели става предпоставка за изграждането на огромна административна система и влагане на огромни средства в създаването и поддържането на пионерската организация.

---------------------

ДА БЪДЕШ ПИОНЕРЧЕ

Знаците на принадлежност към пионерската организация, в която участват деца от 9 до 14 години, и ритуалите, които я съпътстват, са подчертано идеологически. Пионерската връзка върху раменете на всяко дете е червена, “напоена с кръвта на хиляди герои”, загинали за социализма, а вдигнатата дясна ръка над челото със събрани в отворена длан изпънати пръсти на ръководителя изразява готовността за служба и саможертва. На неговия пламенен зов „За делото на социализма, за щастието на нашата родина – бъдете готови!“, строените пионери отвръщат със задружен, дълго упражняван, отговор, „Винаги готови!”. Атмосферата се допълва от знамена, барабани, фанфари, значки и флагчета.

---------------------

След 14-тата си година до края на младежката си възраст, младите хора са членове на Димитровския комунистически младежки съюз, или т. нар. Комсомол. Подобно на самата БКП (Българска комунистическа партия), това е строго централизирана масова организация.

Основната му функция е да мобилизира политически младежите и да бъде източник на нови ръководни кадри за комунистическата партия. Намесата на Комсомола във всекидневието покрива всички аспекти на младежкото съществуване – труда, публичността, индивидуалното поведение, стилът на обличане и дори чувствата.

Комсомолът организира и води т.нар. младежки бригади, основно за прибирането на селскостопанската продукция. Има и бригади в промишлеността, горското стопанство, пътното строителство и другаде. Бригадите са задължителни за младите хора.

Икономическата ефективност на младежките бригади не е водеща при тяхната организация и провеждане. В поверително изследване на социологическо звено към ЦК на БКП (Централния комитет на Българската комунистическа партия) през 1981 г. се отчита незаинтересованост на ръководителите на тогава съществуващите Аграрно-промишлени комплекси (АПК)[2] от работата на студентите, дори опити да я отклоняват.

Описват се още лошите битови и трудови условия, принудата за продължително участие на учащите през лятото и есента за сметка на учебния процес, слабата трудова и обща дисциплина и огромните стопански щети. Според изследването, печалбата от извършената по време на бригадите работа през 1981 г. в селското стопанство възлиза на 27 млн. лв., докато за издръжката им били направени разходи за повече от 64 млн. лв. [3].

Пропагандата обаче представя бригадите като „ударни отряди“ в помощ на народното стопанство, постигащи безспорни трудови успехи и възпитаващи високи нравствени и комунистически добродетели у младите хора.

В контраст с тези пропагандни твърдения, през годините, общуването между младите хора последователно се отклонява от официалните масови организации. Възникват младежки „неформални групи“, които споделят общия дух на модерната култура и протестната енергия на модерната музика – рок-енд-рол, пънк, хеви-метъл. Примери са скритата размяна на „тавите“ [4] на „Бийтълс“ и модерните танци през 1960-те, стиховете на Петя Дубарова [5] през 1970-те и текстовете на група „Нова генерация“ [6] през втората половина на 1980-те.

Б. Ролята на професионалните съюзи

Професионалните съюзи са масова организация, в която задължително членуват всички трудоспособни граждани, според сферата, в която работят. Според социалистическата идеология, те са връзката на отделния човек с „трудовия колектив“. Те трябва да превърнат всекидневния труд на работника в т.нар. „социалистическо съревнование“, което стимулира изпълнение и преизпълнение на личните трудови норми и общите производствени планове. В действителност, професионалните съюзи са структура за постоянен политически контрол и трудова мобилизация, и за принудително непрекъснато увеличение на производството.

Профсъюзите са важен, най-често единствен, посредник между работещия човек и колективните блага в социалистическото общество. Тези блага включват раздаването на ведомствени жилища, настаняването в общежития, храненето в столове, годишния отпуск, достъпа до детски ясли, детски градини, детски школи, профилакториуми за предпазване и лечение от професионални заболявания, ползване на служебен транспорт и др.

Предоставянето на тези придобивки се използва като инструмент за политическа регулация на поведението на гражданите и обществените групи в обществото. Системата на достъп до тях носи потенциал и се използва целенасочено за социална дискриминация и възможност за произволно включване и изключване на участници при раздаването им.

Професионалните съюзи ангажират също и свободното време на работещите чрез т. нар. „профсъюзни домове на културата“. Замислени като публични места за обща, политическа и професионална просвета, домовете на културата са поле на т.нар. „художествена самодейност“. Те поддържат певчески, танцови, театрални състави, литературни кръжоци, групи по изобразителни изкуства и др. По този начин се направлява развитието на всички артистични и творчески любителски инициативи, като същевременно се осигурява поле за обмен на идеологизирани културни ценности с масовата работническа публика. За значението на самодейността в пропагандата и обществения контрол говори фактът, че в края на епохата в тази система работят над 25 хил. щатни специалисти [7]. За сравнение, по данни на Националния статистически институт, към декември 2015 г., чиновниците от всички министерства и администрацията на министерски съвет, наброяват общо 7 хил. души [8].

В. Отечественият фронт и новото всекидневие

Отечественият фронт (ОФ) е най-голямата, най-многочислената масова организация, в която задължително членуват всички пълнолетни граждани на Народна Република България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. Отечественият фронт е политическа коалиция от няколко партии, в която водеща роля имат комунистите (БКП). През 1948 г. той се преобразува в „единна народна обществено-политическа организация“ с дейности, насочени изключително към всекидневното съществуване. В действителност, ОФ преследва политическа активизация и цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. С колективно членство в него се включват също всички останали масови организации.

Върхова точка на неговата политическа намеса във всекидневието (включваща намеса в начина на живот на всеки гражданин, неговият стил на обличане, начин на обуване, семейни отношения, естетически предпочитания, начин на прекарване на свободното време и др.) е организирането от началото на 1960-те години на т.нар. „другарски съдилища“. Те са публична форма на порицание на обществени нарушения, включително злоупотреби и нарушения на трудовата дисциплина, недобросъвестно изпълнение на възложена работна задача, нарушения на правилата на техническата безопасност и хигиената на труда и т.н. „Другарските съдилища“ се произнасят също по „укорни прояви“ и в извънработното време като „безделничество, отклонение от обществено-полезен труд, водене на паразитен живот, пиянство, морална и битова разложеност и други противообществени прояви от подобен характер, съседски вражди, неизпълнение на задължения към семейството“ и др. [9]

Средствата, с които тези „съдилища“ противодействат на подобни нарушения, свързани с идеологическото публично порицание на човека от позициите на „социалистическия морал“ пред мними авторитети като „трудовия колектив”, „дълга пред обществото” и „социалистическото семейство”.

Това обяснява абсурдността на техните методи и решения, но и ги превръща в източник на потенциално всекидневен, идеологически оправдан тормоз. Постепенно Отечественият фронт се превръща в неефективна организация за надзор на всекидневието и обществен контрол поради възникването на все повече зони на модерното частно съществуване, в които тази създадена през 1940-те години, вече остаряла организация, не е в състояние да проникне.

1. Попова, Кристина. „Приятел, който ще създаде от обикновеното дете септемврийче“. Дружинните ръководител(к)и в идеологията на пионерската организация. – В: Даниела Колева и др. (съст.). Детството при социализма. Политически, институционални и биографични перспективи. С., Център за академични изследвания, Издателство „Рива“, 2010, с. 23.

2. Аграрно-промишлените комплекси (АПК) са селскостопански организации в Народна Република България, организирани на териториален принцип.

3. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 513, л. 10. ИСЦ при ЦК на БКП, Злободневни проблеми, № 3, 12 май 1982 г. Някои проблеми на ефективността на ученическите и студентските бригади в селското стопанство през 1981 г.

4. Думата „тава“ е жаргонна и означава албум или грамофонна плоча.

5. Петя Дубарова е българска поетеса, родена през 1962 г. в Бургас. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.

6. „Нова генерация“ е българска рок група, основана през 1987 г. и съществувала до 1992 г.

7. ЦДА, ф. 405, оп. 11, а.е. 118, л. 130. Стенографски протокол № 6 от заседание на Председателството на Комитета за култура от обсъждането на доклада за V конгрес на бг култура, 6 март 1989 г.

8. НСИ, Наети лица по трудово или служебно правоoтношение през 2015 г. в администрация на изпълнителната власт (в данните не се включват наетите лица в Министерство на вътрешните работи и Министерство на отбраната), статистиката е достъпна на: https://goo.gl/8dXrON

9. Закон за другарските съдилища. Известия на Президиума на Народното събрание, № 50, 23 юни. 1961 г.

(Следва)

четвъртък, юли 20, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“

Интересна и полезна книжка издаде фондация „Софийска платформа“: „Какво се случи преди `89-та? / Исторически сборник за комунизма в България (Уроци от миналото за ученици и учители)“.

Инициативата на фондацията да помогне за разясняване в училищата на същността на комунизма и на неговите прояви у нас (в учебниците по история няма почти нищо за това) е похвална, но като познавам училищните нещата отвътре не от днес и не от вчера, дълбоко се съмнявам, че тези материали ще стигнат масово до българския ученик.

А те ще са полезни да се сведат не само до знанието на децата, които не са живели в онези времена, но и да се припомнят постоянно на тези хора с късата памет, които от онова време помнят само „фафлата от пет ст`инки“ и плачат с кървави сълзи за нея.

Затова, смятайки че това ще бъде от полза, започвам да публикувам в блога на части съдържанието на книжката „Какво се случи преди `89-та?“, като в края на всяка нейна глава ще прилагам и видео урока, създаден по темата съвместно от фондация „Софийска платформа“ и образователния сайт „Уча.се“.

(Павел Николов)

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков)

В Централните хали, София,

10 ― 11 ноември 1980 г.:

„По време на наблюдението обектът беше посетен от над 1500 човека. В обекта се търсят, а липсват: захар, зрял боб, веро, Кока-Кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, сухи детски супи, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер и др. Въпреки, че работното време в наблюдавания обект се спазва стриктно, много граждани изразяват недоволство от факта, че във върховите моменти работят половината от касите, вследствие на което се струпват големи опашки и се губи много време. Има и други оплаквания – от качеството на разфасованото месо […]; хладилните гондоли бяха силно замърсени; каймата особено при четвъртото наблюдение беше изключително лошо опакована, а щандистките я дооформяха с ръце! […]; на щанда за зеленчуци при 4-то наблюдение нямаше нищо друго освен картофи и чесън… Има и редица други нередности: липса на етикети на цените на стоките; на голяма част от щандовете […] щандистките от щанда за колбаси са малко и освен това непрекъснато общуват помежду си, предизвиквайки недоволството у купувачите…“

Из социологическото наблюдение, предназначено за служебно ползване. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 808, л. 1-11, (1980). Състояние и проблеми на търговията на дребно и услугите в столицата. АОНСУ.

1. Революционните преобразования в обществото

Промените във всекидневния живот на хората след 1947 г. са пряко свързани с последиците от политическия преврат, довели до окончателното утвърждаване на комунистическия режим в България. Според идеологията на режима, овладяването на политическата власт е само начална стъпка на промените в обществото.

Фразата „разгром на буржоазната класа“ [1], с която се свързва този период, означава да бъде разрушена исторически установената йерархия в обществото или с други думи естествено формиралите се с хода на времето и развитието на българското общество позиции и отношения между обществените групи у нас. Комунистическият режим в лицето на БКП (Българската комунистическа партия) разбива съществуващото преди него обществено разбирателство.

Това предполага унищожаване на съществуващите елити – политици, индустриалци, банкери, едри земевладелци, висши чиновници и военни, както и на средната класа – търговци, нископоставени служители и дори селяни. „Революционните преобразования“, на които е подложено обществото, променят и социалното положение на експертните и художествените прослойки – инженерите, лекарите, юристите, свързаните с изкуствата и академичната общност.

В новото общество статутът на хората се основава на равенството на всички в труда. Свръхнапрежението в трудовия процес се приема за определящо и колкото по-голямо е то, толкова по-достоен е работещият човек. Трудът в това общество вече е „основно право“, и най-вече, „дълг на всеки гражданин“. „Работническата класа“, според комунистическата идеология, е новата, просперираща, обществена сила, на която принадлежи бъдещето завинаги.

Подобно преобръщане на обществото предполага цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. Това означава принудителното му участие в текущите инициативи на БКП, вграждане в съзнанието му на основните идеологически обяснения за света и въвличането му в общия ритъм на колективното, еднакво за всички, битие на социалистически граждани.

1. Буржоазната класа е социална категория, която е съставена от хора с определен културен и финансов капитал, които са част от средните и горни слоеве на обществото. Според комунистическата идеология, управлението на буржоазната класа трябва да бъде заменено с обществено устройство, при което работническата класа (пролетариатът) става господстваща.

(Следва)

сряда, юли 19, 2017

Хирошиге Андо

Хирошиге Андо или Хирошиге Утагава е японски ксилограф (дървогравьор) от началото на деветнадесети век.

Известен е преди всичко с майсторството си да пресъздава природни явления – мъгла, дъжд, сняг.

Сочен е като последния художник, който работи в стила укийо-е, една доста сложна техника на създаване и печатане на цветни гравюри, разработена през периода Едо (1603-1868).

Ето някои негови гравюри…


А това е мемориален портрет на Хирошиге Андо от художника Кунишида Утагава, негов съвременник.


вторник, юли 18, 2017

Великият Съветски съюз

За Великия Съветски съюз мечтаят не само в Русия, мечтаят доста хора и у нас.

За тях именно художникът Валерий Барикин е пресъздал онова време – времето на Великия Съветски съюз.

Наслаждавайте се!


ЕЛА ПРИ НАС НА СТРОЕЖА!


НЕ ОТВЛИЧАЙТЕ ШОФЬОРА ПО ВРЕМЕ НА ДВИЖЕНИЕ!


ЦЯЛАТА ЗАПЛАТА - НА ЖЕНАТА!


А ТИ КАК РАБОТИ ДНЕС?


МЛАДИ НАЧАЛНИКО НА СТРОЕЖА, ОТИВАЙ НА УЧАСТЪКА!


РАБОТНИКО ОТ ЖКХ! ОБСЛУЖВАЙ КАЧЕСТВЕНО СВОЯ УЧАСТЪК! (ЖКХ - Жилищно-комунално стопанство, икономически отрасъл, обсляжващ жилищните сгради).


НАБЛИЖАВАМЕ МОСКВА!


КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!


НЕ ГУБИ РАБОТНОТО СИ ВРЕМЕ!


УВАЖАВАЙТЕ ТРУДА НА ЧИСТАЧКИТЕ!