СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 24, 2018

„Трябва някого с някого да скараш…“

Нещо от Владимир Висоцкий, което никога не е звучало като песен.

Странно, ще каже може би някой, но всъщност няма нищо странно.

Висоцкий не един път е подчертавал приживе, че не е певец, а поет.

Както, между другото, определят себе си Окуджава, Городницкий, Визбор, Кукин, Ким (не Ким Чен Ун, а Юлий Ким) и прочее други руски поети, които не рецитират, а пеят своите стихотворения.

И понеже няма запис, на който Висоцкий не само да пее, но и да рецитира стихотворението си „Трябва някого с някого да скараш…“ („Надо с кем-то рассорить кого-то…“, 23 март 1970 г.), ето го в изпълнение на актьора Сергей Безруков (а после и превод, разбира се).


Надо с кем-то рассорить кого-то -
Только с кем и кого?
Надо сделать трагичное что-то -
Только что? Для чего?

Надо выстрадать, надо забыться -
Только в чём и зачем
Надо как-то однажды напиться -
Только с кем, только с кем?

Надо сделать хорошее что-то -
Для кого, для чего?
Это может быть только работа
Для себя самого!

Ну, а что для других, что для многих?
Что для лучших друзей?
А для них земляные дороги
Души моей!
   
Трябва някого с някого да скараш.
Но с кого и кого?
Трябва да направиш нещо трагично.
Но какво? За какво?

Трябва да изстрадаш, да се отдадеш.
Но на какво и защо?
Трябва някак някой път да се напиеш.
Но с кого, но с кого?

Трябва да направиш нещо красиво.
За кого, за какво?
Може би това е само усилие
за самия себе си!

А какво остава за другите, за многото?
За най добрите приятели?
За тях са земните пътища
на моята душа!

сряда, май 23, 2018

Моето извинение или Фига Путину

България се извини за „газовата грешка“, пишат руските проправителствени медии.

България ли?

Доколкото зная, в Русия беше Румен Радев.

Той трябва нещо да се е извинявал.

На Путин.

Може и ръка да му е целувал.

Може и друго.

След него щял да ходи Борисов.

И той вероятно ще се извинява, и той ще целува - я ръка, я друго.

Да ходят, да целуват, да се извиняват!

Но не от името на България, следователно не и от мое име, защото аз съм също част от България.

И ако трябва да се извинявам на разни путиновци-мутиновци по въпроса, моето извинение може да бъде само едно.

Ето го:


Това е.

Имам – впрочем - и по-дълго извинение, но ще го запазя за друг път…

вторник, май 22, 2018

Защо Путин не се намеси в кадифената арменската революция?

Автор: Лукан Ахмад Уей, професор в University of Toronto

Източник: FOREIGN AFFAS

Превод от английски: Павел Николов

През април Серж Саргсян, проруският автократичен лидер на Армения, се сблъска с масови протести на опозицията, напомнящи за вълната от „цветни революции“, която премина по Източна Европа през първото десетилетие на века. Подобно на миналите политически революции в Сърбия през 2000 година, в Грузия през 2003 година и в Украйна през 2004 година, протестите в Армения блокираха столицата и поставиха акцент върху разочарованите млади хора, както и върху хумора, за да предизвикат утвърдените автократични елити.

Водени от бившия журналист и политически затворник Никол Пашинян, демонстрантите поискаха оставката на Саргсян и на неговата Републиканска партия на Армения (РПА), която господства в арменската политика почти две десетилетия. Саргсян стана президент за първи път през 2008 година, като смени Роберт Кочарян, който дойде на власт през 1998 година. Тъй като мандатът на Саргсян изтичаше, РПА организира преход от президентска към парламентарна система с намерение избере Саргсян избере за министър-председател. Избирането му на 17 април обаче предизвика десетки хиляди хора да излязат на улицата срещу неговото управление.

Тези протести очевидно бяха съществено предизвикателство за руския президент Владимир Путин. Путин се плаши от потенциално разрастване на масови антидиктаторски движения в страната си и отдавна е обсебен от заплахата, която носят „цветните революции“ в региона. Отчасти заради това той се намеси не един път в защита на автократите от съседните на Русия страни. Путин подкрепи диктаторския украински президент Виктор Янукович, който се изправи пред протести в Украйна през 2013-2014 година, и се набърка в широк кръг от избори в региона, включително президентските избори в Беларус през 2006 г. и в Украйна през 2004 и 2014 г. (И, разбира се, Путин се опита също така наскоро да подкопае демократичния процес в САЩ и Западна Европа).

Няколко руски коментатори се обезпокоиха, че арменските протести са част от западна конспирация, целяща да се разпали студентска революция пред прага на Русия, и че опозицията може да обърне Армения срещу Русия. Саргсян е стар сътрудник на Русия. През 2015 година, подложен на руски натиск, той вкара Армения в доминирания от руснаците Евразийски икономически съюз. От своя страна Русия подкрепя отдавна арменското правителство, като доставя субсидиран природен газ, както и необходимата на Армения военна помощ в тридесетгодишния ѝ конфликт с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах. Русия има 5 000 войници, разположени в Армения и помагащи да се патрулира границата на страната с Турция. Като се има предвид вложеното от Русия в режима и историята на намесата ѝ в региона, можеше да се очаква, че Путин ще подкрепи изцяло Саргсян и РПА. Наистина, сред като Саргсян беше принуден от протестите да подаде оставка на 23 април, Русия заработи отначало зад кулисите, за да организира прехвърлянето на властта на Карен Карапетян, бивш ръководител на контролирания от Русия „Газпром“ в Армения. Подвластни на Русия медии започнаха да наричат протестите „още един майдан“, режисиран от Запада.

Но кагато РПА не успя да наложи Карапетян заради масовите безредици, Путин неочаквано млъкна. Руските медии спряха усилията си да дискредитират Пашинян и руските власти не се опитаха да окажат натиск върху арменските власти за използване на сила срещу опозицията, както направиха в Украйна в началото на 2014 година. Когато Пашинян беше избран за министър-председател на 7 май с подкрепата и на 13 депутати от РПА, Путин беше сред първите, които го поздравиха, макар че като бивш политически затворник и водач на протестите Пошинян е почти противоположен на лидерите, с които Путин обикновено обича да работи. Как да си обясним това, че Русия очевидно прие последната евразийска революция?

Приоритетите на Путин

За да разберем поведението на Путин, е важно да поправим някои частично погрешни схващания за руската външна политика и за нейното влияние в региона. Първо, въпреки репутацията си на насърчител на автокрацията, Путин се интересува много повече от геополитическото властово равновесие, отколкото от това дали страните извън Русия са демократични или авторитарни. В резултат на това Путин е изключително непоследователен в подкрепата си за автокрациите извън границите на Русия. (В Русия очевидно не е така.)

Русия се опитва да подкопава демокрациите в страни като Украйна, които са доминирани от антируски сили. Путин подкрепяше проруски диктатори, състезаващи се с антируски претенденти, като Леонид Кучма в Украйна през 2004 година, Янукович през 2013-2014 година и молдованеца Владимир Воронин през 2009 година. Но той беше също така доволен да подкрепи избори и дори протести, които целят разклащането на антируски правителства. След като автократичният президент на Киргизстан Курманбек Бакиев наруши през 2009 година обещанието си да не дава достъп на Съединените щати до въздушната база в Манас, руското правителство започна да разпространява за него позорящи истории в руските медии в Киргизстан и увеличи цената на горивата - действия, които доведоха до протести и свалянето на Бакиев през 2010 година. Кремъл подкрепи много по-демократичните президенти Роза Отунбаева и Алмазбек Атамбаев. По същия начин Путин направи почти всичко, за да дестабилизира автократичния и антируски президент на Грузия Михеил Саакашвили и приветства демократичната му замяна с Гиорги Маргвелашвили през 2013 година. Путин очевидно не е привърженик на демокрацията, и ако имаше избор, би предпочел несъмнено да работи с такива диктатури като неговата. Но има малко доказателства, че е готов да полага сериозни усилия за насърчаването на авторитарни управления заради самите тях.

Владимир Путин и Никол Пашинян, Сочи, май 2018 година

Примирението на Путин с Пашинян в Армения е почти сигурно улеснено от факта, че Пашинян е ярко противоположен на опозицията в Украйна през 2013-2014 година и заложи на запазването на геополитическото статукво.(Въпреки факта, че неговият малък избирателен блок „Елк“ призоваваше за по-близки отношения с Европа.) На протестите не се виждаха знамена на Европейския съюз или други символи, показващи, че новите сили биха оспорили регионалната господство на Русия. Освен това уязвимата международна позиция на Армения и зависимостта ѝ от руската военна помощ правят скъпо удоволствието един арменски лидер да напусне руската орбита - факт, който вероятно допринесе за спокойствието на Русия по време на протестите. Паричните преводи от арменци, които работят в Русия, са значителна част от брутния вътрешен продукт на Армения. Руските компании контролират почти цялото енергийно снабдяване на страната. В стремежа си да подчертаят какво ще струва промяната в ориентация на Армения, руските власти предупредиха неотдавна, че могат във всеки момент да спрат вноса на арменски плодове и зеленчуци.

За да разберем поведението на Кремъл, трябва също да поправим една друга обща грешна представа за руската външна политика: че Путин е грасмайстор на външната политика, способен да контролира политическите резултати както в съседните на Русия страни, така и в по-могъщи държави като Съединените щати. Всъщност Путин е одобрил може би кандидатурата на Пашинян, защото е сметнал, че всякакъв опит да се спаси правителството на РПА няма да успее. В края на краищата руските намеси имат относително слаб процент на успеваемост в постсъветския регион. Факт е, че предпочитаните от Кремъл кандидати са загубили седем от единадесетте документирани случаи на изборна намеса след разпадането на Съветския съюз. През 2005 година например Русия се опита да предотврати преизбирането на Комунистическата партия в Молдова и не успя. А след като промени виждането си и реши да подкрепи комунистите през 2009 година, партията се изправи пред протести.

Нещо по-показателно - през 2004 година Путин инвестира огромни средства и собствения си авторитет в Украйна, за да подкрепи украинската президентска кампания на тогавашния министър-председател Янукович. Действията му обаче доведоха да обратна реакция и подтикнаха Оранжевата революция, която завърши със свалянето на Янукович. Десетилетие по-късно широката руска намеса не успя да предотврати идването на власт на ярко антируско правителство в Украйна. Въпреки че Путин придоби контрол над Крим, действията на Русия обрекоха трайно всякаква перспектива за украинско навлизане в руска орбита и маргинализираха проруските партии, които някога доминираха украинския политически живот. Украинската подкрепа за Евразийския икономически съюз намалява драстично от 2014 година насам. След опита на Русия в Украйна Путин би трябвало да се притеснява, че откритата подкрепа на непопулярен в Армения режим би предизвикало подобно всеобщо противопоставяне.

Демокрация под руска хегемония

Могат ли последните събития да предскажат възникващ модел на демокрация под руска външна хегемония? Чрез избягване на открити предизвикателства към руската външна политика дори малките и зависими държави като Армения могат да се демократизират без страх от намеса. Сравнително демократичният и проруски Киргизстан, в който властта се смени мирно и след избори в края на 2017 година, може да ни послужи за още един пример. Този модел, разбира се, лишава страните от правото им да избират външни съюзници. Но това е по за предпочитане от страни, които нямат нито външна автономия, нито вътрешна демокрация.

В крайна сметка съдбата на демокрацията в Армения ще зависи много повече от вътрешните фактори, отколкото от действията на Русия. Провалът на демокрациите в доминираните от Русия държави има всъщност много повече общи неща с вътрешните им фактори, отколкото с всичко, което е направила Русия. Все още не е ясно дали Пашинян ще поведе Армения към демокрация, или ще продължи авторитарните практики на бившата управляваща партия. Но има няколко положителни признака. Първо, Пашинян, някогашен опозиционен журналист, е един от малкото външни хора, които поемат властта в постсъветския регион, където опозиционните лидери обикновено са отцепници от предишния автократичен режим. Второ, Пашинян почти няма партийна организация, която да застане зад него, и така вероятно ще има проблеми с монополизирането на властта, дори и да иска да направи това. И накрая, може би най-важното, бившата управляваща РПА обеща да предаде контрола над правителството и да излезе в опозиция. Все още не е ясно дали партията ще остане непокътната, или в крайна сметка ще бъде кооптирана от новото ръководство. Но за арменската демокрация ще бъде добре да има една последователна и опозиционна Републиканска партия, която да подлага на изпитание възможностите на новото правителство.

Като цяло има малко неща, които Армения или нейните постсъветски съседи могат да направят, за да се избавят от Путин или да намалят военното и икономическото господство на Русия в региона. Но това не пречи на тези страни да станат демокрации в рамките на своите граници.

----------------------

БЕЛЕЖКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: Тъй като английският език не е моята сила и преводът ми може да страда от някои, надявам се - дребни, недостатъци, ето оригинала на статията, ако някой иска да я прочете такава, каквато е: СТАТИЯ.

понеделник, май 21, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 10

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

„Бащата на църквата“ Ориген Александрийски бил истински християнин. Затова изпълнил дословно поръката на своя бог, дадена в Евангелието (Мат. 19:12), и с широк жест отрязал детеродния си орган чак до тестисите, като се превърнал в скопец „заради царството небесно“.

За съжаление не всички християни последвали неговия благочестив пример, макар че размяната на пениса за „царството небесно“ би трябвало да бъде от тяхна гледна точка нещо съвсем изгодно. Сделката на живота им, може да се каже.

В руската църква това евангелско предложение също, като правило, се пренебрегвало. Митрополити, архиепископи и епископи, да не говорим за братята монаси и миряните, избирайки между „царството небесно“ и пениса, избирали уверено пениса. Това е двойно печално, защото именно опитът на Ориген би могъл да предпази Руската православна църква (РПЦ) от множество неприятности в миналото и настоящето, а също така да я научи на твърдост, която вероятно скоро ще ѝ потрябва.

Много дълго съществуваше илюзията, че РПЦ умее да се прилепва плътно до всякакъв вид държавна идеология, а да загине може само с нея. Именно на това учеше православните специално измислената история на Русия. Именно нещо подобно им е внушил идеологът на руския нацизъм Фьодор Достоевский. Това винаги е придавало на поповете необикновена увереност в съдбата на собствения им бизнес и в корпоративното им благополучие.

Разбира се, църковната търговия е свръхдоходен бизнес. Но и извънредно крехък, защото зависи напълно от капризите и настроенията на властта. А също от това доколко властта е уверена в ефективността на църквата.

Спасявайки трескаво страната от разпадане, днешният Кремъл, разбира се, дава ход на всичко, което му попадне под ръката. На всичко, което може да „обедини“ страната, без особено да се разбира качеството на това обединение. Дава ход и на църквата. Но не е изключено рано или късно абсолютната неефективност на РПЦ да бъде забелязана.

Какво ще стане тогава?

РПЦ, разбира се, се е самозабравила и не е дооценила опасността от подобно разобличение.

Както помним, църквата винаги е твърдяла, че е вечно понятие и че никакви „врата на ада няма да я преодолеят“. Но днешното православие вероятно си представя слабо истинския потенциал на тази „врата“.

Ако разобличението се състои и за пореден път стане ясно, че църквата не обединява никого с никого, вероятно ще се случи следното.

Този път няма да има никакви „ревящи лъвове, жадуващи за плътта на християните“ и никакви матроси с щикове. Никой и с пръст няма да докосне поповете. Всичко ще бъде много по-лошо.

Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще изгуби моментално неприкосновеността си във всички средства за масова информация.

Ще заскърца, ще се отвори онази „врата“ и от нея ще удари синя [1] мълния.

Всички основни телевизионни канали ще се напълнят с разплакани клисари, иподякони, послушници, семинаристи и млади иноци. И всеки от тях ще описва картинно злощастните приключения на своя анус, терзан ежедневно от „митрополити, архиепископи и епископи“. И терзан не винаги с молитва.

Шоумени, предано мляскащи до вчера ръцете на поповете, ще размахват гневно папки с наказателни дела, измъквайки от плачльовците пикантни подробности за аналните практики, а като ги научат – ще ридаят заедно с тях, „кривейки лицата си от ужас“.

Разбира се, не всички скандали ще бъдат боядисани в чисто син цвят. Ще се намери в ефира място и за няколкостотин черни педофилски истории. Тук „вратата“ ще се отвори още повече и ще заплачат не само жертвите и шоумените.

В този случай ще ридаят всички: майки, поверили децата си на поповете, самите деца, далечни баби по скайпа, оператори и студийни клакьори. Даже суровите криминалисти, поканени в ефир да разкажат за спецификата на вагиналните и сфинктерните разкъсвания на непълнолетните, също „ще проронят своята сълза“.

Трябва да помним, че ридателният потенциал по дадената тема не е, разбира се, бездънен, но е достатъчно дълбок. Средствата за масова информация ще го обработят от край до край, като вероятно ще си спомнят не един път за Ориген Алексанрийски.

Публиката, разбира се, не трябва само да плаче, но и да се посмее. Да се осигури веселие на църковна тема също няма да бъде трудно.

По тази линия отлична информационна стока могат да станат страстите в женските манастири. Гражданите ще научат най-сетне какво означава „синя сестринска“ целувка, ще разберат истинския смисъл на това да се отглеждат от монахините тиквички сорт цукини и ще им стане ясно какво е действителното предназначение на младите послушнички.

Не е трудно да се предскаже и всичките следващи промени в медийните ястия.

Скръбни катаджии ще залеят с кръв ефира, като разкажат хиляди истории за попски своеволия по пътищата.

Учителки ще подхванат с пълен глас песента за абсурда да се учат „основите на православието“ в училище.

Прозрели административни ръководители ще разгърнат батални платна, описвайки своите битки с алчните попове за социални недвижими имущества и държавни земи.

Ще се събудят лелките от Санитарно-епидемиологичната служба. Те ще се впуснат в дълги приказки за вирусните везикули в устната кухина, за кандидозите, за гнойните флегмони и други болести, предаващи се неизбежно, когато стотици не много здрави хора използват една и съща лъжица и един и същи съд, както става при обреда причастие.

Медийният пазар е ненаситен за всякакви сочни страхотии: „вратата“ ще се отвори до края и на РПЦ ще ѝ бъде припомнено всичко. Което е било и което не е било. Подгонените попове ще търсят камбанарии, за да бъдат хвърлени оттам [2], но няма да ги намерят; ще посягат към чашите с отрова, но в тях ще се окаже само стар кефир.

А шоубизнесът, затъжил се през годините на руската пролет за нещо свежо, ще продължи да разпъва нещастниците.

Особено ще се стараят тези, които най-много са се мазнили по време на религиозни шествия и молитвени бдения: депутати, държавни певачки, мотоциклетисти и други разносвачи на православната духовност.

Разбира се, веднага ще се намерят желаещи да се поровят в загадъчната смърт на Ридигер (Алексий II) и в църковните финанси. Уви, една проверка само на паричните заигравки на духовенството ще превърне епископата на РПЦ в тълпа печални затворници. Поповете ще бъдат изгонени от училищата и армията, а присвоените от тях планетарии и болници ще бъдат върнати на държавата.

Последният и най-страшен удар на „вратата“ ще бъде поставянето в църквите на касови апарати. След което пазарът на магическите услуги ще рухне.

За такива „гонения“ РПЦ ще се окаже абсолютно неподготвена. Под смеха на публиката Гундяев [3] ще избяга, преоблечен като разпънатото момче от Донбас [4]. Чаплин [5] ще си купи бомбе на старо, ще си пусне най-сетне нормални мустаци и ще продължи да използва своята фамилия в някой московски мюзикхол. А самата църква ще се спаружи и ще замълчи за дълго.

Тя, разбира се, ще има избор: или да изчезне окончателно, разтваряйки се в стотината други култове, или да оживее и продължи борбата за връщането на своите клиенти.

Да оживее ще ѝ бъде трудно.

Ватиканът, оказал се в сходно, но по-малко сложно положение, игра ва банк. Той измете моментално от масата отпедофилените от него младенци като „несъществуващи“ и направи рязка имиджова реформа. Вместо папа истукан предложи папа хулиган. Това беше силен ход, но със синината под окото и с трамвайния билет на Франциск все още не може да се прикрие напълно „големият ватикански срам“. Следващата стъпка вероятно ще бъде прашка, открита случайно от ЦРУ в личните вещи на понтифика. В крайна сметка йезуитите възлагат всичките си надежди за спасението на католицизма именно на нея.

А РПЦ няма да успее да се отърве лесно. Ще ѝ се наложи да смени не само „девиците“, но и мебелите. Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще бъде принудена да се подчини на свирепите закони на шоубизнеса. Ще трябва да се направят кардинални промени в обредите и литургийните практики. Много добре ще изглежда например излизането на новия патриарх от царските врати с едноколесен електрически мотор, а също и ако има някакви енергични „танци с чаши“. И тъй като силен медиен отзвук имаше досега само един прецедент на танци в църква, да преподават хореография в семинариите вероятно ще бъдат поканени Pussy Riot.

Възможно е РПЦ да изобрети още някакви примамки. Възможно е да си върне част от своите стари клиенти и, необиждана повече от никого, да съществува под щракането на касовите апарати в тъмните ъгълчета на страната. Разбира се, под бдителния надзор на данъчните органи и на Санитарно-епидемиологичната служба, тя ще се руши постепенно от тежестта на собствената си ненужност. Но до никакви съществени въпроси и събития РПЦ вече никога няма да бъде допусната. Така че ако на Русия е съдена по-нататъшна история, тя явно ще протича без участието на поповете.

--------------------------------------

1. В Русия синият цвят се асоциира с хомосексуализма.

2. След завземането на властта от болшевиките в Русия на някои места болшевишките активисти хвърлят поповете от камбанариите на църквите.

3. Патриарх Кирил. 4. Тоест: по долни къси гащи. През 2014 година в Русия е разпространена фалшивата новина за тригодишно руско момче, разпънато полуразсъблечено в центъра на град Славянск от украински войници.

5. Всеволод Чаплин - московски свещеник, често осмиван от Невзоров заради религиозния си фанатизъм.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

неделя, май 20, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Глен Т. Сиборг (Glenn T. Seaborg)

19 април 1912 г. – 25 февруари 1999 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Едуин М. Макмилън)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският химик Глен Теодор Сиборг е роден в Ишпъминг (щат Мичиган), в семейството на механика Херман Теодор Сиборг и Селма Олива (Ериксон) Сиборг, шведи по произход. Десет години по-късно Сиборг, баща му, майка му и сестра му се местят в Лос Анджелис, щат Калифорния. В местното училище бъдещият учен не проявява отначало особен интерес към науките. Всичко се променя в средното училище благодарение на учителя му по химия. А при завършването на училището през 1929 г. Сиборг произнася реч от името на класа. Пари за следване в Калифорнийския университет му се налага да печели сам. Работи като хамалин, берач на кайсии, селскостопански работник, асистент в лабораторията на компания за производство на каучук и помощник-печатар. През 1934 г. получава в Лос Анджелис степента бакалавър по химия и се мести в Калифорнийския университет в Бъркли, за да се занимава с ядрена химия при известния химик Гилбърт Н. Люис. За изследването му на взаимодействието на бързите неутрони с оловото на Сиборг е присъдена през 1937 г. докторска степен. След това той става асистент на Люис, а от 1939 г. преподава химия.

Ранните проучвания на Сиборг засягат влиянието на изотопните отклонения върху химията на елементите. Изотопите са разновидности на един и същ елемент, чиито атоми имат еднакъв брой протони, но различен брой неутрони. Заедно с колегите си Сиборг открива много нови изотопи на обикновените елементи. През 1934 г. италианският физик Енрико Ферми предприема опит за създаване на нови елементи, които да са по-тежки от урана, като бомбардира с неутрони уранови атоми. Четири години по-късно в Германия Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер, като повтарят този експеримент, получават при бомбардировката с неутрони не по-тежки (наречени трансуранови) елементи, както очакват, а делене на урановите атоми на атоми с по-малка маса, което се съпровожда с отделянето на огромно количество енергия. Майтнер и Ото Р. Фриш обясняват атомното делене през 1939 г. Тяхната работа вдъхновява Сиборг да продължи търсенето на трансуранови елементи, такива, на които атомното ядро е по-тежко от атомното ядро на урана, най-тежкия от известните по това време елементи.

Един от колегите на Сиборг, Едуин М. Макмилън, генерира с циклотрона, който се намира в радиационната лаборатория „Лорънс“ в Калифорнийския университет в Бъркли, неутрони (насочвайки сноп протони от циклотрона към берилиева мишена), които след това бомбардират уранова мишена. Макмилън забелязва, че не всички подложени на ударите на неутроните атомни ядра се делят. Поведението на ядрата, които поемат неутрони, е в съответствие с предсказанията на Ферми: те, подложени на бета-разпадане, повишават атомното си номер (броя на протоните) от 92 на 93 и образуват нов елемент. Този нов елемент е наречен нептуний – по името на планетата Нептун, чиято орбита се намира зад орбитата на Уран, в чест на който е наречен уранът.

През 1941 г. Сиборг, Макмилън, Емилио Сегре, Джоузеф Кенеди и Артър Уол откриват, че в резултат от по-нататъшното бета-разпадане нептуният образува елемент с атомен номер 94. Те наричат новия елемент плутоний – по името на Плутон, най-отдалечената от Слънцето планета. Става ясно, че при бомбардиране с бавни неутрони изотопът плутоний-239 се дели с освобождаване на неутрони и отделяне на голямо количество енергия. Изследователите достигат до извода, че тази реакция притежава „необходимия потенциал да послужи за взривно устройство в атомна бомба“, както казва по-късно Сиборг. Разделящият се изотоп на уран-233, открит от Сиборг и неговите колеги приблизително по същото време, е още един възможен източник на делящо се вещество за този вид оръжие.

През 1939 г., скоро след началото на Втората световна война, Алберт Айнщайн и няколко други учени предупреждават правителството на САЩ, че Германия може да направи опит за създаване на атомна бомба. В отговор на тази възможност през 1942 г. е учреден Манхатънският проект. През същата година 30-годишният Сиборг си взема една година отпуск от Калифорнийския университет, за да се присъедини към Манхатънския проект, като работи в металургичната лаборатория на Чикагския университет. Там той е назначен за ръководител на отдела, занимаващ се с разработката на технология, която би позволила да се осъществи широкомащабно разделяне на плутония от урана. Този проблем има голямо значение, защото учените разполагат само с микрограмове от необходимите вещества (един микрограм е една милионна част от грама). Освен това голямото химическо сходство между плутония и урана прави разделянето на тези елементи извънредно трудно. Сиборг и неговите колеги разработват нова технология, която позволява да се правят опити с малки количества радиоактивен материал, поставяйки по този начин началото на експерименталния метод, известен днес като ултрамикрохимичен анализ. Плутоний е открит в незначителни количества и в природата - в уранинита, аутонита и карнотита. През 1944 г. групата на Сиборг постига обхватно разделяне на плутония от урана и други делящи се радиоактивни частици. Към 1945 г. е получен достатъчно плутоний, за да се създадат двете атомни бомби, които разрушават японските градове Хирошима и Нагасаки.

Малко преди края на войната, през 1944 г., Сиборг се връща към изучаването на химията на трансурановите елементи. Тъй като може да се получи само микроскопично количество от нужните вещества, е важно да се създадат основи за предвиждане на химическите свойства на новите елементи. В периодичната система, разработена през 1869 г. от руския химик Дмитрий Менделеев, химичните елементи се разполагат според нарастването на атомните им номера. Те са подредени в редове и колони, като елементите от всяка колона имат сходни химически свойства. Елементите, започващи от 57-мия и завършващи със 71-вия номер, са тясно свързана група, която е наречена първоначално група на редките земни елементи, а днес тези елементи се наричат лантаноиди. Сиборг достига до извода, че радиоактивните елементи, започващи от 89-тия и завършващи с 94-тия номер (иначе казано – от актиния до плутония), са нова серия, аналогична на серията на леките лантаноиди. Това му позволява да предскаже съществуването на елементи с 95-ти и 96-ти номер, а след това да ги открие. Разделянето на тези два елемента се оказва толкова трудно, че сътрудниците в лабораторията ги наричат на шега „пандемоний“ и „делирий“. Когато са окончателно идентифицирани, елементът с номер 95 е наречен америций, а елементът с номер 96 – кюрий (в чест на Пиер Кюри и Мари Кюри).

През 1946 г. Сиборг се връща в Калифорнийския университет в Бъркли със звание професор (което му е присвоено още през 1945 г., когато е в отпуск) и продължава да изследва трансурановите елементи в радиационната лаборатория „Лорънс“. Той и неговите колеги откриват още няколко елемента, влизащи в новата серия на актиноидите: берклий (атомен номер 97), калифорний (98), айнщайний (99), фермий (100), менделевий (101) и нобелий (102). Те откриват и 106-ти елемент, наречен днес сиборгий. Работата на учените става все по-трудна и по-трудна, защото елементите стават все по-малко стабилни: броят на протоните и неутроните в ядрата им нараства. С други думи – периодът на полуразпадане става все по-кратък с увеличаването на атомната маса. Период на полуразпадане на елемента е времето, необходимо за разпадането на половината от първоначалното количество на веществото. Периодът на полуразпадане на най-дълготрайния изотоп на урана е 4 трилиона и 510 милиона години. Периодът на полуразпадане на 106-тия елемент е по-малко от секунда. Краткият живот на свръхтежките елементи пречи на техния синтез по пътя на постепенното добавяне на неутрони. Затова изследователите ги синтезират, като сблъскват атомни ядра, които се сливат преди разпадането. Физиците предлагат теория, според която атомното ядро може да се състои от протонни и неутронни обвивки с възможни „островчета на относителна стабилност“, където обвивките „са запълнени“ („затворени“) също така, както електроните в атомите се групират в обвивки, „затворени“ при химически устойчивите елементи. Затвореността на протонните и неутронните обвивки означава намаляване на радиоактивността и по-продължителен период на полуразпадане. Ако при прибавянето в ядрото на протони или неутрони може да се постигнат условия за затваряне не обвивките, има възможност да се създаде нова серия свръхтежки елементи с достатъчно продължителен период на полуразпадане, за да могат да се идентифицират добре и да се определят химичните им свойства.

От 1954 до 1958 г. Сиборг е заместник-директор на радиационната лаборатория „Лорънс“ и едновременно с това оглавява научно-изследователската секция по ядрена химия. През 1958 г., като се отказва от по-нататъшна изследователска работа, той става за три години президент на Калифорнийския университет в Бъркли. През 1961 г. е назначен за ръководител на Комисията по атомна енергия. Напускайки този пост през 1971 г., Сиборг се връща в Бъркли като професор по химия в Калифорнийския университет. Грижите му за научното образование довежда до това, че през 1983 г. той оглавява университетската аспирантура.

През 1942 г. Сиборг се жени за Хелън Л. Григс. Съпрузите имат четири сина и две дъщери. През свободното си време ученият обича да играе голф, да чете и да работи в градината.

Сиборг е удостоен с много награди, сред които наградата Енрико Ферми на Комисията по атомна енергия на САЩ (1959 г.), медала Франклин на Франклиновия институт (1963 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество (1979 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското химическо, физическо и ядрено дружество, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, а също така е чуждестранен член на десет национални академии на науките. Присвоени са му почетни степени на повече от четиридесет университета. Талантлив администратор и политик, Сиборг участва активно в работата на много организации, свързани с науката, с образованието, с осъществяването на телевизионни предавания и с влиянието им върху обществото.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/seaborg.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, май 19, 2018

„Плачът на кукумявката“

Дали американската авторка на криминални повествования Патриша Хайсмит достига летвата на Артър Конан Дойл или на Агата Кристи (за Едгар По не отварям дума – той е недостижим!), ми е трудно да кажа, но във всеки случай най-малкото ги догонва на финалната права.

Още първият ѝ роман „Непознати във влака“ („Strangers On A Train“, 1050 г.) влиза в полезрението не само на критиката, но и на майстори на криминалната проза като Реймънд Чандлър и на виртуози на остросюжентия филм като Алфред Хичкок.

„Непознати във влака“ (1951 г.), сценарист Реймънд Чандлър, режисьор Алфред Хичкок

Киното, можем да кажем, обича Патриша Хайсмит – тринадесет екранизации от 1951 до 2016 година по нейни произведения не са малък капитал.

„Американският приятел“ („Der amerikanische Freund“, 1977 г.) – филм на Вим Вендерс по поредицата на Патриша Хайсмит за Том Рипли

Романът на Патриша Хайсмит „The Cry of the Owl“ („Плачът на кукумявката“ – предпочитам този мой превод пред „Викът на совата“, защото по ми се връзва със сюжета!) се появява дванадесет години след „Непознати във влака“ и… също не остава скрит за киното, макар и доста време по-късно.

Към него се обръща през 1987 година един от колосите на френската „нова вълна“ – режисьорът Клод Шаброл (1930-2010), и създава своя филм „Викът на совата“ („Le cri du hibou“).


Филмът на Шаброл обаче не е много сполучлив: интересното начало преминава в не толкова интересно развитие на сюжета и завършва крайно разочароващо, което обаче е дефект и на литературния първоизточник.


Силната финална монологична реплика в романа: „Не го докосвай… Да не си посмял да го докоснеш“ (за ножа, с който е извършено убийството) е бледа като внушение, макар и изведена в едър кинематографичен план; спасява я частично фонограмата, наподобяваща глас на сова.


Клод Шаброл обаче не остава сам.

През 2009 година по екраните тръгва филмът на Джейми Тревис „Викът на совата“ („The Cry of the Owl“) – пак по едноименния роман на Патриша Хайсмит.


Сюжетът е същият, кинематографичното качество – и то е същото, иначе казано - за тройка, даже филмът на Клод Шаброл като че ли стои малко по-отгоре.


Финалната сцена с ножа тук е фатално безлика, безвъзвратно развалена и лишена от всякакъв израз на драматизъм - не вътрешният глас спира героя, а някаква пърхаща край прозореца птица (може би сова?).


Но всичко това са само мои съображения и мисли: друг може би ще намери в двата филма много повече същности, отколкото намерих аз.

Само едно предупреждение: ако търсите филмите да ги гледате на руски (както направих аз), внимавайте да не налетите на сериала „Крик совы“ („Викът на совата“).


Този сериал е руска милиционерска боза, няма нищо общо с романа на Патриша Хайсмит и изобщо не си изплаща усилието да му бъде обърнато внимание...…

петък, май 18, 2018

Пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ЮРИЯ МАРКОВСКА - завършила Право в пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Не мога да продължа да работя или вече не мога да работя както преди и да изкарвам същата заплата. Това е така, защото болестното ми състояние не ми го позволява. Трябва да се пенсионирам преди да съм навършил пенсионна възраст и преди да съм достигнал минималния работен стаж. И в този случай имам право да получавам пенсия.

Кога имам право на пенсия по болест?

Мога да се пенсионирам по болест, когато:

1. Съм се разболял от някаква болест, която няма общо с полагането на труд от моя страна. Тогава имам право на инвалидна пенсия поради общо заболяване. По-подробно относно този вид пенсия и условията за пенсиониране при нея вижте тук.

2. Заболяването ми е възникнало в резултат на полагането на труд от моя страна (професионална болест) и е довело до невъзможност да работя (неработоспособност). Ако заболяването ми е временно, то тогава имам право на обезщетение (т.нар. краткосрочно осигуряване.) Ако обаче болестта е постоянна, имам право на пенсия професионална болест (т.нар. дългосрочно или пенсионно осигуряване.)

3. Болестта ми се е появила внезапно вследствие на трудова злополука и е довела до невъзможност да работя. И тук има значение дали неработоспособността ми е изгубена временно, или за постоянно. В първия случай имам право на обезщетение, а във втория – на пенсия трудова злополука.

4. Съм военен, пострадал съм по повод военната ми служба и това е довело до инвалидност. За мен се отваря възможността да получавам пенсия за военна инвалидност. Такава пенсия мога да получавам и ако не съм военен, но инвалидността ми е настъпила, докато съм съдействал на военните за извършване на военна работа. Ако съм загинал или безследно изчезнал при извършване на военните ми задължения или при съдействие за такива, то моите наследници имат право да получат пенсия за военна инвалидност.

5. Докато съм помагал по време на бедствие или съм пострадал при акция на органите на властта, съм останал инвалид. Мога да получавам т.нар. пенсия за гражданска инвалидност.

6. Болен съм и не мога да работя, а и не отговарям на условията за получаване на каквото и да е обезщетение от общественото осигуряване. Тогава имам право на социална пенсия за инвалидност. Всичко за този вид пенсия и как да я получавам мога да разбера тук.

Какви са изискванията, за да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

Законът приравнява двата вида пенсии поради общия между тях критерий – възникване по повод работа (професионални). Условията, на които трябва да отговарям, за да получавам такава пенсия, са следните:

1. Наличието на инвалидност. Това означава, че неработоспособността ми трябва да е определена на 50% или повече с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

2. Да съм бил в трудови взаимоотношения – работник или служител или държавен служител, член-кооператор в производствена кооперация, управител или прокурист на търговско дружество или др.

3. Болестта ми да е определена като професионална или злополуката да е определена като трудова. Това означава, че трябва да са възникнали в резултат на или по повод на извършваната от мен работа.

NB! Няма изискване да съм натрупал осигурителен стаж. Също така, мога едновременно да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука и трудово възнаграждение. Как да започна да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука?

Подавам следните документи в териториалното поделение на НОИ:

1. писмено заявление за отпускане на пенсия.

2. документи за осигурителен стаж. NB! При поискване работодателят е длъжен да ми издаде такива безплатно.

3. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по мой избор за период от преди 1 януари 1997 г.

4. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след 1 януари 1997 г. до датата на пенсионирането. NB! За времето от 1 януари 2000 г. се вписва годишното ми брутно трудово възнаграждение или доходът ми, върху който са внесени осигурителните вноски. NB! Когато за времето след 31 декември 1996г. или за част от него нямам документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните, които работодателят ми или аз като самоосигуряващо се лице съм предоставил на НАП.

В 4-месечен срок от подаване на документите НОИ се произнася с разпореждане да ми се отпусне пенсия или не. Ако ми отпуска такава, разпореждането включва информация също в какъв размер и какъв е начинът за получаването й. Отказът за отпускане на пенсия или разпореждането за отпускане на пения в частта относно размера или начина на получаване мога да обжалвам в 14-дневен срок от получаването му пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ.

Как се определя размерът на пенсията за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

При изчисляването на размера на пенсията НОИ взема предвид:

- степента на намалената ми работоспособност – в зависимост от нея числото, с което се умножава индивидуалния ми коефицент, варира (над 90% – 0,4; 71-90% – 0,35; 50 – 70,99% – 0,30).

- средномесечния осигурителен доход за страната през последните 12 календарни месеца преди пенсионирането ми – обявява се от НОИ всяка година;

- средномесечния ми осигурителен доход за 3 последователни години, през които съм работел преди 1 януари 1997г. (по мой избор);

- средномесечния ми осигурителен доход за периода от 1 януари 1997г. до момента на пенсиониране.

NB! Разликата между формулата за изчисляване на обикновената пенсия за осигурителен стаж и възраст и тази за инвалидност поради трудова злопоука и професионална болест е именно в числото (също коефициент), отговарящо на степента на намалената ми работоспособност. След като с това число се умножи индивидуалния ми коефициент, се компенсира липсата на стаж. Така размерът на пенсията ми няма да е по-малък в сравнение с обикновената пенсия за стаж и възраст заради това, че числото на стажа ми е по-малко.