СЛУЖБОМЕР

сряда, април 25, 2018

Клондайкската златна треска (в снимки)

Имената Аляска, Клондайк, Юкон, Даусън, Чилкут (снимка № 7 и № 11 долу) научих в доста детска възраст, почти в началото на моето читателско поприще, а то започна много рано – през петата година от рождението ми.

Научих ги не от географията, а от онези малки, непретенциозни като четиво, но твърде интересни за едно малко дете повествователни книжки, които дядо ми имаше в библиотеката си на село (по-късно разбрах, че тези книжки съдържат всъщност отделни глави от романа „Смоук Белю“ на Джек Лондон).

След това, по-късно, дойдоха „Белият зъб“, „Дивото зове“, „Времето не чака“ и множество „северни“ разкази на американския писател – все за времето на Клондайкската златна треска.

Не ми трябваше тогава нито география, нито история.

Сега не е така, но сега не съм на шест или седем години.

Клондайкската златна треска започва през 1896 година, когато трима златотърсачи откриват в ручея Бонанза, приток на река Клондайк (Аляска), необичайно много злато.

И народът хуква натам.

Който иска да прочете повече, има множество материали в интернет.

А аз тук ще представя само снимки от онова приключенско (като литература) и съвсем всъщност делнично (като действителност) време на златната треска.


вторник, април 24, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 6

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

III

За да решим нашия въпрос, разбира се, трябва най-напред да изметем от темата целият смислов боклук, натрупан от антропологията за 150 години. Включително „вамирехите“ и специфичната терминология. Тя е добра само за създаване на „димна завеса“, скриваща безплодността на тази дисциплина.

Вероятно истинската история на ранния homo е била съвсем друга и се е оформяла по съвсем различни принципи от тези, които антропологията предполага. Разбира се, има разкопани „полуфакти“ и намеци, но тяхното количество е нищожно, а празнините между тях са огромни. Трябва да имаш мъжеството да оставяш празнините празни, а не да ги запълваш с фантазии и спекулации.

Но не всичко е толкова безнадеждно. Все пак имаме нещо. Можем обективно и точно да определим „умственото състояние“ на древния човек. Като направим това, ще пресметнем лесно и някои негови фундаментални характеристики. (Вероятно сред тях се е забутала и онази, която позволява на религиозната вяра да се запази до ден днешен.) Да разберем какво е било съществото, умряло преди милион години, можем по принципа на изключването. Чрез просто преглеждане на това, от което е било лишено.

Пълното изброяване на това, което е било непознато на питекантропа, е безсмислена работа. То е на практика всичко, от което „е направен“ човекът. И това изобщо не са квантите и произведенията на Павлов. Не, става въпрос за най-обикновени знания и понятия, задължителни за всеки човек.

И така, вземаме събирателния образ на човека и започваме да вадим от него позиция след позиция. Като махнем всичко, което не е можел да знае ранният homo, ще получим същество, което не достига дори до нормалното слабоумие. Със съответните навици и поведение. Това е нашият прародител. Виждаме, че неговият „умствен капитал“ е значително по-малък от този на вечните затворници в режимните психиатрични клиники. Въпреки това, ако съдим по огромната продължителност на „доисторическата епоха“, питекантропът се е чувствал в своето слабоумие съвсем уютно. А първите опити за мислене навярно са му причинявали почти болка, разрушавайки комфорта на обичайната липса на мисъл.

Питекантропът не е виновен. Той не можел да бъде друг. Но за милион години слабоумието се утвърдило и станало един от режимите за работа на централната нервна система. Неговата функция е да защитава от дискомфорта, който развитието причинява. С времето то се разхубавило и се превърнало в много влиятелна сила, осигуряваща на човека множество обикновени радости. Вероятно сред тях е и религиозната вяра. Всяка победа на слабоумието над развитието било позлатявано от културата, която превръщала услужливо поредната глупост в обект на „световното наследство“ и в „жалон на цивилизацията“.

Прост пример – египетските пирамиди. Те са всъщност първият зрим символ на тържествуващото слабоумие. Тяхното издигане означавало, че по-нататъшната съдба на човечеството ще се определя в много отношения от неговото слабоумно минало.

Ще поясним.

След загадъчната „неолитна революция“ homo се обединил в големи стада. Протекла неизбежната социализация. Нейно следствие били писмеността и натрупването на практически опит за обработка на камъни, глина, дърво, метал etc. Египетската епоха рафинирала и увеличила този първичен комплект от знания. Тя, за първи път в историята на вида, обединила въпросните технологии с усилията на стотици хиляди души и като резултат издигнала пирамидите.

Но защо направила това? За какво са били необходими огромните съоръжения, струващи хиляди хернии и смъртни случаи? Изяснило се, че изключително за полагането в тях на няколко изсушени покойници.

Възможно е да е съвпадение, но такъв подход е доста характерен за клиничната картина на слабоумието. Слабоумният пациент, когато усвои някой нов навик или предмет, по принцип му измисля най-идиотското приложение.

Аналите на психиатрията пазят спомена за един болен, затворен в Салпетриер, беззлобния и тих Ален Морсон. Харесвали го и той помагал понякога, когато правели клизма на буйстващите болни. Тези процедури така впечатлили смирения човек, че веднъж не издържал и откраднал прибора за клизми. Морсон го занесъл на покрива на болницата, където го използвал като телескоп за наблюдение на звездите. Почти всички пациенти смятали, че е успял да открие множество планети и съзвездия. Те всичките били загадъчни и прекрасни. Наистина, една от планетите на Морсон била покрита поради някаква причина с гъста козина.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

понеделник, април 23, 2018

Торинският еротичен папирус

Наричат го още египетската „Камасутра“, което веднага трябва да подръпне струните на любопитството ни, защото името на староиндийския трактат за любовното изкуство е познато на всички, макар да са чели книжката малцина, и по-добре, тъй като това е едно изключително скучно четиво.

Папирусът се нарича торински, защото се намира в Египетския музей в град Торино и сега може да бъде видян там.

Сега може да бъде видян, но дълго време (открит е през 1820 година!) го държали на скришно място в музея, далече от погледите на хората, за да не събужда у тях греховни чувства.

Даже знаменитият Жан-Франсоа Шамполион, но когото дължим днес възможността да четем египетската писменост, се изказал крайно отрицателно за него.

Папирусът е изготвен през времето на така нареченото Ново царство (1580-1070 пр.н.е) при управлението на фараон Рамзес III и на сина му Рамзес IV, дълъг е над два метра и половина, широк е около двадесет сантиметра и съдържа двадесет и седем сцени, от които дванадесет са с подчертано еротично съдържание.

Останалите нееротични сцени изобразяват животни, които изпълняват определени човешки роли: мишки щурмуват крепост на котка, магаре произнася присъда, хипопотам бере плодове…

Мненията на специалистите са най-различни: едни казват, че папирусът не е еротичен, а сатиричен, други разправят, че изобразените хора са от благороден произход, но трети им възразяват, че – напротив – това са представители на простолюдието…

Историците са всеизвестни съчинители на приказки, така че какво ще приемем за вярно, е лично наша работа, може да не приемем нищо даже, а да си изградим собствена интерпретация, но това е без всякакво значение, защото в случая е важен артефактът, а казаното за него е между другото.

Папирусът, разръфан от времето, е достигнал до наши дни в окаяно състояние.


Но, слава богу, съвременните технологии са позволили той да бъде възстановен във вида, в който го е гледал някога самият Рамзес IV.

Ето някои от възстановените фрагменти:

неделя, април 22, 2018

Нобелови лауреати – 1950 година

Ралф Бънч (Ralph Bunche)

7 август 1904 г. – 9 декември 1971 г.

Нобелова награда за мир

(За мирното посредничество в Палестина - 1948 година.)

Ралф Джонсън Бънч, държавен деец на САЩ и деец на международни организации, е роден в Детройт (щат Мичиган). Внук на роб, той е най-голямото дете в семейството и единствен син на бръснаря Фред Бънч и Оливия Агнес Джонсън; детството му преминава в бедност. Като загубва родителите си на 12 години, заедно със сестра си Грейтс отива да живее при баба си Нана Джонсън в Лос Анджелис.

Стремежът към знания кара Ралф да напусне гетото. В училището „Джеферсън“ се смята за най-добрия ученик в класа, учителят му се изказва за него като за „непринудено, но почтително момче“. Учейки и работейки като портиер, Бънч успява да постъпи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, който завършва през 1927 г. със степента бакалавър по международни отношения. Степента магистър получава след една година в Харвардския университет, където продължава заниманията си по политология. През 1932-1933 г. Бънч пътува до Африка, за да завърши работата си над своята докторска дисертация за френското колониално управление в Тоголанд (днес Того и Гана) и в Дахомей (днес Бенин). Когато Харвардският университет му присвоява степента доктор по философия, Бънч става първият тъмнокож американец, постигнал такива успехи в политологията.

Като приключва с формалностите, Бънч се заема с преподавателска дейност. През 1928 г. става преподавател по политология в Хауърдския университет, а след година – декан на факултета. През юни 1930 г. се жени за Рут Етел Харис, начална учителка, семейството има три деца.

През 1936 г. Бънч става съдиректор на Института за расови отношение към Суортмор колидж и публикува „Световен преглед на расите“ („A World View of Race“). Продължавайки да разработва темата за колониалната политика и расовите отношения, той прави проучвания в Североизточния университет, в Лондонското икономическо училище и в Кейптаунския университет в Южна Африка. От 1938 до 1940 г. си сътрудничи с шведския социолог Гунар Мюрдал, резултатите от съвместните им изследвания са публикувани в „Американска дилема“ („An American Dilemma“, 1944 г.).

През 1941 г. Бънч започва работа в Управлението за координиране на информацията към Националната програма за отбрана. Като аналитик по въпросите, засягащи Африка и Далечния Изток, той съставя разузнавателни отчети за колониалните райони, които имат стратегическо значение за САЩ. Бънч остава в учреждението, когато след една година то е преобразувано в Управление на стратегическите служби (УСС). Един от ръководителите на УСС се изказва за него като „ходещ колониален институт“. С подобна препоръка Бънч преминава на работа в държавния департамент, където започва да се специализира по въпросите на Африка в отдела за териториални изследвания. Своите обширни знания за „третия свят“ Бънч използва, за да изкорени заблужденията за народите на Африка, Близкия Изток и Азия.

Като член на делегацията на САЩ по време на конференцията в Дъмбъртън оукс през 1944 г., Бънч допринася за оформянето на раздела за подопечните територии в Хартата на Обединените нации. В този раздел се съдържат принципите за управление на предишните колонии от страните, претърпели поражение през Втората световна война, и се разглеждат въпросите на здравеопазването, социалното осигуряване, образованието, икономиката и правата на човека. Бънч съчетава толкова изкусно интересите на западните държави и на колониалните народи, че делегатите на конференцията през 1945 г. в Сан Франциско приемат членовете за подопечните територии практически без промени. На тази конференция Бънч присъства като съветник на американската делегация.

Оттогава Бънч става, според собствените му думи, „международен служител“. През януари 1946 г. той е в състава на делегацията на САЩ за Първата сесия на Генералната асамблея на ООН. Генералният секретар на ООН Трюгве Ли го привлича за сътрудник и през 1947 г. Бънч заема поста директор на департамента на ООН за опека и информация относно несамоуправляващите се територии, на който пост по-късно придобива репутацията на твърд привърженик на деколонизацията.

По време на арабско-израелската война през 1948 г. посредническите способности на Бънч се оказали полезни. Както е известно, арабските държави възразяват категорично срещу провъзгласяването на държавата Израел. Като специален представител на Генералния секретар на ООН Бънч е прикрепен към посредника на ООН в Близкия Изток граф Бернадот. След като Бернадот е убит от израелски терористи през септември 1948 г., Съвета за сигурност на ООН възлага преговорите на Бънч.

Дипломатическият талант на Бънч му помага да постигне прекратяване на огъня, макар че положението изглежда за мнозина безнадеждно. Тъй като арабските представители отказват да седнат на масата за преговори с израелците, Бънч настанява комитетите в различни помещения и всеки се занимава само с един въпрос. Точка след точка, ден след ден Бънч се доближава неотклонно до успеха; неговата енергия, честност и търпение помагат да се създаде атмосфера на доверие и компромис. Той ласкае, шегува се, проявява твърдост. През 1949 г. неговият „непобедим оптимизъм“ довежда до подписването на четири съглашения за примирие между Египет, Йордания, Ливан и Сирия, от една страна, и Израел – от друга.

След получаването на Нобеловата награда през 1950 г. Бънч посвещава остатъка от кариерата си на превръщането на ООН в ефективна миротворческа организация. През 1955 г. той става заместник-секретар по специалните политически поръчения, а от 1967 г. до своята оставка през 1971 г. е заместник на Генералния секретар. По време на Суецката криза през 1956 г. Бънч оглавява силите на ООН в Египет. През 1960 г. Генералният секретар на ООН Даг Хамаршелд, който сменя на този пост Трюгве Ли, изпраща Бънч в Конго (днес Заир), което малко преди това се освобождава от белгийската администрация. Когато политическите условия там се влошават, Бънч застава начело на военното и гражданското управление на ООН, което ръководи страната. Той участва във формирането на силите на ООН за поддържане на мира в Кипър през 1964 г., а на следващата година съдейства за прекратяването на огъня между Индия и Пакистан.

Без да се занимава специално с гражданските права, Бънч прави не малко за правата на тъмнокожото население в Америка. Философията на расовите отношения се формира у него под влияние на баба му – „да отстояваш правата си, да не търпиш пренебрежението, но да не изпитваш злоба“. Ръководейки се от тези принципи, той отклонява предложената му от Хари Труман длъжност помощник на държавния секретар заради това, че във федералната столица все още е запазена сегрегацията, свързана с жилищата. През 1965 г. Бънч е един от тези, които оглавяват марша за граждански парва, организиран от Мартин Лутър Кинг в Монтгомъри (щат Алабама). Подобно на Кинг, Бънч твърди, че парите, похарчени за виетнамската война, би трябвало да се използват за изкореняване на расизма чрез ликвидиране на градските гета.

До оставката си през 1971 г. Бънч е съветник на Генералния секретар на ООН У Тан. Умира в Ню Йорк.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/bunche.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, април 21, 2018

Как да променя ЕГН-то си?

ИЗТОЧНИК: Правата ми.бг

АВТОР: Диляна Георгиева, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”

Знам, че ЕГН-то ми съдържа десетина цифри. Освен първите шест, които идентифицират кога съм се появил/а на този свят, нямам представа за какво служат другите. Роди ми се обаче момиченце и гледам в удостоверението за раждане – несъответствие между истинската дата на раждане и записаната в ЕГН. Ами сега – как да го оправим?

Какво всъщност означава ЕГН?

ЕГН (още познато като единен граждански номер) е уникален персонален идентификатор, който служи за еднозначното ми определяне и различаване от всеки друг български гражданин. или чужденец, който е получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, или е получил статут на бежанец, хуманитарен статут или на когото е предоставено убежище – те също имат ЕГН.

Kак се формира?

Всяка една цифра от моето ЕГН има своето значение и се формира по определен алгоритъм. За родените от 1.01.1900 до 31.12.1999 първите шест цифри показват датата на раждане – например ако съм роден/а на 17 април 1996 г., първите шест цифри ще са: 96(година)04(месец април)17(дата). Седмата, осмата и деветата цифра представляват уникална комбинация от цифри за деня – число от 000 до 999, като деветата е винаги четна за мъж и нечетна за жена. Десетата цифра е контролна и тя се изчислява по особен алгоритъм, който дори и да не знам, пак ще спя спокойно. Моето хлапе обаче е родено след 2000 г. и там ситуацията е друга – към числото на месеца се прибавя 40. Затова първите 6 цифри на ЕГН на моето дете са 01(показва 2001 г.), 41 (месец януари като неговата позиция 1 се сумира с 40 или по-просто казано 40+1), 26 (дата).

Кога се налага промяна в ЕГН?

Да променя ЕГН-то ми може да ми се наложи в следните случаи:

1. несъответствие между датата на раждане, вписана в акта за раждане, и датата, съдържаща се в ЕГН;

2. несъответствие между пола, вписан в акта за раждане, и пола, съдържащ се в ЕГН – например моето момче вместо последна четна цифра в ЕГН-то си – има нечетна, което индикира грешен пол.

NB! В случай на пълно осиновяване също получавам ново ЕГН. Ако по някаква причина обаче осиновяването бъде прекратено си запазвам това ново ЕГН и не се налага, за щастие, да се занимавам отново с администрацията.

А каква е процедурата?

Процедурата за смяна на ЕГН може да започне при установяване на посочените несъответстствия от длъжностното лице в района или административния център на общината, в който се съхранява актът за раждане – т.е. кметът може да открие грешката и да инициира промяната. Процедурата започва като се изготвя преписка, която съдържа “Искане за ЕГН” в два екземпляра и копие на акта за раждане на този, за когото се се иска промяна. Ако пък актът ми е съставен в чужбина, се прилага копие от заверения превод на акта.

Ако обаче промяната на ЕГН ми се налага поради несъответствие на пола или датата на раждане в самия акт за раждане, процедурата е различна. Първо, искам промяна по съдебен ред. Въз основа на съдебното решение подавам заявление в общината за промяна. Тази промяна се отразява от длъжностното лице по гражданско състояние в акта за раждане. Едва тогава се извършва копието от новия акт.

След като съдебното решение е факт, същинската промяна трябва да извърша, като се разходя до общината. Образец на заявлението за промяна на ЕГН мога да открия или на сайта на моята община, а ако такъв липсва – по-добре да ида на място. Документи, които общината може да изиска, са личната ми карта, акт за раждане или заверено копие от него.

Важно е да знам! Услугата е безплатна и не би следвало да отнеме повече от две седмици, за да бъде променено ЕГН-то ми.

Ами ако не съм български гражданин?

Ако обаче:

- съм получил статут на бежанец;

- хуманитарен статут;

- предоставено ми е убежище

и нямам нито акт за раждане, съставен в Република България, нито копие, ще трябва да се постарая малко повече. Към преписката за промяна на ЕГН трябва да приложа удостоверителен документ за несъответствието. Този документ се издава от институцията, която ми е предоставила статута – това може да бъде президентът например.

Ако пък става въпрос за пълно осиновяване, длъжностното лице по гражданско състояние (кметът или упълномощено от него лице) трябва да състави нов акт за раждане. Това става въз основа на заверен препис от решението на съда за осиновяване в 3-дневен срок от получаване на преписа.

Промених ЕГН-то си – а сега какво?

Важно! ЕГН- то ми се вписва личните ми документи като лична карта, шофьорска книжка и други. Затова съм длъжен/на при промяната му в срок до 30 дни да подам заявление за подмяната на документите си. В противен случай може да ми бъде наложена глоба от 20 до 150 лв. чрез наказателно постановление, което се издава въз основа на акта за установяване на нарушението.

петък, април 20, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 5

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

II

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

четвъртък, април 19, 2018

Михаил Чаков
Сражението при Баница и смъртта на Гоце Делчев

За автора: Михаил Чаков е роден през 1873 г. в Гумендже. Завършва VI клас на Солунската българска мъжка гимназия и става учител. Посветен в революционното движение през 1897 г. от Дамян Груев и Пере Тошев. През 1899—1900 г. е четник в четата на Михаил Апостолов - Попето, а от следващата година до Младотурската революция (1908 г.) е войвода на чети в различни райони на Македония - Петричко, Драмско и Сярско, Кумановско, Велешко. Участва в сражението на 21 април 1903 г. в с. Баница, Сярско, в което загива Гоце Делчев. По време на въстанието действа в Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Умира през 1938 г. в София.

Публикуваните тук спомени са взети: първият от сп. «Българска мисъл», 1935, кн. IX, с. 503-514, а вторият от сп. «Илюстрация Илинден», 1938, кн. 8, с. 59-8.

В село Дутлий, Сярско, преоблякохме Делчева в селски костюм, в който той изглеждаше като същински чорбаджия. Придружен от Д. Гущанов, също преоблечен, и от няколко селяни, той се отправи за Серес рано сутринта, за да може по-навреме да влезе в града. Гущанов се завърна още същата вечер и ни разправа как без малко щели да попаднат живи в ръцете на турците. Накрай града пазели колджии (акцизни чиновници), които обискирали всекиго, който влизал в града, да не би да пуши контрабанда тютюн. Стигнали до самите колджии, Делчев и Гущанов чакали да дойде и техният ред да бъдат обискирани; обаче ако се оставели, вместо тютюн у тях щели да намерят по два револвера и кама. Гущанов изхитрил. Като дошел до самите колджии, изкарал кутията си с обандерован тютюн и едновременно спуснал две бели меджидии в ръцете на акцизните. Последните не намерили тогава за нужно да ги обискират и ги пропуснали. Щастливо избавление! В противен случай трябвало да стрелят и да забягнат, което би ги хвърлило в неминуема опасност. Влезнали в града, гдето бил дошел куриер от с. Караджово, с когото Гоце заминал; в с. Караджово пък чакал куриер от с. Сяковча. С тогова преминали Струма, използвайки наши собствени лодки, и от с. Сяковча, с куриер от село Негован, заминали за Солун, където благополучно пристигнали.

Даме Груев тъкмо-що се бил приготвил да замине за Битоля и Гоце пристигнал. Срещата помежду им била много трогателна. Те бяха двата стълба, които олицетворяваха организацията. Гоце свободен като гълъб, а Даме излязъл из желязна клетка от Диарбекир, най-страшния турски затвор, който бил оставил отпечатък върху лицето на Даме, както ни разправяше Делчев след завръщането си от Солун. Даме бил заприличал на същински мъртвец, като че ли бил жив изкаран от гроба.

Делчев и Даме говорили надълго и нашироко. Делчев настоявал много пред Даме, като пристигне в Битоля, да поукроти духовете, които силно настояваха за въстание. За въстание още не бяхме готови според него.

Даме заминал веднага за Битоля, а Гоце останал в Солун, за да привърши някои работи самичък. Тук го заварил и атентатът върху банката.

Упорито се беше пръснал слух, че ще се бомбардира „Банк Империал Отоман“; отбеляза го дори един френски вестник, ако не се лъжа, „Matin“. Мислеше се обаче, че нападението ще стане с бомби, без да се подозира нещо за подземно складирания стотици килограми динамит, и то в основите на самата банка. Пред страха да не би турските власти да вземат мерки и да разкрият самия канал, така че всичко да се осуети, атентаторите решили да прибързат с атентата. Макар мнозина от атентаторите да отсъствали от Солун, останалите пристъпили към изпълнение на плана, като най-напред Павел Шатев внесъл куфара си във френския параход „Гвадалкивир“ с поставена адска машина, чийто часовник бил курдисан. След като оставил куфара в парахода, той самият успял да излезе и да се върне обратно в града. Там той се прикрил, а на следния ден заминал с железницата. Заловиха го в Скопие.

Точно в момента, когато станал взривът в парахода, Гоце бил в гимназията. Разбрал, че атентатът вече ще се възпроизведе и в града, той веднага се упътил за Кукушката махала, която е при Вардар капия, при изхода на Солун. И едва стигнал Вардар капия, разтърсил се целият град от избухването на динамита в банката.

Целият град се покрил със страшни облаци от дим и прах, всички се изпокрили в миши дупки, запустели улиците, утихнала навред, като че ли нямало жива душа. Властите, изненадани от страшния взрив, не разбирали що става и откъде иде това чудо. След повече от час се окопитили войсковите части и администрацията. Обаче с пристигането на войските около банката от околните къщи, в които бяха се настанили атентаторите, с едно неописуемо себеотрицание и дивна смелост те запращали бомби върху войска и полиция. Войска и полиция съвсем сбъркали пусулата н се разпръснали като пилци из улиците. Наново градът запустял, като не се виждал жив човек из него. Всички граждани били потресени и слисани от този ад.

Делчев едва се измъкнал от града и сам-самичък, без никакъв куриер, се упътил за Негован, а оттам обратно за Серес. От Серес срез с. Дутлий той стигна в с. Баница, където се срещнахме и навеки разделихме, като оставихме него и още други пет души другари, паднали в неравната борба.

Великден 1903 г. прекарахме в с. Долно Фращани - двете чети наедно, нашата и тая на Д. Гущанов. В последния ден на празника, след като се навечеряхме, отдадохме се на разговор, шеги и песни (разбира се, тихичко), очаквайки да дойде куриер от с. Баница, за където щяхме да заминем. Понеже пътят ни беше кратък, много не бързахме. Готови вече за път - дойде куриерът от Баница; дойде обаче и друг един куриер от с. Ристос, който каза: „Водя ви един другар“. И ето че се изтърси в стаята един мургав момък с рошава коса, малка черна брада, с бяло кече на главата, с бели фльоки (калцуни) на краката, висок, жилест. Той хвърли сериозен поглед към всички ни, поздрави ни с „Христос воскресе“ и се запозна, като каза: «Аз, другари, се казвам Хаджидимов Димитър“. Той седна при нас и ни разправи, че дохожда от Арджанския гьол, където се разделил с Кръстя Асенов, Апостола, понеже знаел, че Гоце е в Сярско, и искал нарочно да се срещне с него.

Понеже Хаджидимов беше малко поизморен, а и пътят ни беше кратък, решихме да си поотпочине новопристигналият другар и след това да потеглим за Баница.

Хаджидимов запита кога и къде ще може да се срещне с Делчева. Отговорихме, че Делчев е заминал за Солун, но за връщането му нищо не можем да кажем. Хаджията обаче каза: „Специално съм дошел на всяка цена да се срещна с Гоце и ще го чакам, докато се завърне“. Така че четата ни се увеличи с още един добър другар, който щеше да се движи с нас до пристигането на Гоце.

Всички заминахме за Баница. След като престояхме там ден-два, отправихме се за Горно Броди, родния кът на Хаджията. Но не влязохме в селото, а останахме в корията Лески, срещу самото село, на около половин час разстояние, откъдето се виждаше цялото село.

На 20 април 1903 г., точно подиробед, забелязахме да се движи войска откъм Долно Броди и да влиза в Горно Броди. Ние, за всяка евентуалност, се приготвихме, като подозирахме, че може би има някакво предателство, и заследихме движението на войската. Ако войската заемеше височините над Горно Броди към Черна гора, ние, докато тя стори това, щяхме да се упътим към Кърчово, без да дадем възможност да ни забележат. Войската обаче, като обикновена потеря, спокойно влезна в селото и се настани за пренощуване. Изпратихме в селото куриерите, които бяха при нас, да узнаят нещо по-съществено; и някои от тях се завърнаха наново и ни съобщиха, че дошлите са драмският бимбашия Тефиков с един табур (1000 души) войници. Щом като войската се настани за пренощуване, изчезна от нас мисълта, че има предателство, и ние се успокоихме, като смятахме да останем тук и за следния ден.

Около часа пет пристигна в Лески един куриер от с. Баница, носеше две писма, едното за четата, а другото за ръководителя Андрей Хърлев в Г. Броди. Прочетох писмото от серския ръководител Лазар Димитров, който ми пишеше: „Тая вечер Делчев тръгва от Серес през с. Дутлий, откъдето ще си прибере пушката и униформата. Срещнете го в Баница. „Банк Империал Отоман“ в Солун е вдигната във въздуха. Делчев ще ви разправи подробностите. Бързайте за Баница“.

Такова беше и съдържанието на писмото до ръководителя Хърлев; нареждаше пак да заминем за Баница.

Всички се приготвихме и щом се мръкна, потеглихме. Преди разсъмване, около два часа, стигнахме в селото и се настанихме в две къщи. Делчев беше пристигнал малко по-рано от нас, защото неговият път беше по-къс. Като се спрях в къщата, която беше точно срещу тая на Делчева, ето го че той дойде при нас и с влизането си, засмян и бодър, ни поздрави, казвайки: «Момчета, разиграхме ханъмите с широките шалвари в Солун! Помен няма от „Банк Империал Отоман“. Така ще раздрусаме от основи тая гнила Турска империя!“

Искаше още да говори, но пред вид на това, че бяха надошли в стаята много селяни, замълча, като каза: „На Гергьовден в Ловчанската кория, на конгреса, ще продължим разговор си, а сега (като се обърна към мене) дай, ако имаш, да си направим по една цигара от Драмско“.

За щастие, бях запазил малко тютюн от Драмско, нарочна го пазех за него и дочаках сам да си го поиска. Изкарах от раницата си една кърпа, около сто драма тютюн, и го подадох на Гоце, който се учуди. „Ама аз рекох да се пошегувам с тебе, а ти наистина ме сюрпризираш с драмски тютюн“. Направихме по една цигара и накратко ми разказа за атентаторите, как са положили клетва и как впоследствие са изменили. След малко ни остави да си починем, като и той си отиде да почива. Гущанов и Хаджията бяха в неговата квартира.

Легнахме, но преди това наредих на четири места вън от селото часовои както от нашата, така и от селската чета.

Както никога обаче, турците узнали, че Делчев е в Баница и обсадили селото на повече от половин час разстояние. Преди разсъмване започнали да свиват кръга и тъкмо се прибраха вече часовоите, за да не бъдат забелязани, слушам човек, който извънредно нервно се качва по стълбите. Той бутна вратата и когато погледнах - пòлякът от селото, Георги Иванов, българин и също наш работник. Презеленял и със задавен глас той продума: „Бай Чаков, свършихме ли я!“ Станах веднага и го запитах: „Що има бе, Георги?“ „Пълно с аскер“ - отговори той. Запитах: „А бе къде е аскерът и откъде иде?“ „Отвсякъде, бай Чаков“ - отговори Георги.

Взех бинокъла и през едно прозорче погледнах към Капаклии, кулата на шосето от Серес за Горно Броди; всичко почерняло! Питам втори път Георгя: „А бе тук откъм Фращаните има ли аскер?“ „Пълно е отвсякъде, бай Чаков!“ „Знае ли Делчев бе, Георги, казахте ли му?“ „Да, знае, казахме му“. Поръчах на Георгя: „Скоро бягай и кажи на Делчева да хванем горните крайни къщи на селото, защото тук ще ни изпекат като мишки!“

Георги отърча да съобщи това на Делчева, а аз с другарите, готови за поход, слезнах в двора на къщата и се приближих до самата порта, последван от Таската и останалите момчета. Спрях се до портата и забелязах от срещната порта на къщата, където беше настанен Делчев, да излизат две момичета. Преди да влезнат, бягащи и изплашени, в съседната порта, запитах ги: „Какво правят другарите там?“ Едното от момичетата, бягайки, каза: „Казаха да дойдете тука“. И се скриха в съседната къща.

Казах на Таската, който стоеше до мене, че ще прекося уличката (която бе около два метра) и ще влезна при Гоце, да видя що проектират. „След мен и вие ще сторите същото“.

Момичетата несъзнателно обадиха, че трябва да идем при другарите си: никой не бе им казал това. Като прекосих уличката и влезнах в двора на къщата, намерих зад самата порта Гоце, закрил се. Той се хвърли изненадан върху ми с пушката, на която беше сложен и ножът - едновременно да мушне и да изгърми; не очаквал никой свой да влезне в двора и на първо време помислил, че съм аскерлия. Когато ме погледна, Делчев, който на косъм не беше ме мушнал и гръмнал върху ми, просто се смая и каза: „Леле, Чаков, какво щях да направя! Щях и да те ръгна с ножа, и да гръмна“. После добави: „Но добре, че дойде тук. Заеми лявото крило на портата и кажи на другарите да не дохождат тук, а оттам да стрелят във войската, ако се упъти към нас. А пък ние ще стреляме, ако влезне в тяхната порта“.

Току-що Делчев издума това, забелязвам през дуварчето, че в съседната къща аскерлиите се качват по стълбата и излизат в салончето. Благодарение на това, че те излизаха гърбом по стълбата, та не можаха да ни забележат. Веднага обадих на Гоце и той, като се обърна, видя ги и каза: „Хайде, Чаков, да излезнем вече и да ударим през селото, та да се доберем до крайните къщи“.

И няма що повече да разсъждаваме, излезнахме на улицата и се упътихме към горния край на селото. Едновременно ни последваха и другарите, които бяха при Гоце, както и Таската с останалите. През две-три къщи по улицата беше Мито Кашиналията с другарите на Делчева; и той ни последва. Всички вървяхме разредени един подир друг. Благодарение на това, че уличката беше тясна и крива, а къщите гъсти, та не можаха да ни видят. Бяхме в едно неописуемо напрежение и чакахме отгде ще ни запукат. Излезнахме на горния край на селото, където последната къща оставаше вляво; до нея имаше залепена една плевня. Пред нас е една поляна с малък наклон нагоре. В нивята се вижда една плевня, откъдето няколко деца бягат накъм селото. Като ни видяха, че излизаме от самото село, децата още повече се изплашиха и забягнаха вдясно към други едни плевни. Делчев ги запита: „Има ли нагоре аскер?“ Обаче децата, изплашени, не можаха да кажат нищо.

Пред нас, на около 20-30 крачки, отстояха дуварчета, които служат за ограда на нивята. Тук, както вървяхме успоредно с Гоце, дръпнах го, понеже беше най-напред, и му казах: „Гоце, чакай да излезнем напред двама-трима, а ти остани след нас“. Както вървяхме, Делчев ме погледна, но така гордо, както никога през живота си не бях го виждал. Завлякъл кепето на лявото рамо, нахлул тоя бял фес, обвит в синкав шал, метнал пушката на левия лакът, той ми каза: „Как, Чаков? Върви, какво бог даде!“

Още не бе издумал последните думи, забелязахме, че отзад самите дуварчета се показаха аскерите с насочени към нас пушки. Преди още да се обадят и защото отивахме право в ръцете им, Далчев вдигна пушка и пръв изгърмя в аскерлиите, като извика: „Вярата ви мръсна!. . .“ Щом той изгърмя, застана прав да пълни пушката, а аз му извиках: „Скоро лягай, Гоце, и се сложи на земята!“ Залегнахме всички и залповете започнаха да ни обсипват като градушка. Делчев, както вече беше легнал по корема си на една крачка от мене, отляво, и преди да успее да изгърми втория патрон, се сложи над пушката си и остана залепен на земята. Помислих, че се закрива, обаче след минута той отпусна пушката, подпря се едва-едва на ръцете си, рече да се повдигне и да погледне към другарите, които идеха подире ни и се бяха пръснали край дувара на къщата, но охна и каза: „А-а-х, момчета, раниха ме!“ Едва продума това и изгасна.

Както лежеше до мене, пуснах се, хванах го за десния крак, дръпнах го и извиках: „Гоце, Гоце!“ Обаче това бяха последните му думи и вече не чух гласа му. Заспа той навеки, много преждевременно, загина огледалото на ВМРО.

В момента, когато дърпах Делчева за крака, Стефчо Търлишанчето, който беше залегнал на една-две крачки вдясно от мене и се тъкмеше да изгърми, сложи се върху пушката си с едно кратко стенание: „А-а-а-х!“ И той свърши. Извиках просто като луд: „Стефчо бе, Стефчо бе!“ Обаче и от него няма никакъв отговор.

Аз лежах между двата трупа. Аскерлиите зачестиха и просто ни обсипваха с адски залпове, като че ли валеше силна градушка. Особено чувствах залповете, които се даваха откъм долния край на селото: те сееха пръст върху ми, като ровеха земята навсякъде. Тук вече през главата ми мина мисълта, че ще ме свършат, както свършиха преди малко другарите ми.

По едно време погледнах вляво: между къщата и плевнята, на около десетина крачки, имаше една градинка, заградена с тръни. В нея бяха влезнали Бояджията и Донката. Веднага, машинално, прибрах пушката между краката си и търкаляйки се през тръните, влезнах в градинката и се закрих зад самия градеж от тръни.

Покрай ъгъла на къщата прехвърли се в градинката и Консулата, един от четниците на Гущанов. Той залегна вляво от мене н заедно с мене откри огън към аскера, който беше залегнал зад дуварчетата, на около 30-35 крачки разстояние.

Димитър Кашиналията, Хаджидимов и Динката Календралията първи бяха влезли в градинката, която на горния си край имаше едно разтурено дуварче, откъдето и тримата се прехвърлиха и залегнаха покрай самото дуварче на плевнята.

Забелязахме как покрай една нова плевня над нас, малко вляво, на около 50-60 крачки, прибягваха аскерлии и се закриваха, за да започнат да ни обстрелват. Извиках на другарите, които бяха залегнали покрай дувара на плевнята: „Мито бе, Кашинали бе!“ „Е-е“ - обади се Кашиналията. „А бе задръжте огън към тия кучета, които прибягват към горната плевня, че оттам ще ни довършат!“ Обади се Кашиналията и каза: „Чаков, отляво не бойте се, а пазете се отдоле, отдясно и отгоре!“

Заключени между два дувара и отпреде ни за окоп трънен плет, заобиколени като в кафез, ще се браним, та и господ няма да ни види. Изгубена беше вече всяка надежда за живот. Провиквам се и казвам на другарите, които са в градината: „Стреляйте бе, вярата им мръсна, и не бойте се! Скъпо ще се похарчим“. Обаче в себе си казвах: „Бамбадева отидохме, като марцина!“

Изпищя Гущанов, който беше залегнал покрай дувара на къщата, и извика: „Леле, бай Чаков, леко съм ранен в лявата ръка!“ И аз му извиках: „Скоро прибягвай и иди в градинката при Консулата“. Обаче последва втори залп и Гущанов вече не успя да се обади повторно. И той заспа, за да не се вече събуди.

До него, пак покрай дувара, беше и Евстати Арнаутчето, който, стреляйки, псуваше по арнаутски. Замлъкна и той, и него угасиха.

Между Гущанов и Евстати лежеше Георги Савеклията, ранен с един куршум в двата крака, а с друг в дясната плешка. Той изрева и замлъкна. Разбрахме, че и той е свършил. Атанас Савеклията се промъкна пълзешком и влезна в градинката при нас, здрав и читав.

Таската Врански, който беше залегнал на около десетина крачки вдясно от градинката, в една локвичка (дълбока пътека), се обажда и пита: „А бе, бай Чаков, кои говорят над мене?“ Отгърнах му: „Таска, лежи ниско и не се изправяй! Нали виждаш, че са аскерлии“. Понеже те отстояха на около 30 крачки от нас, като говореха, слушахме ги много ясно. Таската се обади повторно и извика: „Аман, бай Чаков, гледайте и за мене“. Рекох му да не се изправя, а същевременно казах на другарите, които бяха в градинката, да открием огън към дуварите, където са закрити аскерлиите, за да не могат да го обстрелват. На Таската извиках: „Таска, търкаляй се и търкаляйки се, да се добереш до градинката! Изправиш ли се - ще умреш.» Открихме огън срещу войската и Таската, вместо да се търкаля, скочи като заек и прескочи през тръните в градинката, като че ли се хвърля в морето да плува.

Аскерлиите, разбира се, видяха това и откриха безконечни залпове. Камъните по дуварите на къщата и плевнята бяха побелели, като че ли посипани с брашно - това беше от патроните.

Благодарение, че маузеровите пушки бият много високо, та можехме да оцелеем около един час време в тая градинка.

Току-що се прибра Таската при нас, Консулата, както беше залегнал по корем, повдигна се да погледне към аскерлиите. Един куршум го улучи точно в челото. Моментално се извърна на гръб без да охне и заспа. В душата си му завидях, че моментално изгасна, без да почувства никакви болки: нали и нас чакаше същото, но по какъв начин - не можехме да знаем.

След като свърши и Консулата, пак се обадих на тримата другари, които бяха залегнали покрай плевнята: „Мито бе, Кашинали бе, Хаджидимов!“ Никой обаче не се обади на тревожните ми викове. Пък и невъзможно беше да се повдигнем и да надникнем. Разбрахме, че и те са вече убити, защото и втори път виках и пак никой не се обади.

В градинката сме шест души, между нас само Консулата убит. Оставаме пет от четиринадесет. Капчица от надежда за живот не се вижда. Залповете непрестанно и непрекъснато продължават, не можем дори да намерим време да си продумаме и от минута на минута очакваме смъртта си.

Чуваме, отвътре на плевнята се разравя дуварът и като удрям наново, се провиквам: „Мито бе, Кашинали бе!“ Никакъв отговор.

Разбрахме, че това са аскерлиите, които, след като са избили Кашиналията, Димова и Динката, успели да влязат в самата плевня и като разкопаят дувара, ще ни довършат, без да можем да се обърнем и да ги видим.

Изтръпнахме окончателно и изстинахме, живи-умрели Изход никакъв. Чакаме си реда да ни изкълцат като мишки.

Когато доближи вече да се доразкопае дуварът, както бях залегнал с пушката си до тръненото плетче, извъртвам пушката обратно и с една псувня стрелям в дувара, който се разбива и викам като разярен звяр: „Кой рови тоя дувар бе, вашата…“ Падна един камък в самата градинка, отвори се вече дупка на дувара и от дупката обажда се Динката Календралията: „Не псувай бе, бай Чаков, ний сме тука!“ Като чух гласа на Динката. светна ми и блесна една малка надеждица у мене, че има господ и че е възможно да се спасим. Запитах Динката: „А бе, Хаджидимов и Кашиналията живи лиса?“ „Да“ - отговори и едновременно се показва на дупката Хаджията; познах го по рошавата коса и брада. Извиках наново: „Скоро копайте бе тоя дувар до долу, да стане като врата, та да можем от градинката един по един да се прехвърлим в плевнята“.

Благодарение на това, че в плевнята бяха намерили някаква копачка, скоро пробиха дувара и го отвориха чак до долу. Прехвърли се най-напред Таската, който беше по-близко до дупката, и влезе в плевнята. След него един по един всички петима успяхме да се прехвърлим в плевнята, чиито стени бяха каменни, та можахме да се задържим в нея. Но докога щеше да бъде това, един господ знаеше. В плевнята обаче се поокопитихме и се окуражихме.

Залповете продължаваха. Ние се заехме да разкопаем дувара на последната съседна къща, която беше залепена за плевнята. Макар че самият ъгъл беше изложен на куршумите на аскерлиите, успяхме и разкопахме дувара, но един грамаден камък, сложен в самия ъгъл, просто ни отчая, докато го изкъртим. За голямо съжаление, щом се отвори дупката в дувара на къщата, забелязахме, че няма потон: къщата беше новозаправена и още никой не живееше в нея.

В плевнята се чувствахме много добре, понеже бяхме вече под покрив с каменни дувари. Ако не бяхме успели да влезем там навреме и останехме в градината не повече от половин час още, щяхме да баялдисаме от горещината на слънцето, което печеше просто като връшник. Щяха при това да ни изловят живи.

За малко време залповете престанаха; чувахме само да се дава сигнал от няколко тръби. Обърна се Кашиналията към мене и Хаджията и запита: „А бе, на що свирят тия стопанки? Като сте даскали, знаете ли?“ Хаджията отговори: „Ке си одат бе, Кашинали, няма да си губят времето и да се занимават с нас цял ден“. Кашиналията възрази: „Море, мама им, дорде сме ние тука и додето не ни свършат, няма да си идат бе, братчета“. През дупката Кашиналията погледна към Шарлията и извика: „А-а-а-х, милите скалички! Дали ще ни стъпи краченцето още веднъж по вас, или ще ни смачкат тия читаци тук, за да не можем да се разположим между вас!“

Хаджията пък се обади: „Не бойте се, тука сме кале и няма що да ни направят тия кучета - ще ги избием до един и пак ще си излезнем!“ Кашиналията отговори: «На две е.»

След като се убедихме, че през разкопаната дупка не можем да се прехвърлим в съседната къща, която е отстранена от другите и която още не е заета от аскера, решихме да разбием една дупка на източната стена на плевнята, та оттам да се прехвърлим.

Набързо отворихме една дупка, от която се виждаше дворът на къщата, и същевременно видяхме ужаса на ужасите. Цялото село, от всички краища, потънало в пламъци и всичко покрито с кълба от дим и пушек. Чуваме и сърцераздирателните писъци на жени, деца и мъже. Слушаме рева на волове, магарета и други животни, които горят в оборите. Всичко това просто не мога да предам, то ни тровеше душите, бидейки безсилни да помогнем на себе си, а камо ли и на тия нещастници жени, деца и стока!

Всичко беше потънало в мрак от дима и безспирни залпове идеха от всички краища на пламналото село.

Като отворихме дупката, за да можем да се провираме през нея, Кашиналията се прехвърли в къщата; подир него влязоха Атанас Савеклията, Бояджията и Динката Календралията, а аз, Хаджията, Таската и Донката останахме в плевнята.

Кашиналията ни се обади през дупката и ни запита дали искаме хляб. Вързал едно парче хляб в една кърпа, той го подава през дупката с една върлина. Обаче глад не чувствахме никакъв, а просто ще изгорим от жажда. Къщата беше необитаема и нямаше никакъв съд с вода.

Войската стреляше в къщата. Кашиналията, отворил 3-4 дупки в една от стаите на втория етаж, отговаряше на войската, псуваше по нея и викаше: „Елате бре, кяратлар! Тука има московци, елате да си получите наградата!“

Най-големият ни успех беше тоя, че можахме да заемем навреме къщата, която ни спаси. Иначе за нищо на света не бихме останали живи в тоя страшен ад…

Източник: Библиотека „Струмски“

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: ПАВЕЛ НИКОЛОВ