СЛУЖБОМЕР

неделя, септември 25, 2016

Документи по дело 585 от 1942 година - част 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1, ЧАСТ 2, ЧАСТ 3.

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Понеже вечерта имах среща към 6 ч. с Васил на ул. „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“, казах му, че ще дойда да го взема от читалнята точно в 5.30 ч. В уреченото време го намерих там и двамата тръгнахме за срещата с Васил. По пътя обаче аз разбрах от думите му, че иде по младежка линия. Срещнахме се с Васил и аз му казах това. Той се ядоса, че се го изпратили на наша явка, и ми каза, ако имам възможност, да го свържа с младежите. Отговорих на Васил, че нямам връзка с тях, и той ми каза, ако не мога, да го пусна. След това този младеж няколко пъти ме бе търсил чрез Иванка Димитрова, но като видял, че стоенето му в София е безпредметно, си заминал. По-късно към средата на януари ми съобщи, че се явил човек със същата парола и ѝ казал, че аз зная къде да го намеря. Съобщих на Васил, че човекът от Стара Загора е дошъл, а вечерта сам отидох да проверя на ул. „Гладстон“ № 14 дали все пак е въпросният студент. Намерих там същото лице, което ми каза, че иска да се срещне с Васил и че всеки ден след обяд до 5 ч. си е вкъщи. Предадох на Васил да отиде и после разбрах, че се е срещал с него, понеже той изказа пред мене недоволството си, че студентът не е свършил работата си добре. После Васил ми каза, че на същия студент е поставил задача да отиде в Стара Загора и да доведе някой си Щерю в София, който той искаше да изпрати за Варна, за да поеме ръководството на нашата работа и да съобщи двама от нелегалните, които се намират в този край, да заминат за Габрово. Васил ме изпращаше отново при студента, за да му предам 8000 лв. и да му припомня, че тези търкания, които са се явили между окръжния комитет и нелегалните, не са хубава работа и трябва да се изгладят на всяка цена. Парите студентът трябваше да разпредели така: 2000 лв. да употреби за пътуването на него и Щерю, по 2000 лв. да даде на нелегалните, които ще заминат за Габрово, и 2000 лв. на русначето, което се намирало в този край. Каза ми също, че нелегалните били облечени с бричове и пътуването им в тези дрехи е неудобно, ето защо от Стара Загора трябвало да се погрижат да им намерят макар и вехти цивилни дрехи и обеща той сам да изпрати стария си костюм на студента, а аз казах, че ще занеса вехтия си балтон, който бе черна основа, но напръскан с бели петна и общият му тон бе сив. Предадох на студента балтона си и парите, за които казах как да ги разпредели, повторих му това, което ми беше заръчал Васил, и му съобщих, че на другата вечер последният ще изпрати по някого дрехите си, и си отидох.

Около към средата на месец февруари Иванка Димитрова дойде при мене и ми каза, че човекът с тази парола пак ме е търсил и казал да отида вкъщи. Вечерта аз отидох на ул. „Гладстон“ 14 и намерих там студента с още едно лице. Новодошлият човек бе нисък, пълен, черноок, бръснат, към 42-43 години. Запитах ги как са пътували и в разговора разбрах, че този човек е дошъл по нелегален път от Съветския съюз, понеже във фразите често вмъкваше цели руски думи. Поискаха от мене да му намеря квартира, но аз казах, че не мога за същата вечер, но обещах да уредя тази работа.

На другата сутрин Васил и аз се срещнахме у нас и аз му съобщих, че въпросният Щерю е пристигнал. Казах му, че от мене са искали квартира, но че аз не мога да намеря. Той ме успокои, като каза, че той ще се погрижи за тази работа и може би ще възложи на Стоян да намери. Каза също, че още същата вечер ще отиде да се срещне с Щерю. След това аз вече не видях това лице и не зная нищо за участта му.

Пак към средата на м. януари при мене дойде Младен Исаев и ми доведе около обяд едно лице, което се явило с паролата, която му бях казал. Човекът беше млад, към 26-27 годишен, висок, бръснат и мисля, че черноок. Каза ми, че идва от Горна Оряховица, но аз вече знаех това от обстоятелството, че се явява при Младен Исаев. Младен си отиде веднага и аз го поканих да влезе в спалнята. Запита ме дали [на] мене трябва да докладва всичко, а аз му отговорих, че ще го свържа с друг човек и затова му определих да дойде към 4 ч. сл[ед] об[яд], предполагайки, че Васил ще ме потърси, защото ми бе обещал по-предния ден да мине, мисля, че да ми даде пари за старозагорския студент. Към 3 ч. Васил действително дойде и аз му съобщих, че човекът от Горна Оряховица е дошъл, той се зарадва, понеже отдавна по неговата сметка трябваше да дойде. В 4 ч. дойде и човекът от Горна Оряховица. Въведох ги в стаята на брат ми, понеже снаха ми и той бяха на работа, а в спалнята следобеда лежеше жена ми, която не бе още оздравяла напълно. Васил изказа недоволството си защо ръководещият не се е обадил по-рано. Васил го запита дали са почнали да правят скривалища, но той отговори, че в този студ нищо не може да се предприеме. Запита го как са с оръжието и онзи отговори, че имали към тридесет пушки, но нямали достатъчно патрони за тях и въобще оръжие в техния край се намирало трудно и на много висока цена. Затова ръководещият човек искал да му се отпуснат средства. Васил го запита каква сума ще искат, а той му каза, че искат 50 000 лв. Васил се засмя и отговори, че засега нямаме никакви пари, ето защо ще трябва да дойде към 10-12 февруари, но такава сума пак не би могло да им се отпусне. Настоя те да се помъчат да съберат пари в своя район. Човекът отговори, че са се занимавали с този въпрос, но тепърва ще го осъществят по-планово. Тогава аз го запитах, понеже исках да отида при жена си, дали човекът е дал явка специално за нас в Горна Оряховица. Каза ми, че нищо не знаел по този въпрос. Заръчах му при второто идване непременно да даде явка. Излязох и се върнах при тях след 20-30 минути. Васил записваше името на някакъв човек, който бил от Горна. Оряховица и работил в партията в София. Те го искаха от там, защото ще бъдел по-полезен. Васил обеща да нареди да се изпрати в Горна Оряховица, ако пребиваването му в София не е от извънредна необходимост. Онзи после каза, че ръководещият от Горна Оряховица искал да се прехвърлят към неговия район двама нелегални, които били в Старозагорско, и Васил му отговори, че не може да му обещае дали и двамата ще отидат в Горна Оряховица, но единия нека той да иска да му го предадат от Габрово. По обяснението на човека тези хора им били необходими, понеже нямали инструктори по оръжието и се чувствала нужда от тях, особено, когато купували оръжие, да проверяват неговата годност. След малко двамата си излязоха, като човекът каза, че ще дойде за пари към 10-12 февруари.

Няколко дена преди същата дата аз запитах Васил дали има пари, защото човекът от Горна Оряховица ще дойде тези дни. Той ми каза, че ще намери. Запитах колко ще им дадем, но Васил каза, че зависи от сумата, която ще ни дадат от партията. Мисля, че около 12 февруари Младен пак доведе същия човек на обяд вкъщи. Предната сутрин Васил бе идвал при мене и каза, че ще дойде и след обяд на другия ден. Тогава идва да ми каже, че на другата вечер Стареца ще изпрати на Кирил Николов 1000 долара да ги смени и 80 хиляди лева, които ще предаде на мене. След обяда аз казах на човека от Горна Оряховица да дойде при мене, защото чакаме Васил. Вкъщи нямаше никой. Те дойдоха към 3.30 ч., но Васил ме изпрати да проверя дали предната вечер Кирил Николов е получил парите. Определихме си среща с човека от Горна Оряховица в аперитив „Хъшове“ за в 7.30 ч. вечерта. По нареждане на Васил трябваше да му дам 20 000 лева, а като получим други пари, които той очаквал, щели сме да им дадем още 10 000 лева. Аз преди да изляза им казах, че ако звъни някой, да не отварят. Те ми казаха, че нямало да останат дълго.

Отидох към 4.30 ч. към кантората на Кирил Николов и го запитах дали са му изпратили пари. Каза ми, че ги е получил и ми предложи след 6 ч. да отидем в неговата квартира да ми ги предаде. Аз отказах, понеже родителите не гледаха с много добро око на моето отиване у тях и му заръчах в 7 ч. да ми ги донесе парите в сладкарницата, която се намира на ъгъла, образуващ се от „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“. Това е една нова модерна сладкарница. Кирил Николов обеща, че ще ни чака вън в 7 часа. След това аз отидох в кафене „Средец“ и чаках там близо до 7 часа. Точно в 7 часа отидох в уречената сладкарница, където ме чакаше Кирил Николов. Там ми даде един плик и ми каза, че вътре са парите и в тях имало друго пликче с бележка за мене, почаках там до 7 часа и отидох в аперитив „Хъшове“. Долу до една маса чакаше човекът от Горна Оряховица. Аз го поздравих, но не седнах веднага при него, а отидох в клозета, където проверих парите, които бяха 80 000 лв. Разкъсах пликчето, което бе вътре, и прочетох, че 80 000 ще предам на Васил и когато смени Кирил Николов доларите, ще предам от стоте хиляди лева на Васил, а останалите на Стареца. Скъсах бележката и пликчето, прибрах 20 хиляди лева, а другите скрих във вътрешния джоб на палтото си. Двадесетте хиляди турих във външния джоб на балтона, а след това излязох от клозета. Отидох при човека, поръчах си една бира и в това време под масата му подадох парите. Запитах го за явка, но той каза, че засега ще се ползваме от партийната. След това аз излязох, като заплатих и неговата бира и си отидох вкъщи. Тази бе последната ми среща с този човек.

Към 20 януари Васил дойде при мене една сутрин, като водеше със себе си и друг човек, той беше едър, рус, бръснат и изглеждаше към 30-35 години. Каза ми, че бил някъде от Лъдженско и като го потупа по рамото, ми рече, че на този може да се доверя и когато идва, ще ме търси направо вкъщи. Аз се съгласих. Те чакаха около ?0 минути и си излязоха.

След това в друга една среща Васил ми каза, че в същия район имало много нелегални, които ще трябва да се оформят в чета. Мястото било удобно, за да може тази чета да прави набези и да държи под свой контрол линията София-Пловдив и същевременно навреме да може да се оттегля към Родопите. Разбрах, че Васил разчиташе много на тази чета. За неин водач той искаше да се сложи опитен човек, който да се ползва с авторитет в Пазарджишко и Чепинско. Дълго време той не знаеше кой да бъде този човек, но един ден ми каза, че най-подходящ бил Кискинов. Спомням си, че в един разговор с човека, който замина за ръководството на пловдивския район /този разговор се водеше в квартирата на ул. „Цар Самуил“/, аз дочух, че ихтиманецът казваше, че Кискина не бил добре със здравето, защото бил раняван в главата и това от време на време му се отразявало, така че едва ли ще бъде годен за такава отговорна работа.

Към 15-16 февруари същият човек от Лъдженско дойде при мене и поиска среща с Васил. Определих му среща за другия ден сл[ед] обяд.

На другия ден сутринта Васил дойде при мене и аз му казах, че човекът от Лъдженско го търси. Дойде и Васил и той след обяд към 3 часа. Васил ми каза, че искали да приказват нещо насаме и аз отидох в кухнята. След около половин час ми казаха да отида при тях и Васил нареди да му дам явка. Аз му дадох при Иванка Димитрова, чиновничка в общинската библиотека. Паролата трябваше да бъде „Искам да ми дадете няколко урока по декламация“, а отговорът: „Аз съм заета, но ще ви намеря друг човек“. Тази явка щяха да използват след една седмица. От Лъдженско щеше да дойде човек да вземе пари – 30 000 лв., които аз трябваше да му предам. Аз и в този момент можех да му дам, но той не зная по какви съображения не поиска да вземе със себе си. Каза, че може би на явката ще се яви [жена] и ней трябваше да дам парите. След една седмица действително при мене дойде Иванка Димитрова и ми каза, че се явил човек с такава парола. Тя дойде вечерта към 7 ч. Трябваше да отида при нея към 8.30 ч. на другата сутрин. В уреченото време отидох в картинната галерия при библиотеката и там тя ми показа човека. Той бе среден ръст, черен, мисля, че със син балтон и към 35-годишен. Излязохме двамата и аз го заведох в галерията на аперитив „Чайка“, за да му предам парите и да го запитам защо не е дошла жена. В аперитива нямаше никой и един келнер разчистваше масите. Поръчах две бутилки бира. Човекът ни обясни, че понеже момичето се отказало да дойде, го изпратил[и] него. Човекът ми каза, че русият му определил, възложил да ми даде явка в Лъджене, но аз го запитах дали човекът, у когото е явката, е компрометиран. Каза ми, че бил компрометиран, но малко. Аз отказах да приема явката и му казах, че когато дойде русият, с него ще се разберем по този въпрос. Към след половин час се разделихме с него и след това вече не съм го виждал.

В края на месеца русият дойде още един път вкъщи сутринта, за да се види с Васил. Казах му, че го няма, но да мине пак. След това обаче той не дойде не зная по какви причини. Пропуснах по-горе да кажа, че в аперитив „Чайка“ на пл. „Св. Неделя“ аз дадох на човека 30 000 лв. След това с хората от Чепинска не съм се срещал.

Към края на месец януари една сутрин Васил дойде при мене и ми каза, че от Видин бил дошъл човек, който търсил начин да се свърже с партията. Той щял да каже на Кирчо да се срещне с този човек, но ако Кирчо вечерта не дойде при мене, ще трябвало аз да се срещна. На другата сутрин при мене щял да дойде един младеж и не помня с каква парола трябваше да ми се представи. Но мисля, че бе „Много здраве от Станой“. Кирчо не дойде до вечерта.

На другата сутрин към 10 ч., помня, че бе неделя, при мене дойде един младеж към 20 г[одини], бръснат, със среден ръст, и ми подаде паролата. Каза ми, че човекът ме чака в сладкарницата на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Христо Ботев“. Заведе ме там и ми предаде лицето от Видин. Младежът си отиде веднага, а ние с новия човек излязохме и тръгнахме по бул[евард] „Христо Ботев“ по посока на пл[ощад] „Македония“. Той бе висок, с мустаци и бръсната брада, с полушубка и изглеждаше към 26-28-годишен. Запитах го дали знае нещо по специалната работа във Видин, но той ми каза, че не е осведомен. Отидохме в широката механа на ул. „Позитано“ и аз му поставих въпроса дали би могъл, ако му дам явка, да изпрати човек по нашата работа. Казах му човекът да дойде към 9-10 февруари. Каза ми, че не може. И аз му дадох явка при Кирил Николов. Паролата трябваше да бъде: „Идвам от Неврокоп, много здраве от колегата ви Драгомиров“. А отговорът: „Благодаря, писах му преди няколко дена“. Тогава той ми се оплака, че се мотаят от пет дена в София, но не можал да влезе във връзка с партията. Казах му след обяд към 4 ч. да бъде в една сладкарница близо до ъгъла на ул. „Аспарух“ и „Царица Йоанна“. Понеже си тръгвах към къщи, заведох го и му я показах. Тази среща му определих, защото вярвах, че след обяд Кирчо ще дойде при мене, защото този човек търсеше партията, а това интересуваше именно Кирчо.

Действително, след обяд към 3 ч. Кирчо дойде. Казах му за човека и за това, че съм му дал явка. Той се развика, че сме правили прибързани работи, че Видин нарочно е бил откъснат, защото в Окръжния комитет имало провокатор и не знам още какво. Аз го убедих, че е необходимо да се срещне с човека, да го провери и ако му се види съмнителен, за мене е лесно да откажа явката, която съм му дал. Той се съгласи. Към 4 ч. аз го заведох при човека, който чакаше в сладкарницата. Излязохме и тримата, свихме по ул. „Патриарх Евтимий“. /п/ Н. Вапцаров

Аз извиках Кирчо настрана и му казах да дойде на другия ден и ако човекът му се види съмнителен или от разпита, който ще направи, установи, че положението във Видин не е избистрено и ми съобщи, за да зная какво да правя. Но Кирчо не мина до деня на арестуването ми и аз не видях повече нито него, нито човека от Видин.

Към 9-10 февруари при мене дойде Кирил Николов и ми каза, че се явил при него човек с парола: „Идвам от Неврокоп. Много здраве от колегата ви Драготин“. Аз разбрах, че е дошъл човекът от Видин по нашата работа. Отидох в кантората на Кирил Николов към обяд и той ми каза, че човекът щял да дойде към 12.30 ч. Действително в определеното му от Кирил Николов човекът дойде. Кирил Николов ми го посочи и ние двамата излязохме. Отидохме в галерията на сладкарница „Юнион“ – на ул. „Мария Луиза“. Каза ми, че партийният човек му съобщил, че искаме да дойде. Човекът от Видин бе към 25 г[одини] младеж, среден на ръст, слаб, добре облечен, рус и с бръсната брада, но доколкото си спомням, имаше мустаци. Запитах го за икономическото положение в техния край – чувства ли се недостиг на хляб и на други продукти и няма ли някакво недоволство във връзка с този недостиг. Младежът ми направи извънредно добро впечатление поради своята откровеност. Той ми отговори: „Вижте какво, нашият край е земеделски. Хората са си скрили хляб и нужда не чувстват. После всеки си е заклал прасе и мазнини има. Така че недоволство на икономическа база няма. Обаче радостното е това, че въпреки това населението желае победата на Съветския съюз. Хората са настроени против всички други и германци, и англичани, и американци. Държат се за Дядо Ивана“. Тогава му поставих въпроса дали имат създадено нещо по наша линия. Той ми отговори, че аз съм знаел какво Видин е бил откъснат дълго време от всякакви връзки със София, така че не са получавали никакви нареждания. Запитах го да ми каже какво оръжие имат. Той отговори, че доколкото знаел, имало към четиридесет пушки във Видинския край, но патрони имали съвсем малко. Пистолети не ми каза колко имат, защото не знаел. Обаче каза, че младежите имат пистолети, но повечето били 6/35. Казах му, че когато си отиде в своя край, трябва да почнат работа по наша линия. Той ми отговори, че именно затова бил дошъл тука, за да му кажем какво да правят. Всичко, което кажете, ще направим. Запитах го за финансовото им положение и дали ще има да посрещат нуждите си със събрани средства на места почва. Каза ми, че ще могат. Това бе единственият човек, който не искаше от нас пари. Това обстоятелство аз за себе си го обясних, че не са били засегнати от провали и могат значи да събират пари на местна почва. Запитах го дали е вярно, че в комитета има агент провокатор. Той отговори, че няма нищо вярно в това и че този слух е нанесъл сериозен удар на партията във Видинско, като я е държал откъсната дълго време. Определих му среща за на другата вечер, мисля за 6 ч. в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улица „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

На другата вечер към 5.30 ч. аз отидох в дома на Николай Шмиргела, който живее на ул. „Иван Асен II“, за да взема ключа от ателието му, което се намира на бул[евард] „Хитлер“, мисля 50 номер. Обаче Шмиргела го нямаше. Намерих там жена му и ѝ казах, че съм обещал на мъжа ѝ да видя някоя глава, която сега работил, и да ми даде ключа от ателието му, защото сега съм свободен. Понеже аз се познавах добре и с нея, тя ми даде ключа. Оттам отидох до сладкарница „Пролет“, почаках и след малко младежът от Видин пристигна. Заедно с него тръгнахме към ателието на Шмиргела. Пропуснах по-горе да кажа, че сутринта Васил бе идвал вкъщи и аз му съобщих в 6.30 ч. да бъде в ателието, където ще го чакам. В ателието в определения час пристигна Васил. Той започна да разпитва младежа най-първо за оръжието. Младежът му отговори същото, което отговори и на мене. След това подробно го разпита за обектите, които имат в техния край. После, като узна за това, че хората били изцяло на страната на Съветския съюз, му изказа радостта си. /п/ Н. Вапцаров

За обектите момъкът долагаше, че наблизо имало шлепове /на около 15 километра от Видин/. Каза му за железопътната линия и за това, че наблизо минават някакви телефонни проводи за Германия, които използвали само германците. Според думите му на няколко пъти селяните, без да им е казал някой, са късали този провод. Васил го запита дали имат нелегални. Мисля, че онзи отговори какво имали около седем души. Тогава той започна да му дава нареждане. Те трябваше да формират бойни групи, задачите на които да бъдат системно да късат кабела, който отива за Германия. Да внимават, когато в пристанището им спират кораби с течно гориво или муниции и ги подпалват със запалителни бомби. Обясни му как да си приготвян тези запалителни бомби. Нареди да проверяват какво са карали шлеповете, които са близо до Видин, и ако са били пълни по тона (?) с течно гориво, да ги подпалват в случай че България обяви война на СССР. Каза му да се приготвят за всеки случай ключове за изхвърляне на влакове и да знаят да развъртат болтовете, които свързват релсите. Обаче изрично му подчерта, че главната им задача ще бъде около Дунава и минаващия по него транспорт. Напомни му, че трябва да си приготвят скривалища за оръжие, които да са пригодени за хора. В тях ще трябва да ес нанесе и храна, която не подлежи на разваляне. Каза му, че трябва все пак колкото е възможно да провери наличността на оръжието, което се намира в нашите хора. Да се мъчат да закупуват ново оръжие. И той го запита за финансовото им положение. Момъкът каза, че с нуждите, които се откриват пред тях, ще се справят сами. Почти след всеки директиви, давани от Васил, той отговаряше: „Вие каквото наредите, ще направим“. Разговорът трая около един час. След това те излязоха. Аз останах още малко, после заключих ателието и си отидох вкъщи, защото ме мързеше да занеса ключа на Шмиргела. Занесох го към 10 ч. на другата сутрин и го дадох пак на жена му, защото Шмиргела още спеше. След тази среща аз вече не видях човека от Видин.

Към 6-7 февруари Кирил Николов ми каза, че при него се явил човек с парола: „Идвам от Разлог. Искам да ми гледате дело за една дъскорезница“. Разбрах, че е дошъл човекът от Варна. Отидох същия ден привечер в кантората му, за да се срещна с него. Бе към 5 ч., след малко човекът дойде и аз го познах, понеже беше същият, на когото предадох нарежданията на Васил, когато отидох във Варна. Позна ме и той. Излязохме заедно с него и отидохме в една бозаджийница, чието име сега не помня. Там го запитах какво са направили за организирането на доставяне [на] оръжие с подводница. Каза ми, че се е забавил и не е дошъл на определената дата, защото времето било много лошо и проучванията трудни. Казах му, че ще го свържа с друг човек, с когото ще се видя на другия ден сутринта. На него определих среща за 5 ч. сл[ед] обяд на другия ден в бозаджийница „Ботев, която се намира на ул. „Левски“, срещу столичната община.

На другата сутрин Васил дойде при мене и аз му съобщих, че човекът от Видин е дошъл. Запитах го дали ще бъде свободен тази вечер, за да се срещнат с него. Каза ми, че е свободен. Мисля, че тогава ми постави въпроса дали съм разпитвал какво е направил човекът от Варна. Казах му, че не съм го разпитвал подробно. Тогава той ми каза, че трябва да проявя по-голям интерес към работата и че да не си правя илюзии, че съм обикновено лице за приемане на хора. Определих му среща на Васил в 6 ч. в млекарница „Братски труд“ на ул. „Шести септември“ близо до „Цар Крум“. След това Васил си отиде.

В 6 ч. сл[ед] об[яд] аз отидох в бозаджийница „Ботев“, където вече ме чакаше лицето от Варна. Казах му точно в 7 ч. без 15 минути да ме чака на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Патриарх Евтимий“. След това отидох в едно кафене, за да се мине времето до 6 ч. В 6 ч. отидох в млекарница „Братски труд“, където заварих Васил. И му казах в 7 ч. да ме търси на ул. „Патриарх Евтимий“ № 27. Да звъни в квартирата на Ал. Жендов. Пропуснах да кажа по-горе, че след обяда аз ходих у Жендов и го помолих да ми отстъпи вечерта квартирата си за два часа. Стеснително му казах, че ще заведа момиче. Той ми каза, че и без това вечерта смятал да отиде на кино. Казах му, че в 6.15 минути ще отида да взема от него ключа. След като се срещнах с Васил в сладкарница „Братски труд“, отидох при Жендов и взех ключа. Той ми каза че след като изляза, да оставя ключа в кръчмата на бай Спас, която се намира на ъгъла на улиците „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Той излезе, а аз след около тридесет минути отидох да взема човека от Варна. Почаках го около 3 минути, той дойде и го заведох в квартирата на Жендов. В 7 ч. без няколко минути се позвъни, аз отворих вратата и приех Васил. Седнахме и тримата и Васил пристъпи веднага към работа. Запита човека дали са проверили възможно ли е стоварване на оръжие в Камчийски район. Онзи започна да се оправдава /дали/ че големите студове и снегът изолирали селата и проучванията били трудни, затова не били пълни. Затова закъснял и не дошъл на определената дата. Все пак направили проучвания и се установило на пет километра от морето било забранено да минават хора и охраната била много силна. Каза, че засега не било възможно да се приеме оръжие, а ще трябва да се чака да се стопи снегът. Човекът от Варна запита дали не може да стане това приемане не в Камчийския район, а да кажем малко по на юг. Васил му каза, че може, но брегът трябва да бъде обезателно залесен. Тогава Васил започна да обяснява на човека от Варна, че близо до брега на морето в областта на Камчия в хралупата на едно дърво имало скрити 500 долара, а под корените на друго дърво дванадесет бомби. Каза му, че трябва да тръгнат от един триангулачен знак в югозападна посока и после ще стигнат до една чешма, от тази чешма се очертавали няколко пътя, човекът, който ще отиде, трябва да се спусне по най-слабо черния път, който се спуска вдясно надолу. Ще стигне до едно долче и ще го мине, тогава ще види друго. Там именно били въпросните дървета. Мястото щял да познае по това, че върховете на шубраците били окършени. Там щял да види едно голямо дърво с хралупа и в него били парите. По-долу от него имало друго голямо дърво, на което корените били отвънка, под тях били скрити бомбите. Те били обвити в част от гумена лодка. През време[то], когато Васил обясняваше, чертаеше плана на едно малко листче, това листче човекът от Варна прибра в себе си. Тогава Васил го запита дали имат създадени бойни групи и човекът каза, че имали създадена една от нелегални, които се криели във варненските села. Васил запита дали са събрани на едно място и човекът отговори, че не са, но при нужда могат да се свържат. Васил запита дали им е поставена задача и онзи отговори, че по-рано те имали за задача да съборят моста между Варна и Добрич, но понеже през зимата по това шосе [няма] почти никакъв транспорт, тя била изоставена. Запита го дали има създадени други групи и какви задачи са им поставени, но човекът от Варна каза, че засега нямали създадени други групи, защото няколко пъти били ударени от полицията. Васил му се скара и каза, че не си е гледал добре работата. Каза му, че Варна е важен стратегически пункт и трябва да се обърне по-сериозно внимание на нашата работа. Ако Варна е ударена, тогава трябва да се създадат групи в околните села, чиято задача ще бъде да прекъснат телеграфни, телефонни и железопътни линии, да подпалват вагони с муниции, бензинови цистерни и маслени резервоари и да изхвърлят товарни влакове, ако евентуално България влезе във война със Съв[етския] съюз. Влаковете трябва да се обръщат с клинове, които са закрепени за релсите със скоби. При всички инструкции, които е давал Васил в мое присъствие, винаги нареждаше да не се обръщат влакове с войници, защото ще се получат обратни резултати. Васил му каза да приготвят скривалища за муниции и хора и в тях своевременно да се нанесе храна, която не подлежи на разваляне. Нареди да проучи добре въпроса дали в района на селата, където ще стане стоварването на оръжие, разполагат със свое оръжие, за да могат да гарантират получаването на това, което ще дойде с подводницата. Постави му въпроса и финансовата част, но онзи отговори, че по-рано имали някакви пари, които изразходвали за процесите във Варна. Тогава Васил му се скара и каза, че е срамота да не могат в такъв голям град като Варна да организират поне финансовата си част. Мисля, че му постави въпроса дали биха могли да намерят квартира за един човек, който ще им пратим във Варна, но онзи пак каза, че и квартирният въпрос е труден. Васил вдигна рамене и го запита: „Тогава какво можете?“ Онзи обеща, че ще намери квартира. С това разговорът се свърши. Излезе първо човекът от Варна. Ние с Васил останахме заедно около пет минути. Той изказа недоволството си от варналията и каза, че там ще изпратим човек, който ще ръководи нашата работа. Този човек трябваше да дойде от Старозагорско и се казваше Щерю. Той по-късно действително го доведе в София, както съм го писал по-горе. След това Васил си отиде, а след него аз заключих вратата и отидох в кръчмата, където оставих ключа и си отидох. След тази среща аз вече не видях човека от Варна.

Към 15 февруари при мене дойде Пешо и ми определи среща за 7 часа вечерта в бозаджийница „Бистрица“, намираща се близо до ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Същата вечер си спомням, че бях отишъл при ихтиманеца, за да му предам явките, и за срещата с Пешо закъснях към 15 минути. Намерих [го] в бозаджийницата и оттам тръгнахме в западна посока. Тогава ми каза, че бил дошъл човек по партийна линия от Сливен и ме викал, ако има нещо, да съобщим на нашия човек. Преди това обаче аз бях чул от Пешо, че в Сливен имало провал и затова не бях дал паролата на Стоян Сотиров. Близо до „Царица Йоана“ на „Солунска“ Пешо се отби в една шкембеджийница и след малко излезе със спретнатия младеж. Продължихме по „Солунска“ и аз го запитах дали е вярно, че в Сливен е имало провал. Каза ми, че не е вярно. Запита ме дали имам да предам нещо за нашия човек, но аз му казах, че щом като няма провал, той трябваше да дойде един месец след първото му идване. Каза ми, че ще му каже. Разделихме се.

Няколко дена след това аз отидох при Стоян Сотиров и му съобщих, че при него ще дойде човек, който ще му предаде много здраве от брат му Стоян. Той трябваше да му отговори, че му е писал тези дни. На 22 февруари се откриваше изложба на художника Георги Павлов. Аз отидох на откриването ѝ и там Стоян Сотиров ми каза в 2 часа след пладне да бъда в бозаджийница „Ботев“, защото човекът дошъл. В 2 часа аз отидох в бозаджийницата, но не намерих никого. След малко обаче пристигна сам човекът, който по-рано бе идвал по нашата работа. И него запитах дали [е] имало провал в Сливен, но и той ми отговори отрицателно. Поиска среща с Васил, но аз му казах, че мога да те (?) срещна чак на другата вечер. Определихме си среща за другата вечер в 6 часа в сладкарница „Пролет“ на ъгъла на улиците „Николай Николаевич“ и „Иван Асен II“.

Вечерта аз имах среща с Васил на „Скобелев“, за да му кажа, мисля, за среща със Стареца, че последният няма да дойде на тази среща. Казах му, че е дошъл човек от Сливен. Пропуснах да кажа, че човекът от Сливен ме предупреди да съобщя на Васил, че ще иска пари. Понеже те бяха в мене, запитах го колко ще им дадем. Казах му, че имаме на разположение 30 000 лв. Отговори ми, че знаел, но всичките пари не можем да им дадем, а само 20 000 лв. Тогава му казах, че човекът идва не само за Сливен, а и за Ямбол, мисля, че и за Казанлък. Васил се съгласи да им дадем цялата сума, като каза, че ще иска други пари за текущи нужди. Определих му такава среща пак в ателието на Шмиргела за другата вечер за 6.30 часа вечерта.

На другия ден към 5.30 часа след обяд аз отидох в къщата на Шмиргела, обаче него го нямаше там. Поисках ключа от жена му, но тя ми каза, че е в Шмиргела. Отидох към сладкарница „Пролет“ малко по-рано от 6 часа. Човекът закъсня около десет минути. Към 6.15 часа излязохме двамата и тръгнахме по „Иван Асен II“, оттам свихме по една улица вляво и излязохме на бул[евард] „Хитлер“. До срещата с Васил имаше около пет минути и ние продължихме надолу. Върнахме се с оглед точно в 6.30 часа да бъдем пред вратата на ателието, за да се срещнем с Васил. Когато стигнахме там, Васил го нямаше и ние продължихме срещу течението на реката. Срещнахме Васил близо до бул[евард] „Цар Освободител“. Казах му, че не съм могъл да взема ключа. Мислех, че ще се разсърди, но той каза, че сам ще поговори с човека по улицата. Тръгнахме заедно пак по бул[евард] „Хитлер“ по течението на реката. Аз дадох на човека 30 000 лв. Когато стигнахме ул. „Оборище“, Васил ми каза, че е неудобно да вървим тримата, и ме освободи. По ул. „Оборище“ аз си тръгнах за къщи, а те продължиха надолу. Тази бе последната ми среща с човека от Сливен.

Мисля, че бе към края на януари, когато Васил ми каза, че сменили една част от доларите по курс под 200 лв. и ме накара да проверя, ако имам възможност, какъв им е курсът на черната борса. Казах му, че ще запитам тук-таме. Аз запитах моя приятел Кирил Николов – адвокат, и той ми каза, че ще провери. След един-два дена отидох пак в кантората му и той ми каза, че вървели по 260 лв. долара. Казах това на Васил. Той ми каза, че щом е така, нямало нужда партията да губи толкова пари и той щял да поиска да дадат на Кирил Николов да смени доларите.

Мина доста време, през което падна Сингапур. В къщата на Кирил Николов се срещнаха Стареца и Васил. Мисля, че бе към 12 февруари, когато Васил ми каза, че предната вечер Стареца наредил една госпожица да занесе на Кирил Николов 1 000 долара, за да ги смени, и други 80 000 лв. за нас. Аз казах по-горе как и де ми ги е предал Кирил Николов тези 80 000 лв. Зае да проверя дали е сменил доларите, аз ходих няколко пъти в квартирата му или му се обаждах по телефона. Но поради падането на Сингапур той ми каза, че въобще се въздържали да купуват долари. След 6-7 дена той смени парите, само че не по 260 лв., а по 230 лв. Тези пари ми предаде в квартирата. От тях за Васил трябваше да останат 100 000 лв., а остатъкът да се предаде на Стареца. Васил взе от мене 130 000 лв., за да ги предаде на Стареца, а останалите, понеже нямал къде да ги пази, остави у мене. Заедно с тези пари, които Кирил Николов ми предаде в сладкарницата на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев“ и „Граф Игнатиев“, у мене останаха 180 000 лв., които съм раздал по нареждане на Васил на следните лица: на Стоян – 15 000 лв., на Васил – 20 000 лв., на човека от Горна Оряховица – 20 000 лв., на едно лице непознато, което Васил ми доведе, за да предаде парите на някой болен – 10 000 лв. Втори път на Васил – 5 000 лв., на човека от Сливен – 30 000 лв., на човека от Чепинско – 30 000 лв. Васил взе, за да изпрати по човек, който заминавал по партийна линия в Горна Оряховица, 10 000 лв. и 40 000 лв., които Васил взе, за да предаде на ръководещия човек, който заминава за Пловдив. Освен парите на Стоян /15 000 лв./ и 25 000 лв., които взе Васил, другите са дадени за оръжие и направа на скривалища. Поне така ни казаха, че ще ги употребят хората, които ги искаха. Тези, които взе[ха] Васил и Стоян, не зная за какво са употребени, нито пък е станало дума пред мене за предназначението им. /п/ Н. Вапцаров

В Дирекцията на полицията ми се показа табло със снимки.

Снимка № 1 е на лицето Васил, за което пиша подробно в показанията си, под чието ръководство съм бил в специалната работа.

Снимка № 2 е на лицето, известно ми под името Ихтиманеца, което срещнах в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“ и го заведох на квартира при моята братовчедка.

На снимка № 3 – лицето не познавам, обаче тази снимка и снимка № 2 ми бяха предадени от Васил да ги дам на Пешо, който трябваше да се погрижи, за да им се извадят фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията се научих, че Васил се казва Цвятко Радионов, Ихтиманеца се казва Георги Янчев, а лицето на снимка № 3 се казва капитан Рак.

На снимка № 5 познах лицето, с което се срещнах на трамв[айна] спирка „Петър Берон“ и ме изпрати да замина за Варна първия път по посрещането на хората с подводницата и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Антон Танев Гьошев.

Снимка № 6 е на лицето, което изпратих за Горна Оряховица по нареждане на Васил, и се научих в Дирекцията на полицията, че се казва Борис Копчев.

Снимка № 8 е на лицето „Пешо“, което ми е предавало хора, идващи от провинцията по партийна работа, и на когото трябваше да предам снимките № 2 и 3 за издаването на фалшиви лични карти. В Дирекцията на полицията узнах, че истинското име на Пешо е Дико Димитров Диков. При очна ставка в дирекцията на полицията видях лицето Арсо, за когото пиша в показанията, че от него сме взели два куфара с бертолетова сол и от него научих, че се казва Асен /Арсо/ Евтимов Иванов Пандурски. В Дирекцията на полицията видях лицето Кирчо, което ми предаде партийните явки и научих, че се казва Георги Иванов Минчев от с. Медово – Чирпанско. Името му научих при очна ставка и той ми каза трите си имена и родното му място.

В Дирекцията на полицията при очна ставка с лицето Йосиф, разбрах от него, че се казва Иван Николов Масларов от с. Якоруда. На същото лице след завръщането си от Варна аз предадох, че хората, слезли от подводницата, са известни.

При очна ставка в Дирекцията на полицията видях лицето, на което предадох 1 000 лв., за да заведе Борис Копчев в Горна Оряховица. Тук научих, че се казва Христо Димов Братованов от село Долна Оряховица – Горнооряховско.

На лицето Стоян, за което пиша в показанията си, зная и трите имена, казва се Атанас Димитров Романов.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

Пистолета марка „Ефел“ 625263 с девет патрона за него и седем патр[она] за пистолет „Парабелум“, и кутийка със смазка, и шомпол ми даде Васил, които бях скрил на тавана над вратата. Намерените на тавана бр[оя] 2 от януари от 1941 год. „Работническо дело“ и „Позив“ са поставени от мене. Намерих ги в пощенската кутия и ги скрих на тавана.

Горното написах саморъчно: /п/ Н. Вапцаров

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .

събота, септември 24, 2016

Нобелови лауреати – 1936 година, за мир

Карлос Сааведра Ламас (Carlos Saavedra Lamas)

1 ноември 1878 г. – 5 май 1959 г.

Нобелова награда за мир, 1936 г.

(За миротворческата му роля в боливийско-парагвайския конфликт.)

Аржентинският държавен деец Карлос Сааведра Ламас е роден в Буенос Айрес в семейството на Мариано Сааведра Сабалета и Луиса Ламас. Начално образование получава като частен ученик, след това учи в йезуитско училище и колежа "Лакордер". През 1903 г. завършва университета в Буенос Айрес.

След продължително пътешествие в чужбина и обучение в Париж Сааведра Ламас става професор по право в университета в Ла Плата. По-късно е професор в университета в Буенос Айрес, където води курс по социология, преподава също политическа икономика и конституционно право в юридическо училище. Издава няколко книги за работническото законодателство, от което се интересува особено наред с международното право.

С държавна дейност Сааведра Ламас се заема през 1906 г., когато е назначен за директор на обществената кредитна служба. Една година по-късно става секретар на общината в Буенос Айрес, а през 1908 г. е избран за първи път за народен представител. Назначен е за министър на правосъдието и общественото образование през 1915 г. През следващите години е неофициален съветник на законодателната камара и министър на външните работи. През 1927 г. е делегат на Международния конгрес на юристите в Рио де Жанейро, а през 1928 г. председателства Международната конференция на труда в Женева.

През 1932 г. генерал Агустин П. Хусто, който става президент на Аржентина след две години революционно управление, назначава Сааведра Ламас за министър на външните работи. Скоро след това Боливия и Парагвай започват война за Чако - територия, която е спорна от 1825 г., когато настъпва краят на испанското господство в Боливия. Територията е заселвана постепенно от Парагвай при пълното безразличие от страна на Боливия, но с откриването на нефтените находища в Андите страната започва да се нуждае от изход на море за транспортирането на нефта. Боливия губи достъпа си до Тихия океан след войната с Чили през 1884 г., затова разчита на изход до Атлантическия по река Парагвай, която тече през Чако. Парагвай отказва да освободи усвоените земи и между двете държави през 1928 г. избухва война. Прекратяването на огъня е постигнато доста бързо и започват продължителни преговори. В средата на 1932 г. военните действия се възобновяват, броят на жертвите надхвърля 100 хиляди.

След неуспеха в преговорите Сааведра Ламас прави опит да приключи с конфликта и едновременно с това да засили влиянието на своята страна на международната арена. През 1932 г. той формулира Декларацията от 3 август, която призовава страните от Америка да не признават промяната на границите по военен път. Сааведра Ламас предлага проект за Южноамерикански антивоенен пакт, виждайки в него надеждно средство за предотвратяване на войните.

Документът на Сааведра Ламас е съставен под влиянието на пакта Келог-Бриан (наречен в чест на Франк Келог и Аристид Бриан) и доктрината Стимсън (обнародвана през 1932 г. от държавния секретар на САЩ Хенри Стимсън). Както пактът Келог-Бриан, така и пактът на Сааведра Ламас призовава за отказ от агресивни войни, подобно на доктрината Стимсън, той иска де не се признават насилствените промени на границите, но като прави още една крачка, призовава невоюващите страни да оказват натиск върху агресивните държави и да се разработи механизъм за умиротворяване. Към края на 1933 г. всички американски държави подписват пакта, но това не предотвратява войната за Чако.

Като продължава да работи по боливийско-парагвайския проблем, Сааведра Ламас не забравя и за другите направления на международната политика. През 1920 г. Аржентина напуска Обществото на народите; Сааведра Ламас убеждава своето правителство да се върне в Обществото през 1933 г., а след една година огласява пред международната общност своя Антивоенен пакт. По това време пактът е подписан от единадесет европейски страни.

Американският президент Франклин Д. Рузвелт смята Сааведра Ламас за способен държавен деец и водеща фигура в латиноамериканската политика. В средата на 30-те години Рузвелт му предлага да си сътрудничат за провеждане на политика на добросъседство в Латинска Америка. Въпреки своето предпазливо отношение към САЩ, които не един път осъществяват военна намеса в Латинска Америка, Сааведра Ламас започва да играе активна роля в Панамериканския съюз, организация, чиято цел е да постигне сътрудничество между американските държави.

През 1935 г., като преминава през редица възможности за решение на боливийско-парагвайския проблем, Сааведра Ламас се опитва да използва възможностите на Антивоенния пакт, подписан от двете страни, но нератифициран нито от едната, нито от другата. Той призовава шест неутрални американски страни - Бразилия, Чили, Перу, Уругвай, Аржентина и САЩ - да създадат примирителна комисия, в рамките на която участниците в конфликта да преговарят. Благодарение на комисията на 12 юли същата година е сключено боливийско-парагвайско съглашение. Една година по-късно Сааведра Ламас става председател на Асамблеята на Обществото на народите.

Критичните забележки за това, че на Сааведра Ламас е присъдена Нобелова награда за мир, са по повод на тесните му връзки с диктатора Хусто, освен това през 1935 г. той приема Железен кръст от хитлеристкото правителство. Но трябва да се има предвид, че Сааведра Ламас има награди от десет страни, сред които Ордена на Почетния легион, получен от правителството на Франция.

През 1938 г. Сааведра Ламас излиза в оставка и се връща към своята академична дейност. От 1941 до 1943 г. е президент на университета в Буенос Айрес и до 1946 г. - професор.

Сааведра Ламас се жени за Росе Саенс Пеня, дъщеря на бившия президент на Аржентина Роке Саенс Пеня, семействоот има син. Умира в Буенос Айрес след кръвоизлив в мозъка на осемдесет години.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/saavedra.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

Предишните статии можете да намерите в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“.

петък, септември 23, 2016

Лекции по руска литература – брой 27

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8.

5. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

5.

Както вероятно са си изяснили двама-трима най-търпеливи читатели, това обобщение е единственото нещо, което всъщност ме интересува. Целта на моите кратки бележки за Гогол, надявам се, е вече съвсем ясна. Направо казано, тя се свежда до следното: ако искате да разберете нещо за Русия, ако искате да разберете защо премръзналите немци изгубили своя блиц, ако ви интересуват "идеи", "факти" и "послания", не пипайте Гогол. Каторжното учене на руски език, необходим, за да го прочетете, няма да ви се отплати със същата монета. Не го пипайте, не го пипайте. Той няма какво да ви каже. Не се приближавайте до релсите. Там има високо напрежение. Достъп няма. Избягвайте, въздържайте се, не трябва. Би ми се искало да направя тук пълния възможен списък на забраните, запрещенията и опасностите. Разбира се, това едва ли ще потрябва - защото случайният читател вероятно няма да стигне толкова далече. Но аз ще приветствам неслучайния читател - моите братя, моите двойници. Научете отначало азбуката, устните, задноезичните, зъбните, буквите, които жужат, които жужат като земна пчела, като мухата це-це. След някоя гласна ще започнете да плюете. Като склоните за първи път личното местоимение, ще усетите мозъчно вдървяване. Но аз не виждам друг подход към Гогол (да, между другото, и към всеки друг руски писател). Неговите произведения, като всяка друга велика литература, са феномен на езика, а не на идеите. Моите преводи на отделни моменти са най-доброто, на което е способен бедният ми речник; но ако бяха така съвършени, както ги чува моето вътрешно ухо, аз, като нямам възможността да предам тяхната интонация, все едно не бих могъл да заменя Гогол. Стараейки се да предам моето отношение към неговото изкуство, аз не приведох нито едно осезаемо доказателство за необичайното му съществуване. Мога само да сложа ръка на сърцето си и да твърдя, че не съм измислил Гогол.

Той наистина е писал, наистина е живял.

Гогол е роден на 1 април 1809 година. Според майка му (която, разбира се, измислила този жалък анекдот), стихотворението, което написал на пет години, било прочетено от Капнист, доста известен писател. Капнист прегърнал тържествено момчето и казал на радостните родители: "Ще стане гениален писател, стига съдбата да му даде добър християнин за учител и водач". Но другото - че Гогол се е родил на 1 април, е истина.

6. КОМЕНТАР

- Какво пък... - каза моят издател.

Златният прорез на нежния залез беше заобиколен от мрачни скали. Краищата му бяха покрити с ели като ресници, а още по-нататък, в дълбината на самия прорез, можеше да се различат силуетите на други, съвсем безплътни по-малки планини. Бяхме в щат Юта, седяхме в гостната на планински хотел. Тънките трепетлики върху близките скали и бледите пирамиди на старите минни сметища се възползваха от стъкления прозорец и мълчаливо взеха участие в нашия разговор - долу-горе като байроновските портрети в диалога между Чичиков и Собакевич.

- Какво пък - каза моят издател, - харесва ми, но мисля, че на студентите трябва да се разкаже за какво става дума.

Аз казах...

- Не - възрази той. - Аз не за това. А за това, че на студентите трябва да се разкаже повече за съчиненията на Гогол. Имам предвид сюжетите. Те ще искат да знаят за какво са тези книги.

Аз отговорих...

- Не, това не сте направили - каза той. - Прочетох всичко внимателно и жена ми също, но не разбрахме сюжетите. И още, в края трябва да има нещо като библиография или хронология. Студентът трябва да разбере кое какво е, иначе ще се обърка и няма да поиска да чете по-нататък

Аз казах, че който и да е интелигентен човек може да намери дати и други сведения в някоя добра енциклопедия или във всеки учебник по руска литература. Той възрази, че не е задължително студентът да е интелигентен човек, а освен това ще бъде недоволен, ако го накарат да прави справки за нещо. Аз казах, че студентите са различни. Той отговори, че от гледна точка на издателя са едни и същи.

- Опитвам да обясня - казах аз, - че в произведенията на Гогол истинските сюжети се крият зад очевидните. Аз представям тези истински сюжети. Неговите разкази само подражават на сюжетни разкази. Нещо като рядка пеперуда, която, отказала се от външния си облик, подражава на външния облик на същество от съвсем друга порода - да речем, някоя популярна пеперуда...

- И какво от това? - попита той.

- Или, по-точно, на непопулярна, непопулярна за гущерите и птиците.

- Ами да, това е ясно - каза той. - Разбирам всичко. Но в края на краищата сюжетът е сюжет и на студента трябва да се разкаже какво се случва. Например аз, докато не прочетох "Ревизор", нямах никаква представа каква става там, макар че бях прочел внимателно вашия ръкопис.

- Кажете - попитах аз - какво става в "Ревизор"?

- Е как така - каза той, като се облегна в креслото, - става това, че млад човек спира в някакъв град, защото е проиграл парите си на карти, а градът е пълен с политикани и той ги използва, за да получи пари, като им внушава, че е държавен чиновник, изпратен от центъра за инспекция. А когато ги използвал, съблазнил дъщерята на кмета, напил се у него и след като получава подкупи от съдии, лекари, помешчици, търговци и всякакъв вид администратори, си заминава от града точно преди да дойде истинският инспектор.

Аз казах...

- Да, разбира се, можете да представите това - съгласи се великодушно моят издател. - Но ето и "Мъртви души". Като прочетох вашата глава, не бих могъл да кажа какво има в книгата. И освен това, както вече споменах, трябва да има библиография.

- Ако става въпрос за списък с преводи и книги за Гогол...

- Ами да - каза моят издател.

- Ако ви трябва това, нещата са прости, защото освен отлично преведените от Герни "Мъртви души", "Ревизор" и "Шинел", които се появиха тогава, когато самият аз се блъсках с тази работа, няма нищо, само прехвърляне от едно място на друго, което изопачава Гогол до абсурд.

В тази минута две кученца кокер шпаньоли - черно с увиснали уши и със симпатично кривогледи синкави очички и бяло женско с розови петънца по муцуната и корема - се втурнаха през вратата, която някой откри, заклатиха се на меките си лапички между мебелите, но бяха веднага уловени и изгонени обратно на терасата.

- Освен това - продължавах аз - не ми е известно нито едно английско съчинение за Гогол, достойно да се спомене, освен отличната глава в "История на руската литература" от Мирский. Има, разбира се, стотици руски разработки. Някои са много добри, но множество други принадлежат към абсурдни направления като "Гогол е живописец на царска Русия" или "Гогол е реалист", или "Гогол е велик борец с крепостното право и бюрокрацията", или "Гогол е руският Дикенс". Бедата е в това, че ако започна да изброявам тези съчинения, ще се опитам непременно да разсея скуката, като включа в списъка измислени названия и въображаеми автори, и вие никога няма да разберете наистина ли Добролюбов или или Иванов-Разумник, или Овсянко-Кули...

- Не - прекъсна ме припряно моят издател, - не мисля, че е нужен списък на книги за Гогол. Имах предвид списък със съчиненията на Гогол и хронологията на тяхната поява, за живота му, нещо за сюжетите и прочее. Лесно ще го направите. И ни е нужна негова снимка.

- За това и аз мислих - казах аз. - Да, дайте да дадем портрет на носа му. Не на главата, не до кръста, а само на носа. Голям, самотен, остър нос, отчетливо нарисуван с мастило, като увеличено изображение на някакъв важен орган на необичайна зоологическа особа. Мога да помоля Добружинский, неподражаем майстор е на рисунката, или художника от Зоологическия музей...

- И това ще погуби книгата - каза моят издател.

................

Повечето факти, които съм посочил, са взети от прелестната биография на Гогол, написана от Вересаев (1933 г.). Изводите са мои. Отчаялите се руски критици, опитвайки се да определят влиянието върху мене и да поставят моите романи на подходяща лавица, ме вързаха няколко пъти за Гогол, но като се вгледаха още един път, видяха, че аз съм развързал възлите и лавицата стои празна.

(Следва)

четвъртък, септември 22, 2016

Документи по дело 585 от 1942 година - част 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1, ЧАСТ 2

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Аз стоях в бездействие поради това, че нямахме с Васил никаква конкретна работа. Той продължаваше да идва, но водехме разговори на общи теми. Пропуснах да кажа, че от декември Васил ми даваше по 2000 лв. месечно. Когато ми даде първите 2000 лв., аз му казах, че са много, но той отговори, че най-малко 1000 лв. ще имам разход при срещите си из разни сладкарници и питейни заведения и че работата е такава, която няма да ми позволи винаги да се храня вкъщи. През края на декември аз бях взел от германската книжарница една подробна карта на Западна Русия и когато идваше Васил, очертаваше с черен молив фронтовата линия. В разсъжденията си за фронтовете и за борбата, която се води, ми правеше силно впечатление, че Васил разсъждаваше много трезво и с разбиране. В един от тези дни той ми постави въпроса дали мога да замина за Варна, но да се намери здрав официален аргумент за това заминаване.

Отговорих му, че ще помисля, но може би този аргумент ще бъде със свръзка с техниката, но когато реши да ме изпраща, ще му кажа. Остави ме да си помисля, а той ще намери начин да намери явка за Варна. По партийна линия бил дошъл човек от Варна, който по лични връзки търсел досег със софийското ръководство, което трябвало да го предаде нагоре. Каза ми, че след два-три дена ще мине и аз през това време да уведомя домашните си и да измисля претекст.

Обмислях дълго и един път, когато търсех нещо в чекмеджето на етажерката, си намерих там мобилизационното си назначение. То бе локомотивен огняр в депо София. Пишеше в него, че съм офицерски кандидат, а ме назначаваха за огняр. Дойде ми идеята да кажа на жена си, че отивам да искам да ме прехвърлят във флота, и тя щеше да се зарадва, защото преди години имах кръвоизлив от белите дробове и сега, ако ме мобилизираха в тези студове като огняр, значеше да се повтори пак болестта ми. Претекстът беше добър и за приятелите ми във Варна.

Васил дойде вкъщи един ден преди Нова година. Казах му за претекста. Одобри го. Съобщи ми, че човекът от Варна се оказал добър, но поради важността на мисията, с която ме изпращат, трябвало аз да замина. Тогава ми съобщи, че отивам във Варна да проверя дали има създадена организация по наша линия и да установя връзки с нея. Имат ли някакво оръжие и колко е? Имат ли създадени бойни групи, где и колко са, но главната цел на заминаването ми бе да проверя дали със съдействието на варненската партия може да се осигури получаването на оръжие от Съветския съюз. Трябваше приемането да стане в района на река Камчия, там, където бреговата стража е най-слаба, мястото да бъде залесено и да не се вижда, ако от брега се подават сигнали с електрическо фенерче. Ще трябва да се организира пренасянето на това оръжие в съседните села, а там предварително да се построят скривалища. Да се намерят хора и оръжие от съседните села, които да обезпечат пренасянето на това оръжие. Да се намерят превозни средства, за да се разпрати, ако е възможно, в по-далечните села. Всичко това нашият човек от Варна трябваше добре да прецени, за да не стане грешка. Той от своя страна трябваше да изпрати в онзи край човек, на когото работата позволява да се движи из селата в Камчийския район, да избере точното място и да опише брега, като от определен важен пункт уточни колко километра е на север или на юг. Той от своя страна ще трябва да натовари други хора да проучат въпроса за скривалищата, но да не им казва целта, защото по този начин може цялата работа да стане публична тайна. За тази цел ръководството на Варненската комунистическа партия трябваше да окаже пълно съдействие на нашия човек, но и да му даде връзките със селата около устието на Камчия, а също и хора да издирят тези връзки, ако някъде не са в ред. Човекът по специалната работа носеше отговорността по организирането на тази акция, която се оставяше под негов контрол. До 1 февруари той трябваше да дойде в София и да докладва за направените проучвания. Васил ме накара да повторя всичко и като разбра, че съм запомнил това, което ми предаде, допълни, че ако варненската партия е ангажирана в нещо друго, да го изостави временно, за да изнесе тази акция. Преди да си тръгне, ми каза, че на другия ден, понеже било празник, да се срещнем навън, за да ми предаде явката или човека, който е от Варна. Определихме срещата за другия ден [в] 6 часа вечерта [на] ул. „Шести септември“. Те трябваше да тръгнат от канала, а аз от „Патриарх Евтимий“.

На другия ден в 6 часа аз отидох на „Шести септември“, но за мое учудване вместо Васил дойде Пешо и то сам. Пешо ми каза, че Васил ми определил среща за 9 часа на „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Тогава Пешо ми предаде явката, която беше уредена от човека, който бе дошъл сега от Варна. Трябваше да отида и да намеря площада, който се намира западно от пазара със зарзаватчийските бараки. Там имало училище, което се казва „Филарет“. На този площад до училището имало будка, в която се продавали цигари, бонбони и книжарски материали. Там ще търся бай Стоян. Ако случайно там е жена му, която понякога го замества, да не ѝ обаждам нищо. Когато намеря бай Стоян, трябваше да подам следната парола: „Къде се намира фурната „Петел“? Отговорът трябваше да бъде: „Към градската градина, където стоят файтоните“. Запита ме дали мога да я запомня наизуст и аз му казах, че е лесна за запомняне. Разделихме се и аз си отидох вкъщи, понеже имаше около два часа и половина до срещата ми с Васил. Жена ми беше бременна и предната вечер се почувства зле. Същия ден аз потърсих лекар, но понеже беше празник, той бе на ски. По телефона казах на жена му, макар и да се върне късно, да дойде вкъщи. Питах жена си дали е идвал лекар, но тя каза, че не е. След малко лекарят дойде. Прегледа я и предписа лекарство, и каза, че няма нищо сериозно. Аз отидох да търся дежурна аптека, за да изпълня рецептата. Намерих най-близко на „Царица Йоана“, срещу кино „Рекс“. Казаха ми да мина след един час. До срещата ми с Васил отидох в едно близко кафене. Към 8.35 минути взех лекарствата и отидох към руския паметник. На връщане в определеното време се срещнах с Васил и той ми каза, че човекът за Варна си бил заминал, но той ще предизвести за моето пристигане. Запита ме дали имам във Варна къде да преспя, но аз му казах, че нямам, защото ми е неудобно да карам хората да ме чакат. Съображенията ми бяха тези, че не знаех кога ще имам срещи във Варна и не можех да обясня пред приятелите си къде се губя. Васил ми даде 2500 лв. за лични разходи и ми заръча да отседна в по-добър хотел, за да не събудя подозрение. Каза ми да остана там за празниците понеже се очаквала блокада в София. След това ми предаде още 5000 лв., които човекът от Варна по специалната работа трябваше да остави на разположение на онзи, който ще замине за Камчийските села. На връщане от Варна на 11 януари си определихме среща на същата улица в същия час вечерта, а ако се забавя поради късно даване на връзки, на същото място и същото време ще ме чака на 12 и 13. Казах му, че ще замина на другата сутрин. Пожела ми добър път и се разделихме. Отидох си вкъщи. Жена ми ме запита защо толкова съм се забавил, а аз ѝ казах, че са ме забавили в аптеката. Казах ѝ, че на другата сутрин заминавам за Варна, защото предстои мобилизирането на нови смени машинисти и огняри и ако не свърша бързо работата, рискувам да ме мобилизират.

На другата сутрин с влака, който тръгва в 8 часа, заминах за Варна. По пътя не ми се случи нищо особено. Стигнах към 10.30 часа вечерта. Същата нощ във Варна бе извънредно студено и духаше силен вятър. Тръгнах след един човек, който ми предложи топъл хотел. Заведе ме в хотел „Виена“, но той се оказа далече не топъл. Заведе ме в една стая и ме успокои, че ще ми даде още един юрган. През цялата нощ аз се пробуждах от студ и сутринта станах късно понеже стаята бе затъмнена и мене ми се струваше, че е още рано.

Казах на хотелиера, след като платих 75 лв., че освобождавам за другата вечер леглото. Намерих една бръснарница на пл. „Мусала“. След като се обръснах, тръгнах по „Цар Борис“ с надежда да срещна някой познат. След малко срещнах колега, чието име не помня, защото е от по-късен випуск. Запита ме защо съм дошъл и аз му обясних, че искам да ме прехвърлят към флота. Запитах за Куршумджиев, мой съвипускник, или за Чушков и той ми каза, че Куршумджиев към 12-12.30 ще срещна непременно на стъргалото. Не исках да отида веднага на мястото на явката, за да не ме проследи някой. Исках първо да се легализирам чрез моите колеги Чушков и Куршумджиев, защото знаех, че те по убеждение далече не са с моите разбирания. Разделихме се с колегата и аз отидох да се разходя към морската градина. На връщане срещнах Куршумджиев, който се учуди, че съм дошъл пак във Варна, но се зарадва. Обясних му и той каза да се отнеса към капитан II ранг Цонев, който ни бе възпитател в училището. Отидохме след това в ресторант „Венеция“, за да срещнем Чушков, но него го нямаше. След малко дойде и пред него изложих същите мотиви за идването си във Варна.

Целия следобед прекарах в кафене „Балкан“, където имам много колеги. С Куршума си определихме среща за вечерта в ресторант „Морско око“ към 7 часа. Там трябваше да дойде и Чушков. Вечерта, малко преди да затъмнят града, аз отидох към мястото на явката. Запитах към пазара един човек, но той не можа да ми каже къде се намира училище „Филарет“. След това запитах един каруцар, който ме упъти. Стигнах до будката, която бе до входа на училището и приличаше по-скоро на барака. Влязох вътре. Имаше един купувач и аз поисках да ми даде стопанинът да си избера цигаре. Купувачът си излезе и аз попитах човека дали той се казва бай Стоян. Отговори ми утвърдително. Той бе на около петдесет-петдесет и пет години, среден ръст. Подадох му тогава паролата. Но човекът се смути и сви безпомощно рамене. Настана мълчание, в което и двамата се проучвахме. В това време влезе едно момченце към десет години и запита: „Бай Стояне, имаш ли цветни картички?“ Тогава съмнението ми изчезна. Разбрах, че той чисто и просто е забравил отговора. И действително след малко той каза: „Ами като съм забравил отговора?“ Запитах го тогава накъде се намира фурната и му подсказах. Налучка горе-долу. Направих му забележка, че не бива така. Запитах го кога ще ми предаде човека, а той каза, че не знаел, понеже онзи се отбивал при него. Казах му, че за моето пристигане е уведомено от човек, който е бил в София. По мнението на бай Стоян сигурно тогава човекът ще мине утре. Реших да отида малко преди да затъмнят града на другата вечер. Но понеже може да има вътре купувачи, аз трябваше да запитам дали има „Томасян първо“ (марка цигари – бел. П. Н.). Ако човекът, който ми трябва, е там, ще ми каже, че има, ако ли го няма - ще каже, че ги е свършил, но утре вечер ще има. Отидох в ресторант „Морско око“. Нямаше още никой. След малко дойде Куршума с още един господин, когото нарича Пашата. Произвеждал консервирана риба и миди. Дойде и Чушков, вечеряхме заедно и отидохме в един бар, наречен „Одесос“. Не ми хареса обстановката и предложих да си ходим. Те обаче не се съгласиха и останахме там докъм 10 часа. След това отидохме в сладкарница „Париж“ и към 1 часа решихме да се приберем. Куршумлиев постави въпроса къде ще спя. Каза, че у тях, откакто била леля му, няма място. Чушков си бе сменил квартирата и каза, че и двамата няма да спим свястно. Аз ги успокоих, като казах, че ще бъда на хотел. Те се скараха. Куршумлиев ме заведе в хотел „Мусала“, където по негово мнение е само топло от всички хотели във Варна. Имаше свободна стая с едно легло и аз се прибрах да спя.

Станах сутринта към 9 часа. Преди обяда прекарах в кафене „Балкан“, на обяда се срещнах с Куршумлиев, но преди това се видях с капитан Цанев и му казах, че искам да ме прехвърлят към флота. Той бързаше и каза, че ще се срещнем да поговорим по-подробно. Следобеда прекарах в кафенето и вечерта в определеното време отидох пак към явката. В будката имаше няколко купувачи. Подадох новата парола – имали „Томасян първо“, но той каза, че ги свършил и ще има утре вечер. Ядосах се, че ме бавят и излязох.. Отидох към ресторант „Венеция“. След малко дойде Чушков и Куршумджиев след него, решихме тази вечер да се приберем рано. В хотела отидох към 10.30 часа.

На другия ден на обяд ме запознаха с един млад колега на име Любчо и решихме вечерта да прекараме Бъдни вечер у тях. С него имаше и две госпожици. Дадох съгласието си.

През деня бях с колеги пак в „Балкан“. Вечерта отидох на явката, бай Стоян ми посочи един човек, който бе към 36-38-годишен. Бе бръснат, без мустаци и брада. Запитах го дали той ще ме свърже с човека по специалната работа. Отговори ми, че той засега не можел. Ние вървяхме по една улица северна по посока от площада. Уговорихме среща за другата вечер. Трябваше да отида 5 минути преди да затъмнят града при бай Стоян. Помолих го да ме заведе до катедралата, за да не се изгубя, защото бе тъмно. Изведе ме и се разделихме. Отидох после към ресторант „Морско око“. Намерих, че седят с Пашата и неколцина други господа. Поканиха ме на тяхната маса. Водеха разговор как би могъл Пашата да изтегли заем от някоя банка, за да си достави необходимите за първо време машини. След около един час другите си отидоха, а ние тримата излязохме, за да отидем към друго заведение. За другата вечер се уговорихме, че аз ще отида да прекарам тази вечер с Чушков, а понеже компанията, с която Куршумджиев ще бъде в „Морско око“, може да бъде непозната за мене, той щеше да дойде при нас по-късно. В хотела се прибрах към 12 часа през нощта.

На другия ден прекарах пак в кафене „Балкан“. Вечерта в уреченото време отидох при бай Стоян. Там ме чакаше човекът, с когото се срещнах предната вечер. Излязохме двамата, а през това време затъмниха града. Вървяхме в северна посока и то доста дълго. Мисля, че беше в квартала над търговската академия и то значително по на север, защото през времето, когато аз бях ученик във Варна, тези постройки ги нямаше. Човекът каза, че пристигнахме. Влезнахме в една едноетажна къща, каквито бяха повечето в този квартал. Стълбата ѝ циментова, бе неоградена с парапети. Минахме през тъмно коридорче и след това ме въведе в широка стая, в която имаше железен креват. Там чакаше вече другият човек, който бе по специалната работа по думите на този, който ме въведе. Новият бе към тридесет години, нисък на ръст, рус и с бръснати мустаци и брада. Освободих човека, който ме доведе, и пристъпих веднага към работа. Запитах го какво е организационното състояние по наша линия във Варна и Варненско. Човекът почна да се оправдава, че не било направено почти нищо, защото процентно взето Варна е дала най-много интернирани, а освен това имало е и два провала, които съвсем са разхлабили партията. На мнение бе, че докато партията не стъпи здраво на краката си, и специалната работа ще куца. Нещо повече дори – те тук не могли да отделят хора за работа специално по наша линия, а партийните хора работили „и тук, и там“. Поставих му въпроса за оръжието. Каза ми, че имали шест пушки, от които двете нови – сръбски, а останалите и той не ги знае какви са. Запитах го дали има патрони за тях, а той ми отговори, че имали, но не знаел точно колко са. Пистолети имали към дванадесет-тринадесет, но какви също не знаел, понеже били в различни хора. Казах му, че не се е погрижил да проучи тези неща по-добре и че по отношение на оръжието са съвсем слаби. Отговори ми, че в селата по хората можело да има оръжие, но не си бил поставил за задача да го проверява. Запитах го дали имат създадени бойни групи, а той каза, че имали създадена една бойна група от нелегални, които били въоръжени само с пистолети и ножове. Те били пръснати, но по желание биха могли да се съберат, но сега не държали редовна връзка с тях, защото полицията във Варна била много бдителна. Запитах го колко души са нелегалните, а той ми каза, мисля, че са пет или шест. При това организационно състояние, в което се намираше специалната работа във Варна и Варненско, и тъй като ме осведоми за нея нейният заведущ, аз въобще се поколебах дали да му поставям главната задача, за която бях дошъл. Но понеже Васил не ми бе дал мандат да реша сам и не направи никаква уговорка в този смисъл, реших да му възложа работата. Разказах му всичко подробно. После го запитах дали имат запазени партийни организации в онзи край (Камчийския). Човекът ми каза, че предполага да са запазени. Възложих му тогава да провери от отговорния партиен човек за селата, за да мога да занеса що-годе отговор на Васил. Дадох му тогава 5000 (пет хиляди) лева, които ми бе предал Васил, казах му за какво ще ги употребят и после му обясних шифъра, с който по-късно при затягане на положението още повече трябваше да ми изпращат писма по некомпрометирани хора, които не биваше да знаят съдържанието на тези писма. Определихме си среща на втория ден на Коледа в 6.30 ч. вечерта. Аз трябваше да тръгна от ул. „Сливница“ по ул. „Нишка“ и да се срещнем над улица „Войнишка“. Запита ме дали сам мога да отида към центъра на града, но аз му казах, че от тъмнината мъчно ще мога да се ориентирам. Тогава той си предложи услугите да ме заведе до началото на ул. „Цар Борис“. Там ние се разделихме и аз отидох направо в ресторант „Морско око“, където видях на една маса Куршумджиев и Пашата в непозната за мене компания. Седнах на друго място и си поръчах вечеря. След малко при мене дойде и Куршумджиев, като ме покани да отида при тях. Казах му, че хората са ми непознати и ще се чувствам неудобно. Тогава той ми начерта плана на цигарената кутия, за да отида при Любчо и Чушков. Дойде при мене и Пашата и понеже бе изникнало някакво недоразумение между него и другата компания, реши и той да дойде с мене. Отидохме двамата и намерихме квартирата на Любчо. Там бяха двете госпожици, Любчо, Чушков и още трима млади колеги, с които ме запознаха, но имената им не помня. Прекарахме там до 1 ч. през нощта и двамата с Чушков, понеже бе късно, отидохме в неговата квартира.

На другия ден бяхме поканени на обяд у Куршумджиев двамата с Чушков. След обяда отидохме на гости в едно тяхно познато семейство при някой си бай Иван, който бил техник. Вечерта отидохме в сладкарница „Париж“ и после се прибрахме след вечеря се прибрахме рано и аз отидох в х. „Мусала“.

Другия ден прекарах пак с Чушков и Куршумджиев и вечерта в определеното време отидох на среща с човека по специалната работа. Срещнахме се на казана[та] по-горе улица. Запитах го за мнението на пар[тийния] ръководител по отношение на организационното състояние на селата около Камчия. Каза ми, че било добро и че се наемали варненци да свършат възложената им работа. Тогава, както ми бе казал Васил, му определих най-късно до 1 февруари да дойде и докладва какво са направили. Дадох му явка при Кирил Николов – адвокат, ул. „М. Луиза“ № 2. Трябваше да каже: „Идвам от Разлог, искам да ми гледате дело по една дъскорезница“. Отговорът трябваше да бъде: „Запечатана ли е?“ Разделихме се. От Варна тръгнах на 10 вечерта.

Пристигнах в София на 11 сутринта. Намерих жена си на легло, завърнала се преди два дена от клиника. Вечерта отидох на среща с Васил в определеното време. Намерихме се и му докладвах за извършената работа. Остана недоволен от организационното състояние на Варна. Тогава ми каза, че човекът, който очакват от Ихтиманско, щял да дойде. Мястото, където ще пристигне, му било определено, но оттам аз трябваше да го взема, за да го заведа на квартира. Наех се да му намеря квартира, понеже по думите на Васил щял да остане тука не повече от четири-пет дена. Човекът щял да дойде към 15-16 с. м. Понеже жена ми беше болна, определихме си срещи през ден на същото място в 7 ч. вечерта.

След един или два дена аз отидох при моята братовчедка Любка Коларова, която живее на ул. „Странджа“ № 123, за да я помоля да преспи едно лице за три-четири дена у тях. То ще дойде от Ловеч и познава брат ѝ, но понеже няма средства, я моли да преспи няколко дена. Тя се съгласи. Обаче лицето по неизвестни за мене причини не дойде на определената дата. Помня това добре, защото Стоян ми доведе една вечер вкъщи лицето, което трябваше да ми предаде дошлия от Ихтиман и ние с него от 15-20 си определихме срещи през тези пет дена всяка вечер в 8 ч. в сладкарница „Роза“, намираща се на ул. „Раковска“ близо до „Гурко“. През тези дни аз ходех редовно на тези срещи, но човекът не бе пристигнал. Този човек отговаряше винаги, че още не е пристигнал. Изглеждаше към 40 г., нисък, черноок и с бръснати мустаци и брада. Най-сетне той прекъсна срещите си с мене към 20, защото дотогава му било заръчано да чака.

Към 25 или 26 с. м. при мен дойде сутринта Стоян и ми каза, че човекът бил дошъл и вечерта мисля че към 6 ч. трябваше да отидем в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“, дето щял да дойде и той.

Вечерта преди да стане време за срещата, Стоян дойде при мене и ми каза да взема със себе си пистолета. Попитах го защо ще ни трябва, но той каза, че човекът бил нелегален и пистолетът щял да трябва. Аз го взех и го дадох на Стоян. Отидохме към сладкарницата и той ми каза да чакам отвън. Чаках го около десет минути и по едно време той излезе заедно с още едно лице. Даде ми знак и аз тръгнах напред по „Патриарх Евтимий“ по посока на руския паметник. Оттам се спуснах и под игрище „Славия“ излязох на ул. „Странджа“ и тримата се качихме при моята братовчедка. Стоян си отиде веднага и аз казах на братовчедка си, че утре вечер ще дойда да се видим с човека. Отидох си към къщи.

На другата сутрин при мене дойде Васил и аз му казах, че човекът от Ихтиманско е дошъл. Каза ми, че иска да се види с него още същата вечер. Определихме си среща за 6 ч. на трамвайната спирка на № 6 ул. „Солунска“.

На уреченото време го намерих там, качихме се на трамвая и отидохме в квартирата. Двамата с братовчедка ми и детенцето останахме в гостната стая, а те двамата отидоха в кухнята. Там останаха около половин час, след това си излязохме с Васил. Тогава той ми разказа, че във влака с дошлия човек се бе случило произшествие. На гарата, на която трябвало да се качат на влака, те пристигнали в момента на тръгването, но придружаващият го не успял да вземе билети и нашият човек се качил сам. Кондукторът му поискал билет и като разбрал, че няма, му взел личната карта. Нашият човек обяснил, че не успял да си вземе билет и предложил да си заплати глобата. Кондукторът все пак не му върнал картата. Тогава нашият човек отишъл в клозета на вагона и през прозореца си хвърлил пистолета. Близо до София кондукторът глобил човека и му върнал личната карта. Преди това обаче Васил ми каза, че квартирата му не била удобна и щял да нареди Стоян утре вечер в друга квартира. Съобщих това на братовчедка си, че онзи, с когото сме дошли по-предната вечер, ще дойде и ще вземе човека, защото миндерчето, на което той спеше в кухнята, е съвсем тясно.

След това аз дълго време не знаех нищо за участта на този човек. След десетина дена обаче при мене дойде Васил и ми донесе две снимки. Каза ми, че [ще] мине Пешо и да му ги предам, за да се направи легитимация. Каза ми, че лицата трябва да бъдат действителни на чието име ще се издават легитимациите и да напиша на Пешо бележка, за да я предаде, защото може да забъркат нещо. Пешо обаче не дойде през този ден и после на една от срещите си с Васил аз му казах, но той отговори, че онзи по личен път щял да си уреди работата с личната карта. Васил ме запита дали е удобно да уредя среща на Стареца и човека от Ихтиманско у нас. Казах му, че може. Той каза, че ще предаде на Стоян да доведе човека. Назначихме тази среща да бъде в млекарница „Юнак“, значи там трябваше да ми го предаде Стоян, за да не идва и той вкъщи, понеже се съмняваше, че го следят. Срещата трябваше да стане към 7.30 вечерта в млекарницата, а Стареца трябваше да дойде вкъщи в 8 ч.

В определеното време отидох в млекарница „Юнак“, почаках малко, но вместо със Стоян ихтиманецът дойде с едно момиче към 25 год. Високо и чернооко. Взех ихтиманеца и го заведох вкъщи. След малко дойде и Стареца. Оставих ги двамата в кухнята, понеже искаха да говорят насаме. Приказваха около един час. След това Стареца си отиде. Запитах ихтиманеца дали може сам да намери квартирата си, но той каза, че не може. Запитах го за улицата и номера и той ми посочи „Цар Самуил“ № 82. Тогава излязохме с него и се качихме на трамвай № 1 на спирката „Шести септември“ и „Граф Игнатиев“. Заведох го вкъщи, като се качих на стълбите до IV етаж мисля. После пак дълго време не виждах този човек.

Васил ми беше заръчал обаче да кажа на Пешо, когато има човек от Пловдив, да ми казва кога ще си заминава. А мисля че и сам той му бе заръчал. По едно време, мисля, че бе към 20 февруари, Васил ми донесе снимка от ихтиманеца, сигурно с мисълта, че първата съм унищожил, но аз бях забравил да сторя това, и една легитимация без портрет, но стара, и ми каза, че към обяд ще мине Пешо да я вземе. Тогава разбрах, че ихтиманецът се бавеше сигурно само заради личната карта. Заръча ми, след като ми я върне Пешо, да му кажа. Пешо ми върна направената карта на другия ден. Вечерта ние отидохме с Васил на ул. „Цар Самуил“ № 82. Там бяха още един човек, слаб, бръснат и мисля черноок. Двамата с Васил /ихтиманеца/ седнаха на кушетката и приказваха тихо. От време на време се чуваше по някоя дума. От думи аз разбрах, че ихтиманецът е дошъл от Съв[етския] съюз. Но иначе той говореше чисто български и нямаше абсолютно никакъв чужд акцент. След това Васил си отиде и ми каза да му дам явките за Сливен и Пловдив. Той си записа явките и аз си отидох.

На другия ден при мене дойде Пешо и им каза, че човекът за Пловдив бил готов. Казах му, че ще трябва да съобщя на нашия човек, който ще заминава. Наредихме да се срещнем на другия ден в сладкарницата на ъгъла „Лавеле“ и „Алабинска“. Вечерта аз отидох на „Цар Самуил“ № 82 и казах на човека в 1 ч. на обяд да дойде в бозаджийница „България“ в началото на улица „Клементина“, дето спира трамвай № 3.

На другия ден в 12.30 часа отидох да се срещна с Пешо в уречената сладкарница. Там той ме чакаше с още един човек, едър, мургав, с бръснати мустаци и брада. Каза ми, че това е човекът от Пловдив. Там почакахме до 12.50 ч. и аз взех новия и го заведох в бозаджийница „България“ горе в галерията. След малко дойдоха и ихтиманецът със слабия, който бях виждал на ул. „Цар Самуил“. Последният седна на съседната маса, а ние тримата на друга. Те уговориха да заминат другата вечер с влака, който тръгва от София към 24 часа и си определиха среща на другия ден към 1 ч. в бюро „Балкан“. Пожелах им добър път и се разделихме. След това вече аз не видях нито ихтиманеца, нито човека, който трябваше да го придружи.

Преди това пропуснах да кажа, че му бях заръчал, ако стигне благополучно в Пловдив, да напише картичка открита до Стоян Сотиров, ул. „Солунска“ № 5, от името на някой книжар в Пловдив, че иска петнадесет репродукции от негови картини. Десетина дена след последната ни среща Стоян ми каза, че получил такава картичка и им я даде. Аз го бях предупредил, че тя ще бъде от мой приятел, който е неудобно да ми се обажда вкъщи.

Два-три дена след пристигането ми от Варна - към 13-14 януари 1942 год., при мене дойдоха вечерта Александър Междуречки със съпругата му, които са в близки родствени отношения с моя брат. Приех ги във вестибюла, понеже жена ми бе тежко болна и лежеше. Съобщиха ми, че искат да ми кажат нещо важно. При влизането им във вестибюла ми казаха, че Павел Шатев бил оставил у тях някакви пари и куфар с някаква машина. Понеже минало дълго време откакто Павел Шатев е интерниран, те се боели да останат тези неща у тях и искали да ги предадат, понеже сметнали, че са на комунистическата партия, но все пак аз да съм проверил. За да дойдат до мене и да ми доверят тази работа, те сигурно са предполагали, че аз работя в тази партия. Аз казах, че сам смятам Павел Шатев за близък до нашите среди, но никога не съм предполагал, че е активен член на партията. Съобщиха ми, че поводът да дойдат толкова късно е, че предния ден в аптеката на Междуречки е идвало едно лице и поискало да му бъдат предадени всички неща, оставени от Павел Шатев. Те обаче се съмнявали дали това лице е в някаква връзка с него, макар че то им казало за куфара и някои подробности по отношенията им с Шатев. Казаха ми, че лицето е обещало на другата сутрин пак да отиде в аптеката към 11 ч. преди пладне. Аз наредих на другата сутрин точно в 10 ч. г-жа Междуречка да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще я чака моят брат – Борис Вапцаров, за да предадат парите. Те си отидоха, като им обещах, че към 10.30 ч. ще отида в аптеката, за да видя дали не познавам случайно това лице. След това аз извиках брат си навън от стаята му и му казах, че в 10 ч. на другия ден трябва да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще се срещнат с Междуречка, за да предадат едни пакети на Младен Исаев, когото ще намерят в канцеларията на писателския съюз - помещаващ се в същия дом.

На другия ден към 9.30 ч. отидох в Дома на изкуствата и печата и казах на Младен Исаев, че една дама ще дойдат заедно с брат ми, те ще му предадат едни пакети, които той трябва да крие за два-три дена. Младен се съгласи и аз отидох към аптеката. Чаках там до 11.15 ч., но понеже лицето не дойде, отидох си вкъщи. Там бе брат ми и аз го запитах дали са предали пакетите. Каза ми, че са ги предали.

На другия ден Васил дойде при мене и аз му съобщих всичко. Каза ми, че съм постъпил правилно – обеща да провери дали парите са на партията и каза, че може би ще се наложи една среща между мене и неизвестното лице. Запита ме колко и какви са парите, но аз му казах, че не зная. Докато провери принадлежността им, заръча ми Междуречки да кажат на лицето, че парите са предадени на друг човек малко преди интернирането на Павел Шатев, но сега по тактически съображения не било лесно веднага да се вземат. След два дена Васил дойде при мене сл[eo] об[яд] към 4 часа. Каза ми да донеса парите, ако са някъде наблизо. Той остана сам и аз изтичах до Дома на изкуствата. Младен ми предаде пакетите, които мисля че бяха пет, но всеки бе обвит с вестник. Завърнах се вкъщи и в кухнята ги предадох на Васил. Разопакова вестниците. Имаше в тях долари, драхми и динари и всеки пакет бе грижливо привързан на няколко места. Васил започна да брои и след това нанасяше сумите с молив на едно малко тефтерче. Преброи парите два пъти и ми каза да запомня добре: доларите са 2 500, драхмите 148 хиляди и динарите 200 хиляди.

През тези дни аз ходих няколко пъти в аптеката, защото Междуречки ми бе казал, че лицето идвало винаги след като аз съм си излизал. Казах му да го предупреди, че искам да се срещна с него. Около след десет дена на обяд при мене дойде Междуречки и ми каза, че най-после лицето се съгласило да дойде на среща с мене. Трябваше да се срещна у тях /Междуречки/ на другия ден точно в 4 ч. сл[ед] пладне. Лицето също му било казало, че това в куфара не е никаква машина, а радиопредавател. Каза ми също, че имало някакъв шифър, който бил оставен при тях.

При срещите си с Васил аз запитах дали е установено чии са парите, но той ми каза, че партията нямала загубени такива пари. Двамата с Васил помислихме, че те имат английски произход и аз се радвах много, че ще можем да ги използваме за партийни нужди. Казах на Междуречки да ми даде да прегледам този шифър и той се съгласи. Аз трябваше да отида на другия ден на обяд у бабалъка на моя брат и той щеше там да ми го донесе, понеже живееха наблизо. В 1 ч. аз отидох на обяд, където бях казал на Междуречки. Заварих в кухнята, че обядват Иван Попов, жена му Райна и жена му Лила. Похраних се и аз и след малко дойде и Междуречки. Пропуснах да кажа, че там бе и зет им Филип. След малко ние се отделихме с Междуречки в другата стая и той ми даде една книжка, за която ми бе казал, че е шифър. Аз я отворих и видях, че е справочник за радиопредавател. /п/ Н. Вапцаров

Справочникът бе на руски език и вътре в него бяха сложени два или три листа, написани на пишеща машина, като прегледах набързо и останах с впечатлението, че са за дължина на вълните. След известно време при нас дойде слугинчето на Междуречки и каза, че един човек го чака вкъщи. Двамата с него отидохме в къщата му, която е наблизо до тази, дето бяхме. В коридора ни посрещна жената на Междуречки и ми каза, че човекът чака. Влязохме в спалнята и аз казах на Междуречки и жена му да излязат. Там седеше едно лице, което бе облечено в тъмносин или черен балтон, с шапка на главата, към тридесет и осем год[ини], косата към ушите прошарена, с бръснато лице, което бе сухо и много бледо. То говореше български безупречно, но имаше някакъв много далечен и едва уловим акцент, от който личеше, че човекът е бил извън България. Казах му, че лицето, на което Междуречки е предал материалите, съм аз, но понеже нито вие ме познавате, нито аз – между нас ще съществува едно недоверие, което мъчно бихме могли да разпръснем. Той потвърди това. Казах му, че ние смятаме Шатев за приближен до нашите среди и затова мисля, че имаме право да използваме тези материали. Запитах го кой е той и какъв е, обаче ми отказа да се открие. Най-после не се стърпях и му казах, че съм комунист. Това го казах понеже предполагах, че материалите може да имат английски произход. Попитах го за произхода им и изказах мнение, че щом и двамата се крием, той може да бъде или английски или сръбски, или турски, или съветски. Каза ми, че произходът им е само съветски. Предложих му да остави материалите за ползване от партията, но той каза, че парите са му необходими във валута, но ще запита, понеже той не е в състояние да разреши сам този въпрос. Запита ме защо ни е радиопредавателят и аз му отговорих, както ми бе казал Васил, че ни е извънредно нужен. Тогава той ме запита защо не сме го използвали досега, а аз му отговорих, че понеже не ни е бил известен произходът му. Страх ни е било да го пуснем в действие, за да не ни разконспирира. Запита ме също колко са парите, които съм получил. Казах му цифрите, които поменах по-горе. Той се учуди и каза, че динарите и драхмите са горе-долу, но доларите значително по-малко. Тогава твърдо му казах, че парите дори не съм разопаковал, преди да ги провери отговорен партиен човек. Той изказа предположение, че може би остатъка Шатев е дал в друго лице. Уговорихме си среща. Уговорихме си среща за след шест-седем дена на булевард „Мусолини“ между „Раковска“ и „Фритьоф Нансен“, като аз трябваше да тръгна от „Раковска“, а той от „Фритьоф Нансен“. Срещата трябваше да стане точно в 8 ч. вечерта. На нея той трябваше да ни отговори дали доларите и радиопредавателят трябва да останат у нас, а аз трябваше да му върна динарите и драхмите, като в случай, че доларите бяха изразходвани, му дам разписка. Той излезе сам. После при мене дойдоха Междуречки и жената ми каза, че на излизане човекът я успокоил, че сме се разбрали и работата била наред.

След един-два дена ние се видяхме с Васил и аз му разправих подробно всичко и му дадох справочната книжка за радиопредавателя. Той я взе и каза, че ще провери дали тя няма някакъв секретен знак. Дали е имало, или не, Васил после не ми е казал. Казах му също, че ако доларите са изразходвани, човекът иска да му дадем разписка, а динарите и драхмите ще трябва да му върнем. Васил ми каза със смях, че мога да му разпиша и десет разписки, само че не с истинското си име. Казах му деня на срещата и той обеща, че в този ден сутринта ще ми донесе динарите и драхмите. За него обаче случаят си оставаше крайно интересен, защото щателно проверил в партията за тези пари, но се оказало, че няма тя изгубени или откраднати такива материали и средства.

В уречения ден Васил ми донесе динарите и драхмите в общ пакет, обвит във вестник. Аз ги поставих в дъното на етажерката си. Вечерта преди срещата написах с печатни букви една разписка, текстът на която бе следният: „Употребени за нуждите на комунистическата партия в България 2 500 долара. Светльо“. Подписах се с този псевдоним, за да не забърквам партийния си „Лозан“. В първата си следваща среща с Васил аз му казах, че разписката съм подписал с този псевдоним, та ако някой провери в партията за тези пари, да знаят за кого именно се отнася и да не помислят, че някой е злоупотребил с тях. Няколко пъти му напомних да запомнят псевдонима „Светльо“.

В определеното време отидох на срещата и в 8 ч. се срещнах с човека. Свихме в една напречна улица и аз му подадох пакета с парите. След това му дадох отделно разписката. Той ми каза, че засега не могъл да ми отговори нищо за радиопредавателя и си определихме среща на същото място и време след тринадесет-четиринадесет дена, за да получи окончателен отговор. Пак съобщих на Васил за срещата и че съм предал динарите и драхмите. Той ми каза да настоявам на всяка цена радиопредавателят да остане в нас.

На определената дата аз пак отидох на срещата. Човекът бе там. Свихме по една напречна улица, тръгнахме, мисля, по „Любен Каравелов“. Човекът ми каза, че трябва да върнем предавателя. Аз обаче енергично настоявах да остане при нас. Запита ме тогава дали имаме човек, който да манипулира с него. Казах му, че имаме, макар че не знаех нищо по този въпрос. Той бе принуден да ми назначи трета среща пак на същото място и време, когато щях да получа окончателен отговор. Срещата бе определена за 10 март, а в случай на неявяване на тази дата на единия от нас, другият ще чака два или три дена по същото време и място след десети същия месец. Аз обаче не можах да отида на тази среща понеже на 4 март рано сутринта бях арестуван.

Мисля, че към 22 януари Васил доведе едно лице, за което по-рано ми бе казал, че ни предстои среща с него. Новото лице изглеждаше към 60 г., среден ръст и с побелели коси. Носеше със себе си бастун и изглеждаше като че ли недовижда. Поканих ги в кухнята, понеже там бе топло. Лицето извади едно листче и каза, че ще ни прави доклад по вътрешното положение, защото, макар че ние с Васил работим по друга линия, трябва да бъдем винаги в курса на партията. Докладът му бе върху икономическото положение в България. Осветли ни, че поради оскъдицата на много продукти, главно маслини, после недостатъчния хляб, липсата на кожи за цървули в селата, липсата на въглища в повечето градове, се забелязва едно недоволство. От него именно партията трябва да спечели повече привърженици. Той мисли, че у нас няма още достатъчно развърната работа в това направление. Каза ни с Васил да внимаваме и винаги да напомняме на хората, които идват от провинцията по наша линия, да не изземват най-просветените в политическо отношение кадри за специалната работа, защото може да се получи така, че партията да се откъсне от масите и да увисне във въздуха. Напомни ни, че нашата работа без помощта на масите ще бъде нищо. На мене специално вмени в дълг да се информирам от дошлите хора как е положението в техния край и дали има недоволство. Стояха вкъщи към час и половина и си отидоха. От авторитетността, с която говореше човекът, разбрах, че е от централния комитет. Същият човек, когото Васил наричаше Стареца, идва заедно с Васил още два пъти вкъщи, но те приказваха насаме. Един път само те ме извикаха малко преди да си тръгнат и Стареца ме запита дали мога дали мога да съхраня за седем-осем часа 3000 долара и вечерта в 6 ч. да му ги занеса на ул. „Цар Фердинанд“, между „Паренсов“ и „Граф Игнатиев“. Каза ми да ги завия в тъмна хартия, понеже бяха завити във вестник. Вечерта аз отидох на определеното място и настигнах Стареца. Той ми каза, че лицето, на което трябва да предам парите, още го няма, но той ще продължи надолу, а аз да го почакам.

Тогава влязох в близкия ресторант „Рила“, изпих едно столче вино и излязох веднага. На около десет крачки пред мене вървяха по посока на „Граф Игнатиев“ Стареца с още едно лице. Отидох при тях и Стареца каза на другия, че си отива, а аз ще му предам пакета. Стареца тръгна по „Патриарх Евтимий“, а ние се отбихме надясно по „Граф Игнатиев“. Новото лице бе млад човек, към 30 год[ини], висок и хубаво облечен. По „Граф Игнатиев“ аз му предадох пакета и се разделихме.

Когато ме арестуваха, най-напред бях в една стая с повече хора, но след това ме свалиха в коридора на първия етаж, дето имаше и други арестанти. Вечерта, когато аз бях легнал на една дъска, при мене се приближи едно лице и искаше да ме заприказва. Аз станах от мястото си и легнах по-встрани. То обаче ме преследваше упорито. Тогава то ми каза, че ме познава. Казах му, че аз не го познавам. Той тогава рече: „Ами Стареца? Ами пакета на „Граф Игнатиев“. Помислих си, че ме провокира и че е човек, който тогава ни е подслушвал, и му казах: „Грешиш, батинка, аз съм арестуван по литературна линия“. Той ми отговори, че нищо няма да каже за мене. Тогава помислих, че може би е бил същият човек, на когото съм дал пакета с доларите.

Понеже Васил и Стареца нямаше къде да се срещат, аз помолих Кирил Николов да се срещат вечер в 7 часа в неговата квартира. Там те са се срещали два пъти в събота. А други два пъти ходих аз, за да предупредя Стареца, че Васил няма да дойде, защото е зает с друга работа. В една от срещите, които станаха между Васил и Стареца у нас, Стареца ме запита дали съм разбрал какво трябва да се интересувам, когато идват наши хора от провинцията. Казах му, че съм разбрал, и той отговори, че не било трудна работа.

Към средата на м[есец] декември Васил ми каза, че Стоян ще ме свърже с един студент от Старозагорско, на когото трябвало да дам явка в София, защото студентът щял да замине за Старозагорско по работа и когато се върне, да може да ни намери. Стоян ме заведе на ул. „Гладстон“ № 14. Студентът живееше във вътрешната къща на II етаж. Намерихме го там и след като Стоян ме предаде, отиде си веднага. Студентът имаше среден ръст, беше рус, косата му над челото беше оредяла. Дадох му явка при Иванка Димитрова – чиновничка при общинската библиотека със следната парола: „Идвам от Своге. Каниме ви да изнесете една декламация“. Отговорът трябваше да бъде: „Аз съм болна, но ще намеря друг човек“. След това аз си отидох.

Подир петнадесет-двадесет дена от тази среща на същата явка със същата парола се явил един 20-21-годишен младеж. Иванка ми съобщи и аз отидох след обяда в читалнята, за да се срещна с него. Срещнах се и помислих, че идва по наша работа, затова му казах, че ще го свържа с друг човек. /п./ Н. Вапцаров

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .