СЛУЖБОМЕР

петък, август 25, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 25

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация.

5. Видове репресии

През отделните исторически периоди за потушаване опитите за съпротива на населението и държането му в подчинение се използват разнообразни форми на репресии – от физическо унищожение и насилие до съдебни и извънсъдебни мерки.

Посочената по-горе необразованост и липсата на специална подготовка на кадрите на Държавна сигурност само отчасти могат да обяснят размаха на репресиите след овладяването на властта от комунистическата партия. Без да се подценява мотива за лично отмъщение, тези репресии са добре обмислен политически ход за разправа с реални и потенциални противници. През първите дни и седмици след преврата на 9 септември 1944 г. без съд и присъда физически са унищожени хиляди представители на стария политически и икономически елит на страната. Чистката не се ограничава само до тях, но стига и на селско и битово ниво – преследвани и убити са свещеници, селски полицаи, бирници, горски стражари.

Страната е залята от вълна на политически терор. Безспорно е участието на служителите и немалко бъдещи ръководители на Държавна сигурност в тези деяния. Сред историците продължава да има спор за точния брой на жертвите на тези убийства, но всички са единодушни, че това е най-масовият политически терор в новата история на страната.

Убийствата през първите месеци на „народната власт” (с изключение на убитите в дните между 8-12 септември 1944 г.) са облечени в законова форма с наредба-закон, влязла в сила на 6 октомври 1944 г. с Указ № 22 в разрез с действащата Търновска конституция. С тази наредба-закон се създава т.нар. Народен съд с официалната цел да осъди управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г., които са я довели до участието ѝ във Втората световна война. Всъщност обаче се цели неутрализирането на политическия и интелектуалния елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на новоустановения режим.

Българският Народен съд по същество е политически трибунал, чиито съдебни състави са назначавани от местните партийни комитети. В периода на действие от 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеси в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 от задържаните са повдигнати обвинения. За по-малко от четири месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души, 1516 души са оправдани, а останалите са осъдени на различен брой години строг тъмничен затвор или получават условни присъди.

Така България се нарежда на челно място по броя на смъртните присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война. За сравнение, на аналогичния по цели за Германия Нюрнбергски процес са осъдени 19 души и са издадени едва 12 смъртни присъди.

В България някои от смъртните присъди са издадени на вече убити хора, за да се легитимира със стара дата насилието, извършено непосредствено след завземането на властта. На 15 години затвор е осъден дори Димитър Пешев, изиграл голяма роля за спасяването на българските евреи. Макар и освободен преди да изтече срока на присъдата му, той умира в самота, а заслугите му се признават едва в началото на 90-те години. Присъдите имат сериозни последствия и за родствениците на съдените. Имуществото им е конфискувано, в това число над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи, в домовете им се настаняват партийни функционери. Семействата им са изселени. Отнема се правото им на работа, не са допускани до образование, поколенията им носят клеймото „враг на народа“ и са изолирани от какъвто и да било обществен живот.

Втората репресивна вълна започва веднага след края на т.нар. „народна демокрация” и подписването на мирните договори след Втората световна война. Тогава България официално и необратимо е включена в съветската сфера на влияние. Увереният вече във властта си нов режим предприема серия от показни политически процеси, насочени срещу лидерите на опозиционните партии в парламента, доскоро членове на единния Отечествен фронт. Резултатът е задушаването на парламентарната опозиция, символ за което става осъждането на смърт на лидера на най-голямата опозиционна партия БЗНС Никола Петков и обесването му на 23 септември 1947 г.

Когато събраният материал срещу нарочените за „врагове на народа“ не е достатъчен за подвеждане под съдебна отговорност, Държавна сигурност прилага извънсъдебни мерки, които включват въдворяване на ново местожителство (изселване) или в лагери, наричани трудово-възпитателни общежития (ТВО) и трудова мобилизация.

Така от 1948 г. в продължение на няколко години от „вражески елементи“ е прочистена южната, югоизточната и западната гранична линия в дълбочина до 25 км, а впоследствие и столицата и други градове. Съществуват документирани случаи, в които изселването се прави с цел набавяне на квартири за служители на ДС. От доклад до Политбюро на ЦК на БКП става ясно, че в периода от 9 септември 1944 г. до 20 август 1953 г. в страната са „разселени“ 6756 семейства с 23 390 членове (само от София – 2548 семейства с 5057 членове).

Следващата вълна от репресии вече е насочена към самата Комунистическа партия, като в това отношение България не прави изключение от други страни в Източна Европа. Жертви на тази чистка стават партийните функционери от вътрешното крило на партията от времето на Втората световна война, обвинени в сътрудничество с Титова Югославия и в заговор срещу Съветския съюз. Началото на чистката е поставено със съдебния процес срещу бившия заместник министър-председател Трайчо Костов – един от лидерите на вътрешното крило на Комунистическата партия в годините на нелегалност, който през 1949 г. е осъден и екзекутиран по обвинение в заговор с лидера на Югославия. На чистка е подложена и самата Държавна сигурност, като до 1954 г. е подменено почти цялото ѝ ръководство и около 40% от личния състав.

През първите две десетилетия на комунистическата власт най-ефикасната извънсъдебна мярка срещу инакомислещите е въдворяването в концентрационни лагери, наречени трудово-възпитателни общежития (ТВО), които са под контрола на МВР и по-конкретно на ДС. Първото трудово-възпитателно общежитие е открито през януари 1945 г. край гара Свети Врач (дн. Сандански) и съществува до март същата година. В следващите години се създават и функционират множество такива лагери.

Ето какво пише в края на 1946 г. инспекторът от ДС Желязко Троев, който отговаря за ТВО: „Близо двегодишното съществувание на трудовите общежития ни показа ясно, че тяхното образуване е било една необходимост за новата О.Ф. власт и едно ефикасно средство в борбата за обезвредяване враговете на днешната власт. Чрез тях наказахме голяма част от фашистките елементи неосъдени от Народния съд, неоткритите навреме по една или друга причина врагове на народа, непосредствено след 9.ІХ.1944 год.“

В периода 1946 – 1949 г. наред с ТВО със Закона за трудово мобилизиране на „безделници и празноскитащи“ са създадени и лагери за трудово мобилизиране, в които се изпращат най-вече дейци на Земеделския младежки съюз, изключени студенти и почитатели на „американската музика“. През април 1949 г. се създава трудово-възпитателното общежитие в село Белене, Свищовско, което е разположено на остров Персин в река Дунав. През следващата година лагерът е определен за основен затвор за политическите противници на режима. Така името Белене бързо се превръща в синоним на политическото насилие. Общият брой на концлагеристите в края на 1949 г. е около 4500 души, като в Белене са въдворени 800 от тях, а през есента на 1950 г. вече са 1097 души.

През 1952 г. след преглед на всички заповеди за въдворяване са освободени 1228 души, като към края на годината общият брой на въдворените е 2348 души, почти всички по политически причини. Лагерът в Белене съществува до есента на 1953 г., когато е закрит, за да бъде отново открит през ноември 1956 г. като реакция на събитията в Унгария. Към февруари 1957 г. в ТВО „Белене“ са въдворени общо 1120 души, от които 247 за контрареволюционна дейност, а останалите „криминални престъпници, опасни за обществения ред и морал“. От ноември 1956 до септември 1957 г. лагеристите, въдворени по политически причини, достигат 365 души, сред тях бивши лидери на земеделската опозиция, министри, легионери, офицери, кулаци. Лагерът функционира до 27 август 1959 г., когато с решение на Политбюро трудово-възпитателните общежития са официално закрити. По това време в Белене се намират 276 души. След неговото закриване 166 от затворниците, квалифицирани като „непоправими рецидивисти“, са преместени в новооткрития лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч, който продължава да съществува до 1962 г. През лагера в Ловеч преминават 1501 души, 147 от които намират смъртта си там.

Лагерът в Белене отваря вратите си още веднъж – по време на т.нар. Възродителен процес в средата на 80-те години, когато там са въдворени над 500 от най-активно протестиращите срещу насилствената смяна на имената им български турци. Отговорен за лагерната система през 50-те години и олицетворение на този тип политически чистки е Мирчо Спасов, който в качеството си на заместник-министър и по-късно на началник на отдел в ЦК на БКП остава съпричастен към системата на Държавна сигурност почти до края на комунизма.

Въдворяването в лагерите става без съдебно решение въз основа на „мотивирано предложение“ от началниците на местните поделения на ДС, което се утвърждава от заместник-министъра по Държавна сигурност и се изпраща за одобрение от главния прокурор на страната. След това се изготвя и заповедта за въдворяване. Освобождаването от ТВО настъпва след изтичане на срока за въдворяване, но за това отново е необходимо съгласието на главния прокурор и на министъра на вътрешните работи. Така нерядко веднъж въдвореният в ТВО няма възможност да напусне лагера след края на определения срок, тъй като заповед за неговото освобождаване така и не се получава.

МВР прибягва към въдворяване в лагери, когато режимът има нужда от бърза и масова репресия или когато не разполага с доказателства за престъпна дейност. Масовите въдворявания имат изключително превантивен характер и не се прилагат като наказание за действителна политическа или криминална дейност, а поради принадлежност към определена социална, политическа, религиозна, етническа група или към „вражеския“ или криминалния контингент. Най-добрата илюстрация за успешно използване на този метод за репресия е по време на насилственото преименуване на помаците и българските турци.

Дори и след закриването на лагерите извънсъдебната репресия остава основната характеристика и главният източник на сила и влияние на Държавна сигурност. През следващите десетилетия Държавна сигурност продължава да прилага различни други „мероприятия” по отношение на реални или мними политически противници, които по никакъв начин не могат да бъдат обжалвани пред други институции (като напр. изселване, лишаване от жителство, уволняване от работа, спиране от пътувания в чужбина, забрана за публикуване и още много други).

Именно извънсъдебните мерки, използвани от ДС за репресиране на българските граждани, са една от основните характеристики, отличаващи я като тоталитарна служба за сигурност от службите за сигурност на демократичните държави. Разликата е, че службите в демократичните държави имат право да събират информация, но не и да извършват репресии без съответната съдебна процедура.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

На какво се дължи истинската власт и зловещата слава на Държавна сигурност? Накратко – на институционализирания произвол. Колкото първите репресии от края на 1944 и 1945 г. са до голяма степен произволни, също толкова произволни са и репресиите (макар и по-меки) в годините на късния комунизъм. В условията на контролирана съдебна система и липсата на коректив на работата на службите, този административен произвол придобива ключово значение за разбиране на въздействието на тайните служби.

Днес много хора са учудени, че не откриват нищо за себе си или за своите роднини в архива на Комисията по досиетата, въпреки че са убедени, че по стандартите на времето е имало за какво да бъдат наблюдавани и следени. От друга страна, възможно е човек да се окаже „обект“ на Държавна сигурност за дребни провинения, включително от битов характер (разказване на вицове за партийните лидери, изказано политическо мнение в тесен кръг и т.н.).

Дейността и решенията на Държавна сигурност не подлежат на обжалване. Анонимната и напълно произволна опасност човек да се превърне в „обект“ на системата е причината всички да се страхуват и да се чувстват следени. По този начин тоталитарната система успява да унищожи стремежа към свобода и самоопределение у хората, защото им внушава, че проявите на индивидуализъм и желанието да са „различни“ може да им навлекат ненужни беди.

Така мнозинството от хората развиват едно двойствено съществувание – пазят вътре в себе си същинския живот, собственото мнение, морал и култура, а отвън надяват маската на приспособленци и послушни граждани. Подобен манталитет и до ден днешен тежи като бреме и възпрепятства развитието на истинското гражданско общество. Разделянето на „същинския“ от „публичния“ живот влиза в дълбоко противоречие със същността на гражданското съзнание, което в крайна сметка се състои именно в това хората да споделят и отстояват публично своите ценности.

Приложение 1: Структура на Държавна сигурност (края на 1969 г. – февруари 1990 г.)


Разузнавателното управление при Генералния щаб на Българската народна армия (РУ–ГЩ или РУМНО), което се занимава със задачите на военното разузнаване, формално никога не е било част от структурата на ДС, но се подчинява на същите методи и принципи на работа.

Самопроверка

Въпрос: Кои са основните характеристики на Държавна сигурност, които правят организацията ефективна при упражняване на контрол и политически натиск върху гражданите.

Задача: Изгледай филма „Животът на другите“ (подходящ за възраст 16+), посветен на дейността на Щази (еквивалентът на Държавна сигурност в Източна Германия) и направи сравнение между двете репресивни организации. Обсъдете в час начина им на действие и влиянието им върху живота на гражданите.

За автора

Мария Дерменджиева е журналист, изследовател и преводач, магистър по румънска филология и по национална сигурност и отбрана. Съавтор e с Момчил Методиев на изследването „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери“ (2016). Автор е на десетки статии и интервюта, свързани с историята на комунизма и посткомунизма и на телевизионната поредица, излъчена по RE:TV, „Дела и документи“ (2009 – 2010 г.). Участвала e в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.


(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.