СЛУЖБОМЕР

петък, септември 15, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 31

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата.

2. Носталгията

Животът по времето на социализма изглежда иначе погледнат през розовите очила на носталгията. Обикновено тях ги носят онези, които яростно се борят срещу „демонизацията“. Носталгията в последните години нараства като нагласа и обхваща нови пластове от населението, дори млади хора, които не са живели по това време.

Преди да се опитаме да я анализираме обаче, нека да си зададем един простичък въпрос.

Дали пък всичко позитивно, което се говори за онова време, се дължи непременно на носталгия? В интернет се разпространяват материали, които работят с факти и цифри, в тях като че ли няма нищо носталгично. В тези материали се твърди, че с една средна работна заплата в края на периода (приблизително 274 лв. през 1989 г.) е било възможно да се консумира почти двойно повече – с нея е можело да си купиш 1055 килограма хляб или цели 980 бири, че тогава бурканче кисело мляко е струвало 30 ст., а килограм сирене – 2,30 лв., цената на килограм свинско е била 2,60 лв., бурканче лютеница – 53 ст., килограм риба цаца - само 60 ст. Че килограм прекрасни домати - о, какви домати имаше, няма ги вече! – са стрували невероятните 20 ст. и пр. Е, признава се , че е имало дефицит и опашки, че някои продукти са били достъпни само с валута от Кореком и пр., но подобни постинги все пак остават впечатлението, че продуктите от първа необходимост са били значително по-евтини и достъпни.

Как да коментираме тези „цифри и факти“?

Нека за начало забележим, че обикновено хората, които дискутират в Интернет подобни публикации, далеч не остават само при цифрите. Най-често те продължават икономическите аргументи с екологически и здравословни, а тях – с цялостни оценки на качеството на живот; накрая аргументите се превръщат в биографични емоционални изблици. Както казва една участничка във форума, позитивно настроена към онова време: тогава „…месото беше истинско месо, млякото беше истинско мляко, доматите бяха истински домати. Нямаше нитрати, нямаше вредни съставки…всичко беше естествено, натурално и качествено…“ [1] Някак неусетно определени участници в такива дискусии минават от цифри и доводи към припомнени вълнения и преживявания. А те се превръщат в изповеди, равносметки и цялостни оценки на живота: „Важното е, че храната беше истинска, жизненият стандарт далеч над днешния, издръжката на живот – евтина. Е, имаше и много глупости, къде ли ги няма, имаше и неща, които можеха да бъдат още по-добре и това щеше да стане с времето. Съвременните българи могат само да мечтаят за живота при социализма“. Ето и още един такъв пример, в който от факти се преминава към ретроутопия: „..Абсолютно съм съгласна, че храната беше истинска, а не химия и ГМО. И здравеопазването беше на ниво и образованието и това, че за всеки имаше работно място и възможност за нормален живот. Почивките си бяха почивки, разбира се не в чужбина, но опознавахме родината си! ….Стоките за бита бяха по-качествени, защото се обръщаше внимание на това да го използваш по-дълго време, а не да го хвърлиш и да купиш ново и пак да хвърлиш и пак да купиш…“

Така в подобни разговори, в Интернет или на живо, винаги има не само факти и цифри, а и личен, житейски разказ. А разказът неизменно има своя драматургия, която най-накрая стига до емоционални кулминации и идеализирани картини на миналото. Оказва се че всичко, въпреки „отделни дивотии“, е било хубаво – какво ти хубаво?! просто прекрасно, ведро, щастливо – чисто, спокойно и красиво.

Идеализацията на миналото непременно е свързано с демонизация на настоящето на прехода: то неизбежно е “трагедия“. Десетилетията на прехода не са критикувани заради една или друга конкретна „дивотия“ – за носталгиците те просто са цялостно нетърпимо и ужасно време на несигурност, хаос, грабеж, престъпност, тревога, бедност, провалено образование, лошо здравеопазване, разпад на дружелюбността между хората, овълчване, …изчезване на нацията…. смърт, намаляване на българите, гробища. Друго без съмнение няма.

Между двете противоположни картини на близкото минало важи известния принцип „спогодба не става между тях и нас“ – негативният и позитивният образ на близкото минало се изграждат огледално-враждебно един срещу друг, нямат нищо общо помежду си и сякаш разцепват нацията.

И наистина, онези, които „демонизират“ социализма, не приемат нито един от доводите на „носталгиците“. Те оспорват твърденията, фактите и дори цифрите. Отричат, че тогава е било по-евтино, че е било по-чисто и храната е била по-качествена, че всички са били сигурни и спокойни. Ето едно контрамнение, което при това не е от крайните: „…По отношение на преди и след 10.11.1989 г. Живял съм и в двата периода и не мога да преценя кога е било по-добре. Преди лъжехме че работим и те ни лъжеха че ни плащат. Чакахме по 20 години да си купим жигула и по 30 г. да си купим панелка, която изплащахме още 20 г. Купувахме си въпросните банани и портокали веднъж годишно по Коледа и кока-кола се пиеше само с връзки (не че сме умрели де). На екскурзия ходехме до Румъния в най-добрия случай, до СССР или ГДР. Не смеехме да кажем нещо, което е в разрез с общоприетото. От друга страна сега – несигурност за бъдещето, престъпност, цигания и корупция – цената на демокрацията. Всеки преценява кое е по-добро за него. За мен лично е по-добре сега, но ще трябва още много борба и труд да се постигне това което ни е необходимо да живеем по-добре.“.

Двете картини въобще не могат да влязат в диалог. И симптом за това е, че дори когато „демонизиращите“ атакуват „носталгиците“ със своите най-силни и очевидни аргументи – за социалистическия дефицит и за това, че всички са живели в несвобода и диктатура, „носталгиците“ намират какво да отговорят. В разрез с исторически установени факти, една от оптимистично-носталгичните участнички във форумния разговор заявява категорично: „Да, образцова – дума, отдавна забравена, но тогава България бе образцова. Не знам нито един случай на хора, дискриминирани заради политически убеждения по времето на соца. Вицове, осмиващи властниците се разказваха навсякъде и всички се смееха с цяло гърло свободно и щастливо.“ А друга идеализира самия дефицит: „Радвахме се на единствените си дъвки и с удоволствие ядяхме банани и портокали по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска).“ [2]

Нека за момент напуснем форумите и да покажем как учени и изследователи коментират „фактите“ и „цифрите“, с които носталгиците хвалят комунизма.

На първо място икономистите изтъкват [3], че докато в интернет материалите e посочена средната заплата за 1989 г., повечето от цените са посочени за края на 70-те години, когато е било много по-евтино; освен това стоките от първа необходимост (хляб, мляко, риба и пр.) са субсидирани от държавния бюджет – т.е. цените им не отразяват нито себестойността, нито обществената им стойност и често те са се продавали на загуба за производители и търговци, покривана с държавни средства. От своя страна държавните субсидии са били финансират с външен дълг, прехвърлен на следващите българи, т.е. поколенията на прехода. Експертите добавят, че днес освен това има много по-голямо разнообразие в предлагането и огромни разлики в цените на даден тип продукт – т.е. днес хората с по-ниски доходи имат достъп до по-евтини продукти според джоба си.

Същото важи и за друго „фактическо“ твърдение на „носталгиците“ – че храната, която са консумирали по времето на социализма, е била чиста, природна и естествена, здрава и истинска храна, че с нея не можели да се мерят дори днешните биопродукти. Истината е друга: още през 50- години в България започва строежа на Голямата индустрия и Голямата химия, които замърсяват стотици хиляди хектара земеделска земя; злоупотребява се с азотни торове, с ДДТ, с пестициди и пр. Едва през 1984 г. се прави първия централизиран опит за държавен контрол над нитратите в българските зеленчуци, но три години по-късно, през 1987 г., партийна проверка установява, че контролът всъщност не е осъществен. Ето какво казва поверителен партиен доклад от 1987 г.: „Събрани и обобщени, разните изследвания на зеленчуци в пределите на цялата страна за времето от 1981-1986 г., наред с тези от проверките през май 1987 г., показват, че в над 40% от взетите проби наднормено съдържание на нитратен йон в милиграми на килограм свеж продукт“. Докладът посочва още, че надвишаването на допустимите дози нитрати в различните зеленчуци варира в „от 2,5 до 16 пъти по-високи от приетите хигиенни норми“; а специално в детските храни с моркови количеството нитрати надскача цели 19 пъти максимално допустимите стойности за деца! (всички данни са взети от изследването на Иван Еленков „Нитратите и социализмът“ [4]). Това е далеч от носталгията по „чистите храни“, нали?

Думата „носталгия“ е изкована едва през XVIII век, но става дума за прастарото тъгуване по отсъстващото - най-често по дома, по родината, по младите години. Носталгията винаги има фокус - насочва се към нещо конкретно, което липсва на тъгуващия човек. Но едновременно зад фокуса скрито сияе цял носталгичен хоризонт - липсващото става събирателно за всички липси, реални и въображаеми, за всичко онова, което прави човекът краен и недостатъчен, самотен и несъвършен, за всичко, което няма да се върне. Изследователката Даниела Колева я нарича „обърната назад утопия“ и твърди, че тя вижда миналото „не такова, каквото е било, а такова, каквото е обещавало да бъде” [5]. Старите хора често са носталгични по този ретро-утопичен начин и са склонни да идеализират всичко, което се случило през младостта – те не могат да забравят бляновете и надеждите, които тогава са били „златни“, а днес са прах и пепел. Носталгията винагиидеализира, но често носталгикът не разбира това. Това обяснява защо срещу подобни носталгични картини не действат никакви аргументи. Защото те, заедно с всичките данни и цифри, които уж привеждат, всъщност не се интересуват само от цените на хляба и бирата, на детското облекло и свинския щол, не говорят само за “безплатното образование и здравеопазване”. В тези носталгични картини се тъгува за цялостния живот, който си е отишъл, и несъвършеното днес огрява със златна, идеализаща светлина отделните факти и подробности от „прекрасното“ и младо минало.

Има и още нещо, което носталгиците на социализма не забелязват. Комунизмът трябваше да създаде нов човек, исторически и универсален, осъществител на “всичко писано от поети и философи”, той трябваше да бъде безкористен, аскетичен, героичен. За него тогава мечтаеха утопиите и държавните документи, това се насаждаше в главите на децата в училище. Какво обаче наблюдаваме днес в „аргументите“ на носталгиците? Те са забравили да мечтаят за този комунистически човек. В епицентъра на носталгията се натъкваме на съвсем друго същество, фиксирано в консумация: мечтаещо за евтина луканка, бира, евтино и чисто мляко, за пържоли и херинга, за хиляди бири; човек който да може да си консумира на спокойствие, щастлив, в сигурна и дружна среда, в семейството, махалата, сред приятели - той не се интересува сякаш от нищо друго, обществено и историческо. Социализмът не само не е реализирал утопията си за Нов човек, но е създал неговата противоположност - консуматор и то невъзможен консуматор - мечтател и носталгик по някакви, сякаш златни, кренвирши и соцдъвки „Идеал“. Този човек на носталгията въобще не е в състояние да мисли системно и исторически. Това битово същество от носталгичните картини има близък хоризонт и не е може да осмисля нито дълбоките и неразрешими проблеми на цялата система, които доведоха до разпадане на реалния социализъм, нито истинските проблеми на прехода. Този човек не е виждал тогава, не е искал да види, не вижда и днес, че фалшивото „благоденствие“ от последните години на социализма се е базирало на кредитирана консумация чрез препродажба на евтин руски нефт, че субсидираните евтини продукти всъщност са ощетявали хазната и са водели до държавен дълг, който се плаща сега, от следващите поколения. Не е виждал и не разбира, че сбърканата Голяма индустрия, Металургия и Химия (довели до погрешна модернизация на България) по необходимост ще фалират в ситуация на безмилостна световна конкуренция. Не е виждал, не вижда и днес, че „задружността“ и „взаимността“ са били всъщност форми на натурална размяна на дефицитни блага, солидарност, компенсираща дефицита. Нито това, че в доста голяма и масова степен приемливото материално състояние на отделния член на социалистическото общество е следствие от безконтролното присвояване на държавни блага, понякога от редовни и масови кражба на държавни пари и имущество [6]. Тези хора не разбират, че тъкмо те самите, в своето жизнено битово късогледство и асоциалност, са най-проблематичното наследство на реалния социализъм.

Но да не бързаме – картинката на този битов човек носталгик, наследство на реалния социализъм, твърде много заприлича на карикатура. Всъщност той е сред нас и е като всички нас, виждаме го непрекъснато в нашите баби и дядовци, лели и чичовци, не чак толкова лоши хора. И като всички нас този обикновен човек, понякога идеализиращ миналото, има своите човешки чувства и достойнство. Днес, поне в България, за огромен брой хора от ниските социални пластове много от обещанията на демокрацията и либерализма не са довели до очакваното и обещаното: така мантрите за бързо благоденствие от началото на прехода за голям брой унизени от бедност хора са се оказали не по-малко утопия от тази на комунизма. Въпреки безспорното статистическо повишение на БВП и жизнения стандарт, въпреки това че в България са осъществени много от демократичните мечти – многопартийна демокрация, различни свободи, свободно предприемачество, членство в ЕС, защита на държавните граници чрез евроатлантическа система за сигурност, никой не може да си затвори очите пред провалите на прехода, психологически, криминални и икономически. Днес носталгици и неносталгици живеят в ситуация на нарастващо икономическо и социално неравенство, сред картелни споразумения, при мафиотизиране на българската държава, недоверие в институции и елити, срив на съдебната система и медийна подмяна на демократичните ценности; животът на обикновените хора зависи от работодатели, които не плащат или бавят заплати, от брутални олигарси и експлоататори, от фалиращи банки, които му изяждат спестяванията, от фалшива хранителна индустрия, която му продава бокулуци: мнозина наистина броят хлябовете и бирите, които могат да си купят с една мизерна минимална заплата. Много от тези хора днес не могат да дадат съвет на децата си, които напускат България или остават, за да живеят, боледуват и мрат в лоша, унижаваща достойнството здравна система. Затова и можем да чуем стряскащи аргументи на носталгиците от типа „ама за какво ми е тая свобода“ или „тогава също крадяха, но имаше и за нас“, „имаше за народа и народът не го интересуваше какво правят ония там горе“.

Трябва да помним, че на този фон носталгичните картини не са нещо външно – те са свързани направо с представите за „себе си“ на тези хора. Излъгани в надеждите си, унизени днес, те са убедени, че преди са живели живота си с достойнство – това е може би идеализация, но тя е част от сегашното им достойнство. Сега те се чувстват изолирани, несправедливо отречени и отритнати и напълно дезориентирани в новия свят, затова се връщат идеализиращо към стария, който им изглежда по-ясен и разбираем – затова и възприемат критиките и атаките към социалистическото минало твърде лично - като нарушаване на очерняне на собствения си живот.

Накрая да се опитаме да си отговорим и на трудния въпрос: защо на мнозина младежи годините на социализма изглеждат толкова смешно-мизерни и срамни, и едновременно толкова скучни, че те са убедени, че за тия минали работи няма въобще какво да се говори повече. Че всичко това е станало толкова досадно, че може да се каже единствено: „Стига с вашия социализъм!“ - така чест аргумент във всякакви разговори.

Впрочем комично-пренебрежителните спомени и разкази за абсурдите на онова време имат основание в тогавашната действителност, организирана около невероятни лозунги от типа: „Всеки домат в повече, кабърче в леглото на капитализма“, „Да живее международното положение!“, както и около вицове за старшината, създал връзка между времето и пространството със заповедта „Войници, днес ще копаете от оградата до обяд!“ Но все пак - защо припомнянето е така избирателно-насмешливо? Защо по-младите, които не са живели през онези години, предпочитат именно тази снизходително-подценяваща перспектива към „соца“?

Трябва да признаем, че нямаме окончателен отговор на този въпрос. Все пак една хипотеза: вече няколко поколения младежи растат и се превръщат в зрели личности в демокрация, макар и несъвършена, и в капиталистическа глобална среда. Това означава, че приемат благата, за които тогава се страдаше - живот извън идеологическата лъжа, свобода, право на глас, лична автономия, свобода на изразяването на мнения, неприкосновеност на онова, което си придобил – като очевидна даденост, въздух за дишане. Много често това са пренебрежителните младежи имат огромен достъп до информация и живеят с глобални проблеми – екологични, социални, свързани с нарастващото неравенство и безработица сред младежта из целия свят. От тази позиция и перспектива – осигурено участие в глобалния живот на планетата, очевидност на свободата и неочевидна, невидима власт на консуматорското общество и дизайнерския капитализъм върху техните въображения – социализмът и животът на техните родители в него им изглежда смешно провинциални и жалки в своите „консуматорски“ напъни за дънки и дъвки. Бившият соцживот в техните очи е лишен от достойнството на свободата и личната автономия, а освен това е бил затворен в провинциални, махленски и семейни хоризонти, карал е човека да се задоволява с мизерно малко грозни и нефункционални неща, с фрапиращо некачествени имитации. Затова на младежите с висок стандарт и моден lifestyle тогавашният живот им изглежда мухлясал, мизерен, срамно-смешно-непоносим, материално-пародиен - и те се отнасят към него със особена смес от снизхождение, презрение, донякъде с умиление и смях. Пародийната перспектива всъщност е война на поколенията – новите глобални млади скрито отричат достойнството на живота на старите, превръщат го в плосък комически абсурд, протекъл сред мизерно-смешно-срамна сценография.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Задачата на този текст не беше да определи кои от начините за спомняне, разказване и осмисляне на близкото минало, е най-добър. Той просто искаше да съпостави три почти несъпоставими перспективи към българския социализъм - и да направи това с надеждата, че ще събуди дискусия сред младите поколения.

Самопроверка

Въпрос: Кои са трите основни групи мнения за периода преди 1989 г. в българското общество? Кои са типичните аргументи на хората от всяка една от тях?

Задача: Следи в продължение на една седм ца българските медии и намери примери за носталгия по времето преди 1989-та. Анализирай събраните резултати в час, като се опиташ да определиш основните теми, аргументи и причини за наличието на носталгия по „соца“ в българското общество.

За автора

Александър Кьосев е професор по история на модерната култура и директор на Културния център на Софийския университет. Изследователските му интереси обхващат проблемите на четенето, визуалната култура и културната история на тоталитаризма. Публикациите му включват четири книги на български език; той е редактор и съставител на колективни изследвания на английски и български език.

БЕЛЕЖКИ

1. „Как живяхме преди 10 ноември 1989 год.“, www.socbg.com, 9.11.2013 г.

2. Цитат от устно интервю, взето по време на теренно изследване „Топоси на историческата памет“ - виж Иванова, Е, Паметта за комунизма: носталгия, присмех, срам, забрава; в Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, стр. 25, 2013 г.

3. Благодаря на моя приятел и колега доц. Георги Ганев, известен български макроикономист, който ми съдействаше за този икономически анализ.

4. Еленков, Иван, Нитратите и социализмът. В сборник Философия на конкретното. Сборник в чест на проф. Райчо Пожарлиев. Съст. Иван Колев, Стоян Асенов. София: Издателство на Софийския университет, 2016 г.

5. Колева, Даниела, Надежда за миналото. Соцносталгията 20 години по-късно. В Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г.

6. Вачков, Даниел, Представите за икономиката на НРБ като източник на носталгията по комунизма. В: Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г. .


(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.