СЛУЖБОМЕР

четвъртък, септември 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 32

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски)

Историческата наука винаги е срещала трудности при представянето и оценката на най-близката история. В това отношение провъзгласената след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. и съветската военна окупация Народна Република България (НРБ) не прави изключение. При това периодът 1944–1989 г. е много отчетливо рамкиран от две радикални прекъсвания на историческия процес: през 1944 г., под знака на съветския диктат и комунистическата идеология, е осъществено късане с капитализма, а през 1989 г. страната отново тръгва по пътя на капиталистическото развитие. Въпреки това, този период не може да бъде разглеждан просто като пауза в нормалното развитие на страната. Нещата са по-сложни, тъй като за половин век марксистката идеология е оставила дълбок отпечатък върху страната. Оттук и трудностите в представянето и оценката на периода. Изправени сме пред въпроса как да говорим за комунизма като идеология, как да говорим за комунистическия период от историята на България.

1. Що е то комунизъм?

Обикновено объркванията и неточностите произлизат от различната употреба на понятието комунизъм от участниците в обществения дебат. От една страна, под комунизъм се има предвид едноименната научно-политическа доктрина и свързаната с нея утопия за социално равенство; на втори план понятието комунизъм назовава конкретна политическа форма на управление и произлизащите от нея практики; и накрая – понятието се асоциира с паметта на отделни индивиди или групи за живеенето и реализирането им в периода на комунистическата държава.

Смесването на трите значения на понятието – комунизмът като идея, комунизмът като поредица от исторически факти и комунизмът като избирателна памет за определени факти – често води до подмяна на предмета на обсъждане. Ето защо в днешното българско общество все още не е постигнат така необходимият за нормалното демократично развитие на страната консенсус относно оценката на комунистическото минало. Неговата липса не може да бъде запълнена от частично постигнато съгласие относно осъждането на масовите репресии през първите години на режима, засегнали десетки хиляди индивиди, представляващи най-издигнатата и продуктивна част от „буржоазна“ България. Фактите и цифрите за престъпленията на комунистическия режим са добре известни и многократно припомняни, но сякаш не намират адекватна оценка в общественото мнение. Ето защо, за да се преодолеят пречките пред историческото познание, трябва да се отиде отвъд повторението на документираните и многократно излагани факти.

Основна пречка пред постигането на обектив- на оценка за годините на Народна Република България се явява паметта на реалните участници в историческия процес. Паметта е присъствие на отсъстващото. Но припомнянето за минали неща има някаква цел или поне последствия. Паметта е нещо индивидуално, свързана е с личното усещане за нещата и това вкарва в разговора проблема за носталгията. Личната обвързаност или личният успех са най-често срещаните причини за носталгичната памет. Френският философ Пол Рикьор [1] говори за някои хора като за „адвокати на паметта“. Те говорят, свидетелстват не за това, което е било, а за това, което субективно си спомнят.

2. Паметта за периода 1944 – 1989 г.

Но какво да кажем за паметта на тези млади хора, които не са живели по времето на комунизма и дори са родени след неговото слизане от историческата сцена, но се показват свързани с носталгичните нагласи. Те нямат памет или по-скоро нямат лична памет за времето на комунизма. Паметта за „доброто старо време“ обикновено е семейна памет, младите хора възпроизвеждат семейните разкази и коментари. Тази споделена памет, тази солидарност в паметта е свързана с емоционалното преживяване на загубения социален статус, който засяга рода като цяло. Младите нямат нищо общо с комунизма, но се чувстват задължени да споделят семейното отношение към него. Така споделената памет се превръща в „дълг“ – дългът да се припомнят избирателно определени неща, а други да се забравят. Това свежда паметта на определени общности до собственото им самопреживяване на демократичната промяна като загуба. Но и до нещо повече – до представяне на тази загуба като всеобща загуба. Тази „задължена памет“ нерядко е подсилвана и от активната медийна среда, която в редица случаи също е продукт на индивиди, носители на частни споделени памети. Този стремеж на индивидуалната памет да си присвои статута на колективна памет допълнително усложнява процесите.

Но има и друга памет – паметта на жертвите на комунистическия режим, паметта на хората, преминали през затвори и лагери, през изселване от родните места, сблъскали се с ограничения в образованието и работата, паметта на хората с пропилян живот. Тази памет също има своите семейни разкази и се обляга върху солидарността. Поставяйки въпросите за вината и отговорността, тя директно се изправя срещу носталгичната памет. Тези памети са антагонистични, но далеч не се неутрализират взаимно. Техните истини съществуват паралелно една до друга. И така един разказ се изправя срещу друг разказ, една памет се изправя срещу друга памет. Така историята рискува да се разпадне на различни частни истории, които отразяват не цялата истина за времето, а само собствената ситуация на избирателно спомнящите си индивиди и групи. Ето защо паметта не е в състояние да бъде надеждна база за историческото познание, тя не може да гарантира истината за миналото. Важно е, но не е достатъчно да се противопоставят различните разкази за комунизма.

За пет десетилетия комунизмът търпи видима еволюция, поради което различни практики се оказват в основата на различната памет за него. Едните спомени свързват времето на комунизма с неговото начало, 40-те и 50-те години на миналия век, други – с известната нормализация на живота през 80-те години и мирното му слизане от историческата сцена. За да можем да отличим общите принципи зад различните практики е необходимо да се отиде отвъд опита на тези, които са преживели събитията.

Единственият възможен арбитър между различните памети може да бъде историческото изследване, опряно на общи принципи, способно да отдели това, което е било добро за индивидите и семействата, от това, което е свързано с общата съдба и общото благо. Ако за фактите, свързани с престъпленията на комунизма, е говорено многократно, то за комунизма като политическа система все още има незнание и неразбиране.

В каква държава живеем или сме живели – това са въпроси, които още от времето на древна Гърция и досега европейското човечество си е задавало и си задава, тъй като е разбрало, че дали живееш добре или лошо, твърде много зависи от това каква е политическата форма на управление...

БЕЛЕЖКИ

1. Пол Рикьор (1913 – 2005 г.) е френски философ, автор на множество сборници с текстове върху проблема за справедливостта като добродетел и като институция. През 2000 г. той публикува „Паметта, историята, забравата“, където разглежда въпроса за една точна представа за миналото.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.