СЛУЖБОМЕР

вторник, май 23, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

Писмото (с малки мои поправки) и някои бележки към него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. В това писмо Дякона очертава два основни проблема: предпазливото отношение към сръбското правителство ("трябва да бъдем осторожни") и нуждата от пари за организиране на въоръжената борба ("парите са водител на всичко") . Като първоизточник Страшимиров е посочил „М. Сб. кн. XVI и XVII, № 2, стр. 760; Н. Б. II. Б., п. 102. Арх. К. Цанков".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азис Рушидооглу Небоолу [1]

Писмото ви от 23 март 1871 г. с Муратооглу [2], който на отиване при вас, намира същото писмо в Плевен; и друго пак от вас от 1 април все с Муратооглу, които получих на 6 април. Първото от 23 март. Съдържанието му е в три книги. Като свършваш писмото си, пак обръщаш от другата страна и бележиш: „Приех от Л. К. писмо и пр. с дата 24 март 1871 г. Същият.“ От писмото ли му взимаш тая дата? По-отдолу пак: „На 25 или 26 ви писах чрез Дим. и вярвам, че сте го приели?“ И оттук нищо не разбирам, а по-надолу 33 наполеона, че сте ги приели, и да проводим добър човек за книгите, това разбрах. Отстрани бележиш друга дата от 31 март 1871 г. - и това не разбирам. Преди тия две писма имам по-първо от 9 март.

Събрали сте се, намерили сте за нужно да се проводят трима души до сръбското правителство, щото да се разберем искаме ли в едно време с тях и ние, кой с каквото може, да избием господаря си, който ни е заял, и иска му се да ни дояде с жени, с деца и с всичкия ни имот. Или не? [3] Ако те не искат, то нас няма кой да ни спре. Господа и братя еднодружинни, и ние от Българско подписваме за това, което сте намислили за добро; и хората ни, които ще бъдат за там отредени, и тримата да бъдат хора с най-добри качества от всяка страна! То е така и нека бъде; само засега не може. Чак тогава [4], когато съберем и четирите на Българско в едно; и [5] направим прописат си [6], та да видим какво имаме пред нас, тогава хора да изпратим в Сърбия е лесно; и тяхната работа е с две думи да се извърши. Ако сръбското правителство отговори истинно; ако ли мисли то с комедии да постига целта си, т.е. с лъжи и предателства, като вече ще узнае добре от хората ни нашата работа, тогава ще отсвирваме [7], срещу което трудно се приварюва [8]. Нали пишете, играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпи; та да бъдем с що-годе поне приготвени, за да можем да посрещаме, ако ни се случат някои трудности [9]. Имаме близки примери доста, които са ставали с нас още от 62-ра и досега; мнозина са били бити от нас и затваряни; и аз през 68-ма бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество. И още, че съм им показвал по кой начин да се хващат на оръжие и как да преминат границата, за да не се компрометира Сърбия. Беше показано също на тамошния началник как пазим тяхното правителство да не се компрометира; а той не искаше да чуе за верността към тях. Ами [ме] затвори, като ме заплаши още, че щял да ме даде в робияшите [10]. На всеки са известни от 62-ра до 68-ма техните пречки на нас, затова трябва да бъдем осторожни (внимателни - бел. П. Н.) във всичко, като имаме за огледало и примери доста.

Че ако сръбското правителство не [е] вече такова, каквото е било досега срещу нас, тогава ще им опростим всичките грешки и сме вече братя. Това да излезе така, т.е. да ни подадат братска ръка. И пак трябва да бъдем по-напред с що-годе приготвени отвътре в Българско, защото на истината не трябва да вярваме чак докато не се сложим в действие на бойното поле. Както не вярваме и на самите наши дейци във всичко чак до оня ден!.. Братя, размислете пак хубаво, че доста сме лъгани от хората, пък и от помежду нас си, и сме отлагали от година на година. Сега сме се заловили както трябва на работа, нека да съберем и пари, и тогава ще видим какво ще работим; парите са водител на всичко; тогава знаем и за какво да говорим.

За принасяне на пушки аз имам наум два начина да можем да се сдобием с тях; колкото оръжие ще можем да купим наведнъж, да си го принесем, защото по-малко опасно е, че лесно може да се улови. През Сърбия е трудно да се сдобием с оръжие, каквато свобода и да ни даде правителството. Приказваш ми ти. Пишете иа Одеския [ни] комитет още да не мести оттам оръжието никъде. Повтарям ви: като съберем пари, доколкото ще сме в нужда в началото, ще дойдем заедно с отбрани хора в Сърбия първо при вас и тогава има да говорим много; защото аз ще отида с тях в Сърбия, но няма да се показвам на правителството им; и пак ще се върнем заедно при вас; а какво ще правя там, ще говорим, когато дойдем.

Сега кажете откъде по-скоро да намерим пари, защото досега съм работил без пари и затова едва се вижда работата ни. Сега да стана с по-верните си юнаци и да тръгна чрез басканлъци [11] да събирам пари е хубаво, защото знаем кой трябва да се нападне, ами ако паднат от нас мъртви, какво правим без тия хора, може да паднат и най-добрите ни, без които не може да се работи. А пък ако падне не дай Боже някой ранен и го уловят и изкаже всичко, какво правим вече, мъки са. Недейте бърза; ние трябва повече да бързаме, защото свърталище нямаме никъде постоянно; нашите хотели са сламарниците, но понякога и те ни се виждат твърде тесни. Засега друго няма какво да ви пиша. От днес работата ще ни е да търсим пари. Побързайте да съобщите писмото ми и на Каравелов, като му забележите да подпечатат колкото ония книги, толкова и записки, че без тях не може. Но и вие бързайте с печата; че колкото разноски станат за печатането на книжата, опишете ни да ви ги внесем. Ето ви с приносящия на писмото дано поне печат ни изпратите. Тоя мъж Д. П. П., препоръчвам ви го един от най-искрените ни. Кусурът [от] парите ви изпращам със същия. Засега оставам отдаден на умно-безстрашния висш глас.

Приемете поздравлението ми всички, като ви целувам братски.

1871, 11 април, Търново

Ефенди Аслан Дервшиооглу! [12]

Да [13] разясните на Каравелов за билетите, които ще се дават на всеки според указанията, които ще се поднесат на човека. [Нали] така казват указанията от Привременното ни правителство, че кой колкото жертва, ще му се даде билет [печатан] срещу дадените му пари, и [един знак] от Привременното ни правителство. Затова колкото са ония листове, толкова трябва да бъдат и печатаните билети.

Никакво писмо от Киселски досега нямам, пък и за Панайот войвода нищо не ми пишете, къде се намира и какво мисли; ще бъде ли с нас? Тръбицата, карабината и една част от книгите донесе [ми] ги Муратооглу. Васил Гложенчето и Васил Тетевенчето са в селото си, от тях нямам досега още никакво известие; така ще поздравите бай Ангел. Прибързайте горните билетчета да се напечатат, че и аз да върша по-скоро. Като обиколя Българско, ще ви дам рапорт колко юнаци имаме на пръв позив. Сега гледайте за билетите, че чакам.

БЕЛЕЖКИ

1. Киряк Цанков бележи, че това е лицето, чрез което Левски е изпращал писмата си до Л. Каравелов и Д. Хр. Попов. (Предговор към 23 писма и бележки на В. Левски, София, 1900, стр. 4). Това не е точно. Писмата са отправяни чрез Плевен (Анастас П. Хинов, брат на Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле.) Анастас ги отправя чрез Никопол за брат си, а този последният ги отправя на Л. Каравелов в Букурещ. Всички бележки по писмата на Левски носят почерка и белега на Д. Хр. Попов, както всяка кореспонденция днес носи щемпела на онези станции, през които е трябвало да мине.

2. Марин поп Луканов.

3. Или сърбите не искат?

4. Би могло.

5. Когато.

6. Опис на хора и въоръжение.

7. Ще страдаме

8. Трудно се поправя подобна грешка.

9. Да си помогнем, ако ни се случат трудности.

10. Принудителна работа (робияши по сръбски).

11. Нощни обири.

11. Нощни обири.

12. Бележка на турски към подписа.

13. Оттук до края преписка отвътре на плика.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

понеделник, май 22, 2017

Лекции по руска литература – брой 80

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. "В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I., Действие II.

Действие III.

След една седмица. Трапезария в дома на Сорин. Тригорин закусва и Маша му разказва за себе си, за да може той като писател да използва нейния разказ. От първите ѝ думи става ясно, че Трепльов се е опитал да се самоубие, но раната му не е сериозна. Обърнете внимание, че според правилата, които никак не ми харесват, героят не може да умре между действията, той може да направи неуспешен опит за самоубийство. И обратно, не може самоубийството да е неуспешно в последното действие, когато героят излиза от сцената, за да се самоубие.

Ясно е, че Маша все още обича Трепльов, и в желанието си да го забрави иска да се омъжи за учителя. По-нататък научаваме, че Тригорин и Аркадина се канят да заминат. Нина разговаря с Тригорин. Тя му дава медальон с гравирано заглавие на една от неговите книги и отбелязана страница и ред от текста на тази страница. Когато се появяват Аркадина и Сорин, Нина си тръгва набързо, като моли Тригорин да ѝ отдели няколко минути преди да замине. Но забележете, че не е казана нито дума за любов и Тригорин изглежда някак си тъп. Действието продължава, Тригорин мърмори нещо, като се опитва да си спомни какъв е текстът на посочената страница. "Има ли тук мои книги?" - "В кабинета на брат ми..." Той отива да намери необходимата книга. Ето един прекрасен повод да бъде махнат от сцената. Сорин и Аркадина обсъждат причините за неуспешния опит за самоубийство на Трепльов: ревност, безделие, гордост... Когато Сорин моли за заем, тя започва да вика, както е предсказал нейният син. Сорин е възбуден и получава световъртеж.

След като отвеждат Сорин, Трепльов разговаря с Аркадина. Сцената е леко истерична и не е убедителна. Първи ход: той предлага на майка си да заеме пари на Сорин, тя отговаря, че е актьорка, а не банкерка. Пауза. Втори ход: той моли да му смени превръзката на главата и когато тя изпълнява много нежно молбата му, той ѝ напомня за нейна великодушна постъпка, която е забравила. Той ѝ казва колко много я обича и ето го третият ход: защо е попаднала под влиянието на Тригорин? Въпросът я разярява. Той казва, че произведенията на Тригорин го отвращават; тя отбелязва, че това е завист, нарича го нищожество, те се карат злобно; Трепльов започва да плаче, те отново се примиряват ("Прости на грешната си майка"); той признава, че обича Нина, но несподелено, че не може повече да пише, всички надежди са угаснали. Неравността на настроенията тук е прекалено очевидна - това е почти демонстрация, при която всеки герой е верен на себе си. Веднага след това следва ужасна грешка: влиза Тригорин, като прелиства страниците на книгата си и търси необходимите думи, а след това чете на публиката: "Ето... Ако някога ти потрябва моят живот, ела и го вземи".

Съвсем ясно е, че когато намери книгата в библиотеката на Сорин на долния рафт, Тригорин просто ще приклекне и ще открие необходимия текст. Първата грешка обикновено води със себе си и втора. Следващото изречение също не удачно. Тригорин мисли на глас: "Защо в този призив на чистата душа дочух печал и сърцето ми се сви така болезнено?.." Явно слаба сентенция и добър писател като Тригорин едва ли би бил обзет от подобни патетични размисли. Чехов внезапно се е сблъскал с трудна задача: как да изобрази героя си човечен, и е развалил всичко, като го заставя да се качи на котурни, за да го виждат по-добре зрителите. Тригорин казва без заобикалки на своята любовница, че иска да остане и да опита щастието си с Нина. Аркадина пада на колене и го моли изключително майсторски: "Прекрасен мой, дивен... Ти си последната страница от моя живот..." и т. н. "Ти... си най-добрият от всичките днешни писатели, ти си единствената надежда на Русия..." и т. н. Тригорин обяснява на публиката, че няма воля - той е вял, слаб, винаги покорен. След това записва нещо в бележника си. И казва: "Сутринта чух добър израз: девича горичка... Ще потрябва. (Протяга се.) Значи ще пътуваме? Пак вагони, гари, бюфети, пържоли, разговори". Обърнете внимание, че тук, както и при разговора на майката със сина, където наблюдаваме смяна на настроенията, героят прекалено явно се превръща в професионален автор. След това още една демонстрация: Шамраев...

Шамраев влиза, за да каже, че конете са готови, и разказва за един стар артист, когото е познавал някога. Разбира се, той е верен на себе си, както и в I действие, но тук като че ли става нещо любопитно. Вече обърнахме внимание на това, че Чехов е намерил нов похват как да оживи своите герои, влагайки в устата им някаква глупава шега или глуповато наблюдение, или неуместен спомен, вместо да принуждава скъперника да говори през цялото време за злато, а лекарите за хапчета. Но сега упоритата богиня на детерминизма си отмъщава и това, което отначало прилича на прелестна случайна забележка, разкриваща косвено характера на говорещия, се превръща в неизбежна и всеобхватна черта като скъперничество на скъперника. Бележникът на Тригорин, сълзите на Аркадина при споменаването на пари, театралните спомени на Шамраев са се превърнали в етикети, толкова неприятни, колкото повтарящите се нелепости в класическите пиеси. Вие разбирате какво имам предвид: някаква шега например, която героят повтаря по време на цялата пиеса в най-неочаквани моменти или когато всички я очакват. Ясно е, че Чехов който успява да създаде нов и по-добър вид драма, се е хванал в собствените си примки. Мисля, че ако е знаел малко повече за многобройните им разновидности, нямаше да попадне в тях. И още мисля, че не е бил запознат достатъчно с изкуството на драматургията, не е проучил достатъчно пиеси, бил е недостатъчно взискателен към себе си по отношение на някои технически похвати на жанра.

В суматохата преди заминаването Аркадина дава на трима слуги една рубла, равна по това време на петдесет цента, и повтаря, че трябва да си я разделят помежду си. А Тригорин успява да размени няколко думи с Нина. Ние виждаме как той превъзнася красноречиво нейната кротост, нейната ангелска чистота и прочее. Тя признава, че е решила да стане артистка и да замине за Москва. Те си определят среща и дълго се целуват. Завеса. Съвсем безспорно е, че макар в това действие да има няколко успешни места, преди всичко във формулировките, то отстъпва много на първите две. Забележете колко странно си отмъщава богинята на детерминизма, за която вече говорих. Този демон издебва злополучния автор именно в тази минута, когато му се струва, че е постигнал успех.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

неделя, май 21, 2017

Нобелови лауреати – 1944 година

Ото Хан (Otto Hahn)

8 март 1879 г. – 28 юли 1968 г.

Нобелова награда за химия

(За откриването на деленето на тежките ядра.)

Немският химик Ото Хан е роден във Франкфурт на Майн и е един от тримата синове на Хенрих Хан, стъклар, и Шарлоте Гизе (преди брака Щуцман) Хан, която има още един син от първия си брак. След като получава началното си образование в Клингеровото реално училище, Хан, по желание на родителите си, които искат да стане архитект, се записва в Техническия университет. Като се убеждава, че повече му харесва химията, той се премества в Марбургския университет. След една година отива в Мюнхенския университет, където следва с профил физическа и неорганична химия, зоология и изкуство. За да получи докторска степен се връща в Марбург и я получава през 1901 г. След една година военна служба в 81-ви пехотен полк във Франкфурт Хан подновява академичната си дейност, като става помощник-лектор в Марбургския университет.

За да усъвършенства английския си език, който му е необходим, за да получи длъжност в промишлената сфера, Хан прекарва част от 1904 г. в лабораторията на Уйлям Рамзи в Университетския колеж в Лондон. Като получава задачата да отдели чист родий от руда на бариев карбонат, Хан открива нови радиоактивни фрагменти на химическия елемент торий, един от които нарича радиоторий. Младият физик прави благоприятно впечатление на Рамзи и той го препоръчва на Емил Фишер, директор на Химическия институт към Берлинския университет. Фишер се съгласява да вземе Хан на работа веднага след връщането му от Канада, където в Монреал под ръководството на Ърнест Ръдърфорд той прави в продължение на шест месеца изследвания, свързани с радиоактивността.

У. Х. Брег открива, че групата алфа-частици, излъчвани от радиоактивните атоми, са характерни за всеки атом и в университета в Монреал Хан измерва групата алфа-частици за препаратите на радиотория, като в резултат от това открива нова радиоактивна субстанция с висока енергия на алфа-частиците. Този елемент, който той нарича торий С, има много малка продължителност на съществуване и не може да бъде отделен химически от радиотория. Известен днес като полоний 214, той има период на полуразпадане (времето, за което се осъществява полуразпадането на веществото) една тримилионна част от секундата. Освен че изследва полоний 214, Хан описва и свойствата на радиоактиния.

След завръщането си в Германия Хан продължава да изследва радиоактивните елементи в Химическия институт. Там той потвърждава съществуването на междинното радиоактивно вещество мезоторий. През 1907 г., Лизе Майтнер, физик от Виена, идва в Берлин да учи и да се занимава с експериментална дейност при Макс Планк. Макар че на жените им е забранено да работят със студенти от мъжки пол в една лаборатория, на нея ѝ разрешават да работи в лабораторията на Хан. Сътрудничеството на Хан и Майтнер продължава повече от тридесет години. Те изследват излъчването на електрони от радиоактивните ядра (бета разпадане) и идентифицират няколко неизвестни до тогава радиоактивни продукта, получаващи се в процеса на трансформацията. Когато през 1912 г. е създаден Институтът по физическа химия и електрохимия "Кайзер Вилхелм", Хан става директор на радиохимическата група. Институтското оборудване позволява на Хан и Майтнер да изследват рубидия и калия - разпространени в природата елементи със слаба радиоактивност. Определяйки периода за полуразпадане на рубидия, който е равен на 230 милиарда години, Хан доказва, че възрастта на съдържащите рубидий минерали може да бъде определена, като се има предвид разпадането на рубидия до превръщането му в стронций.

В началото на Първата световна война Хан е призован в пехотен полк на действащата армия, участва в бойните действия на Западния фронт, има награда. Но като химик го преместват в служба, занимаваща със създаването на химическо оръжие, където работи под ръководството на Фриц Хабер, който разсейва първоначалните му съмнения по отношение на този вид оръжие, като го убеждава, че то ще доведе до по-бърз край на войната и с това ще запази много хора живи. Хан участва няколко пъти в подготовката на газови атаки и изпитва силен стрес от наблюдавания ефект. Едва когато се връща отново в Берлин през 1917 г., той успява да поднови с Майтнер своите изследвания за разпадането на радиоактивните вещества. Точно по това време Хан открива нестабилния елемент протактиний.

Като продължава да изследва след края на войната радиоактивността, Хан забелязва, че много радиоактивни вещества явно имат еднакви химически свойства. Това явление е обяснено в трудовете на английските учени Фредерик Соди, Дж. Томсън и Франсис У. Астън, които установяват, че изотопите на един елемент имат в ядрото си различен брой неутрони, на които се дължи промяната на ядрените им свойства и на поведението им. Хан открива уран Z - първи пример за съществуването на изомери на радиоактивните атоми. След това започва да се интересува от аспектите на прилагането на радиоизотопите в химията, включително образуването на кристали и използването на белязани атоми при химическите реакции.

През 1928 г. Хан е назначен за директор на Института по физическа химия и електрохимия "Кайзер Вилхелм". През 1933 г. той посещава Съединените щати и изнася доклад по време на четения, посветени на Джордж Фишер в Корнелския университет. Като разбира, че въз основа на нацистките закони учените с еврейска националност са изгонени от Института "Кайзер Вилхелм" и че Хабер е подал оставка в знак на протест, Хан бърза да се върне в Германия. През следващата година участва в конференция, посветена на Хабер след смъртта му в Швейцария. Въпреки отказа на Хан да стане член на нацистката партия, му разрешават да остане в института на предишната си длъжност.

През 1934 г. Хабер, Майтнер и присъединилият се към тях една година по-късно Фриц Щрасман започват да изучават ефекта от облъчването с неутрони на урана и тория, като предполагат, че ще се образуват нови, по-тежки от урана елементи. Преди още тази изследователска група да потвърди хипотезата, Австрия е окупирана от Германия и Майтнер, която е австрийска еврейка, бяга в Швеция. Като се установява в Стокхолм, тя, заедно със своя племенник Ото Фишер, също физик, продължава съвместните изследвания с Хан, като си пишат по пощата. За общо учудване, те откриват, че бомбардирането на урана с неутрони води до образуването на радиоактивни вещества, които са химически идентични с бария, лантана и церия. Тъй като тези елементи имат два пъти по-малко атомно тегло от изходния уран, става ясно, че неутронното облъчване дели урановото ядро. Скоро се стига до откритието, че в процеса, който те наричат ядрено делене, също като при верижната реакция, се отделя голямо количество енергия.

Както страните от антихитлеристката коалиция, така и Германия проявява особен интерес към използването на ядреното разпадане за засилване на своя военен потенциал и скоро след началото на Втората световна война Вермахтът създава център за ядрени изследвания. Хан е включен в този проект, макар че се занимава само с фундаменталните проблеми на проучването на продуктите от ядреното делене. В края на войната Институтът "Кайзер Вилхелм" е разрушен от бомбардировките на съюзниците и е преместен в град Тайлфинген в Южна Германия. Там, след завземането му от френските войски, Хан и неговите колеги са арестувани от англоамериканската специална разузнавателна служба, откарани са в Англия и са подложени на разпити за научната им дейност по време на войната. Няколко месеца по-късно Хан е потресен силно, когато разбира, че САЩ са използвали ядрено оръжие срещу японските градове Хирошима и Нагасаки.

Докато е интерниран в Англия, Хан разбира, че му е присъдена Нобелова награда за 1944 г. Разрешават му да се върне в Германия през 1946 г. и наградата му е връчена едва тогава в Стокхолм.

През 1946 г. Хан става президент на Дружеството "Кайзер Вилхелм", преименувано на Дружество "Макс Планк". Той отделя много внимание на реорганизацията му. Предупреждавайки публично за опасностите, които носи атомната бомба, Хан обединява много физици, опасяващи се от последиците от усъвършенстване на това оръжие. През 1959 г. по време на 80-годишнината му е обявено, че Институтът за ядрени изследвания в Берлин ще бъде преименуван на Институт "Хан-Майтнер", а Химическият институт "Макс Планк" в Майнц ще стане Институт "Ото Хан". След една година Хан подава оставка от поста президент на Дружеството "Макс Планк".

През 1913 г. Хан се жени за Едит Юнгханс, дъщеря на председателя на Щтетинския градски съвет. Семейството има един син. Скоро след оставката на Хан, когато е на 81 години, синът му и снаха му загиват във Франция по време на автомобилна катастрофа и той се грижи за жена си, която по това време е инвалид, и внука си. Умира след падане, което довежда до счупване на шийните прешлени на гръбначния му стълб.

Сред многобройните почетни награди Хан получава медала Емил Фишер на Германското химическо дружество (1922 г.), наградата Станислао Каницаро на Кралската академия на науките в Рим (1938 г.), медала Макс Планк на Германското физическо дружество (1949 г.), златния медал Парацелз на Швейцарското химическо дружество (1953 г.) и медала Фарадей на Британското химическо дружество (1956 г.). Той е член на академиите на различни страни по света, има многобройни почетни научни звания и е офицер от Почетния легион на Франция.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/hahn.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, май 20, 2017

Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

Писмото (с мои поправки съобразно оригинала) и някои бележки към него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Това писмо е особено ценно с изключителния си идеализъм (романтизъм), недостижим по никакъв начин в днешна България, колкото и да се кълнем в заветите на Дякона; тук е и знаменитото изречение: "Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките...". Като първоизточник Страшимиров е посочил „Ф. Тотю - от Ф. Смидов, стр. 504; Н. Б. II. В. п. 4, № 432 ".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ФИЛИП ТОТЮ В ОДЕСА

Получено 23 март 1871 г. [1]

Брат Филипе в Одеса

Питате бай Йованица (пишмиш), който се намира днес в Т. Мъгуреле, в писмото си, което ми и съобщиха, та при всичко друго и за мен къде се намирам и какво правя. Когото и аз по-напред питах за вас къде се намирате и какво правите чрез същия приятел български. Чрез него ще се разбираме чак докато спосрещнем [2] сред Българско, където съм днес. Вие пред друг никого няма да откривате за мен де съм и какво работя; освен с горния приятел и г-н Данаил. Чрез тях ще се разбираме какво сме извършили и какво има да вършим. Аз вече освен това писмо няма да ви пиша друго направо и с моята си ръка. На горните като пиша и те ще ви съобщават, а вие можете всеки път да пишете, но все през горните; само истино, защото ще провождаме хора със знак да ви видят работата очевидно; също и вие можете да пратите, за да се уверите очевидно. Засега друго няма да ви отбелязвам, като знам, че трябва да са ви писали горните подир вашето писмо за всичко подробно. Как стоят работите ни, които правим с най-добри опити и питания от по-многото градове.

Сега ида да ви посрещна думата в писмото ви, дето казвате, че с Божия воля през лятото да се развява българският лъв в България. Сега като ви се предлага , докато не е дошла работата, и каквото има още да работим, пък и хората, с които ще захващаме най-напред, се пръснаха от местата си, където живеят, кой по Влашко, кой по Сърбия, в Добруджа, остават само старците и жените. Освен и нашата най-сгодна сполука за захващане е зимно време. Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана. Но революцията на място, после идват главните пътища и подир тях селата, па после горите. Виж сега, не ще ли ни помогне зимата, която ще отегчи пътя на войската, а решително на артилерията и конниците, които са най-яки и сигурни във време на революция. Без тях султанът е мъртъв и ние сме господари вече.

В студено време чадъри (шатри - бел. П. Н.) не може да разпъне на полето, в обсада град или логор (лагер – бел. П. Н.) не може да задържи ни ден. Същата смърт е и на пешаците, защото докато се свести войската да пристигне в пет-шест били и десет дни, в това време ние местата, които ще бомбардираме, в околността [на] селата, според местоположението им в четири-пет дена ще можем да ги пренесем в града или на мястото, където сме по-яки, с всичката им потреба, а селото на огън. Тогава в оня студ къде ще намери хляб, слама, покрив за себе си и за конете, че тия в един ден, ако му се несполучи, да няма откъде, то им е свършена работата. Па макар и сити да са, в онова време и оръжието си не могат да употребят, защото ние ще гледаме на благовремие да нападаме! Нам всичките ни нужни са при нас - било в града или на село. Ще бъдем и заякчени с фортофикаторни укрепления, колкото вече познаваме. С материала сме богати навред из Българско, който ни дава средства. Само ако ден напред от неприятеля се съвземем. Инак много мъчно, може би и съвсем напусто.

Приятелю и брате Филипе! Ние, дейците, сме си посветили живота за Отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло, да не изгубим и сега. Правило се е, захващало се е, трябва да взимаме опити, па и да се съветваме едни други и да се слушаме, да избягваме даже и най-малката гордост, да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва; било каквото добро или зло. Особено ние, които до смърт сме се решили и после освобождението ни да служим на отечечството, не ни трябват такива глупости.

Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките, не е ли така? По мое мнение е така, най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито всекидневното ми преследване от полицията, от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изродици български, нито пък казвам, че от края на работите ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди кое си място, ами еди си кой наготово! Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго. Нека по-долно . Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму.

Всякак се случва, на всичко трябва да бъдем внимателни умно! Има много по-умни, но страхливи. С такива се постъпва другояче: такива трябва да бъдат около нас да се съветваме с тях, пък ние да извършваме, тогава заслугата ни е равна, защото и те без нас не могат, и ние без тях. Това, брате, трябва да ни бъде винаги в ума, та да даваме пример. Ние ако бъдем такива, тогава никой не ще смее да възгордее себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни, имаме хиляди примери.

Щял да дойде някой си по някакво вишегласие, право или криво, да ми вземе онова, което съм заслужил. Да му е просто! Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв, там нека съди народът, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече като гледам Отечеството си, че ми е свободно? Такова нали ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва, на всеки работник български да даваме такова предначертание; и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка държава в цяла Европа. И начесто трябва да се съветваме ние, дейците, щом спазим един другиму грешките си, защото всеки бърка, па не може да се съввземе . На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже грешката: и нека той ни е наш приятел.

Приемете братското ми поздравление и ви целувам искрено, да бъдем докрай в единомислие.

С вас единоборен В. Левски

1871,1 март, от Българско

Из еди-деси пак вие чрез горните

БЕЛЕЖКИ

1. Бележка на Филип Тотю.

2. Се срещнем.

Оригиналния документ можете да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, май 19, 2017

Лекции по руска литература – брой 79

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. "В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I.

Действие II.

Площадка за крокет, част от къща и езеро. Аркадина дава на Маша няколко наставления как трябва да се държи една жена. От случайно изтървана забележка разбираме, че тя отдавна вече е любовница на Тригорин. Заедно с Нина, която има възможност да бъде тук, защото баща ѝ и мащехата ѝ са заминали за три дена, пристига Сорин. Несвързаният разговор се върти около лошото настроение на Трепльов и лошото здраве на Сорин.

"МАША. (като сдържа възторга си.) Когато чете нещо, очите му горят и лицето му побледнява. Има прекрасен, печален глас, а маниерите са му като на поет".

Чува се как Сорин хърка. (Контраст.)

ДОРН.Лека нощ!

АРКАДИНА. Петруша?

СОРИН. А?

АРКАДИНА. Спиш ли?

СОРИН. Съвсем не."

Пауза. (Чехов е ненадминат майстор на паузите.)

АРКАДИНА. Не се лекуваш, а това не е добре, братле.

СОРИН. Бих се радвал да се лекувам, но докторът не ще.

ДОРН. Да се лекуваш на шестдесет години!

СОРИН. И на шестдесет години ти се иска да живееш.

ДОРН (сприхаво). Е, вземайте валерианови капки.

АРКАДИНА. Струва ми се, че ще е добре за него да отиде на бани.

ДОРН. Какво пък? Може да отиде. Може и да не отиде.

АРКАДИНА. Иди че разбери.

ДОРН. Няма нищо за разбиране. Всичко е ясно".

Така се развива действието. Невежата публика може да си помисли, че авторът хаби напразно драгоценни двадесет минути, цялото II действие, докато конфликтът и кулминацията чакат нервно зад кулисите. Но всичко е точно. Авторът знае какво прави.

"МАША. (става) Май е време за закуска. (Върви лениво, с вяла походка.) Кракът ми изтръпна от седенето... (Излиза..)"

След това влиза Шамраев, той е недоволен, че жена му и Аркадина искат да отидат в града - всичките коне са заети за събиране на реколтата. Карат се, Шамраев се ядосва и не иска да управлява повече имението. Може ли да се смята тази сцена за конфликт? Към него водят няколко нишки, да речем, кратката бележка за това, че кучето трябва да бъде отвързано през нощта. Но моля ви се, ще каже горделивият критик, каква е тази пародия? Дори моралистът няма да забележи в случая парадокса, типичен, както може да ни се стори, за отиващата си класа. Подчиненият, който укорява своята стопанка, не е много типичен за руския провинциален живот, това е само случай, основаващ се на сблъсъка на определени герои: би могло да го има, но би могло и да не го има.

Тук простодушно и много самоуверено новаторът Чехов отново кара Нина (героинята, която е останала сама на сцената) да размишлява на глас. Да, тя е начинаеща артистка, но даже това не може да извини стария и прастар похват. Чуваме доста плосък кратък монолог. Смущава я това, че знаменитата артистка плаче, без да може да защити своите позиции, а знаменитият писател цял ден лови риба. Трепльов се връща вкъщи от лов и хвърля мъртва чайка в краката на Нина: "Имах подлостта да убия днес тази чайка", а след това добавя: "Скоро ще убия по този начин себе си". Нина е рязка с него: "В последно време вие... се изразявате... с някакви символи... но, простете... (Слага чайката на пейката.) Аз съм много обикновена, за да ви разбирам". Обърнете внимание, че тази мисъл ще има много изящно продължение - Нина сама ще се превърне в жив символ, който в момента не разбира и който Трепльов ще изтълкува неправилно. Трепльов я упреква неистово, че е студена, че е равнодушна към него след провала на пиесата му. Той говори за своите неуспехи. Тук се усеща слаб намек за комплекса на Хамлет, когото Чехов внезапнообръща отвътре навън, свързвайки друг Хамлетов мотив с Тригорин, който върви и чете книга. "Думи, думи, думи..." - дразни го Трепльов и се отдалечава.

Тригорин си записва в бележника кратки наблюдения за Маша: "Смърка тютюн и пие водка... Винаги е в черно. Учителят я обича". Самият Чехов имал навика да си записва в бележника наблюдения, които могат да му потрябват. Тригорин разказва на Нина, че той и Аркадина може би ще си тръгнат (заради спречкването с Шамраев). В отговор на репликата на Нина, че може би е забележително да си писател, Тригорин произнася прелестен монолог почти на три страници. Той е толкова добър, толкова типичен за автора, който е намерил повод да заговори за себе си, че човек забравя за отвращението на съвременния театър към дългите монолози. Много добре са подчертани всички дребни неща от неговата работа: "Ето аз съм с вас, аз се вълнувам, а между другото помня постоянно, че ме очаква незавършена повест. Виждам там облак, който прилича на роял. Мисля си: трябва да спомена в някой разказ, че се носи облак, който прилича на роял. Или мирише на подсунка. Веднага запомням: неискрен аромат, вдовишки цъфтеж, да се спомене, когато се описва лятна вечер". Или такъв откъс: "...когато трябваше да поставям моя нова пиеса, винаги ми се струваше, че чернокосите са настроени враждебно, а светлокосите са студено равнодушни". Или: "Да. Когато пиша, е приятно... но.. щом излезе напечатано... А публиката чете: "Да, хубаво е, талантливо... Хубаво е, но все пак не е Толстой", или: "Прекрасно, но "Бащи и деца" на Тургенев е по-добро произведение". (Това е от личен опит на Чехов.)

Нина продължава да му повтаря, че с радост би понесла всичките тези горести и разочарования заради истинската слава. Тригорин, като гледа езерото и следи подробности от пейзажа, казва, че му е жал да си тръгне оттук. Тя му показва къщата на другия бряг, където живее майка му.

"НИНА. ...Аз съм се родила там. Целия си живот съм прекарала около това езеро и познавам всяко негово островче.

ТРИГОРИН. Хубаво е тук при вас! (Като вижда чайката.) А какво е това?

НИНА. Чайка. Константин Гаврилович я уби.

ТРИГОРИН. Красива птица. Наистина, не ми се иска да заминавам. Уговорете Нина Николаевна да остане. (Пише в бележника си.)

НИНА. Какво пишете?

ТРИГОРИН. Така, записвам си... Мярна ми се един сюжет... (Като крие бележника.) Сюжет за малък разказ: на брега на едно езеро от детството си живее младо момиче, същото като вас; обича езерото като чайка и е щастливо и свободно като чайка. Но случайно идва едни човек, вижда я и от нямане какво да прави я убива, също като тази чайка.

(Пауза.)

На прозореца се показва Аркадина.

АРКАДИНА. Борис Алексеевич, къде сте?

ТРИГОРИН. Сега!

АРКАДИНА. Оставаме. (Тригорин отива в къщата.)

НИНА. (приближава се до рампата; след известен размисъл). Сън!

Завеса."

За края на II действие трябва да кажем три неща. Преди всичко вече сме забелязали слабото място на автора: изображението на една млада поетична жена. Нина е леко фалшива. Последната ѝ въздишка пред рампата е старомодна и е старомодна, защото е в губеща позиция по отношение на простотата и естествеността на цялата пиеса. Ние знаем, разбира се, че тя е артистка и така нататък, но нещо в случая не е наред. Тригорин признава на Нина, че не среща често млади момичета и вече е забравил и не може да си представи как се чувства човек на осемнадесет-деветнадесет години, поради което в неговите разкази младите момичета са обикновено фалшиви.

Тези думи на Тригорин могат да се отнесат по парадоксален начин към драматурга Чехов. Защото в неговите къси разкази, например в "Къщата с мецанина" или в "Дамата с кученцето" младите жени се характеризират с необикновена живост, но само защото не са многословни. Тук те водят дълги разговори и веднага проличават неговите слабости. Чехов не е многословен. Това първо.

Второ. По всяка вероятност и като съдим по подхода му към писателския занаят, по наблюдателността му и т. н., Тригорин наистина е добър писател. Но неизвестно защо неговите бележки за птицата, езерото и младото момиче не правят впечатление на заявки за добър разказ. В същото време вече се досещаме, че сюжетът на пиесата ще върви точно по канавката на тази история. Интересът сега е съсредоточен върху това ще може ли Чехов да създаде добър разказ от съвсем баналния сюжет в бележника на Тригорин. Ако успее, значи сме били прави, че Тригорин е забележителен писател, способен да направи от най-обикновен сюжет прекрасен разказ.

И накрая, третото. Както самата Нина не разбира цялата дълбочина на символа, когато Трепльов донася мъртвата птица, така и Тригорин не разбира, че като остава в къщата до езерото, се превръща в ловец, който ще убие птица.

Иначе казано, краят на II действие е отново неразбираемо за редовия зрител, защото още нищо не може да се предвиди. Единственото, което става, е караница, решение да се замине, заминаването се отлага, а истинският интерес е съсредоточен в самата оплетеност на сюжетните линии, в художествените полунамеци.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, май 18, 2017

Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

Писмото и бележките към него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Както сочи и бележката долу, оригинал не е намерен, текстът е известен от препис, станал достояние на изследователите през 1884 г. Като първоизточник Страшимиров е посочил „Н. Б. II. А., п. 60, № 8010; Арх. т. I, № 1, стр. 15".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЧАСТНИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ

Аз вчера приех писмо от фил. тт. [1] от Одеса, който ми разказва, че там се е отворило правителствено училище и се приемат деца и българчета от 14 до 18 години, които се учат и излизат офицери. Само трябва да имат средства, за да имат най-малко по 1 или 1 1/2. м-ца [2] на месец от родителите си за потребни негови разноски и когато излезе свършен, да има пари да си купи дрехи офицерски и после правителството ще му дава заплата месечно по ... рубли и ще бъде свободен да отиде където иска и на което място ще е на служба, откакто свърши термена към правителството от пет години. Очаквам колкото може по-скоро вашия отговор и съм ваш като брат.

Хаджи Ахмед сар чизмели Кармазъ [3]

БЕЛЕЖКИ

1. Филип Тотю.

2. Минца - 10 франка златни.

3. Шифровано писмо (през рязана хартия), дешифрирано и преписано от В. Платнаров, оригиналът не е у нас. Самият шифрован текст носи дата 10 февруари 1871 г., Никопол. Навярно писмото е било написано в няколко екземпляра и разпратено на разни страни, затова е и без определен адрес. Преписът е заварен от Хр. Загорски и В. Платнаров в Карлово, 15. IV. 1884 г.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

8. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

9. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, май 17, 2017

Лекции по руска литература – брой 78

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1, "В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4.

БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.)

Действие I.

През 1896 г. "Чайка" се проваля в Александринския театър в Петербург, но затова пък след две години има огромен успех в Московския художествен театър.

Първа експозиция: разговорът на двамата епизодични герои, младото момиче Маша и селския учител Медведенко, предава прекрасно маниерите и настроението на двамата. От този разговор научаваме за двете главни действащи лица: начинаещата актриса Нина Заречная и поета Трепльов, които поставят любителски спектакъл в алеята на парка: "Те се обичат и днес душите им ще се слеят в стремежа да дадат един и същ художествен образ" - казва учителят с високия стил, характерен за руските полуинтелигенти. Той има свои причини за това - също е влюбен. Въпреки всичко трябва да признаем, че встъплението е излишно праволинейно, Чехов, подобно на Ибсен, винаги се стреми да се изказва с пълна определеност, колкото се може по-бързо. Сорин, вял и добродушен помешчик, идва за своя племенник Трепльов, който нервничи заради пиесата. Работниците, които изграждат сцената, се приближават и съобщават, че отиват да се къпят.Междувременно старият Сорин моли Маша да предаде на баща си (който е управител на имението му) да отвърже кучето през нощта. "Сам говорете с баща ми" - отвръща тя, като му се противопоставя. Изумително естествен ход на пиесата, спойка на странни малки детайли, едновременно съвършено правдиви - именно в това се разкрива талантът на Чехов.

Във втората експозиция Трепльов разговаря с чичо си за своята майка, професионална актриса, отнасяща се ревниво към младата изпълнителка в пиесата. В нейно присъствие не трябва да се споменава за Дузе (Елеонора Дузе, италианска драматична артистка - бел. П. Н.). "Опитай се да я похвалиш!" - възкликва Трепльов.

При друг автор пълният портрет на героинята в пролога щеше да се превърне в ужасен образец на традиционната драматургия, по-специално защото младият човек беседва с нейния брат; но само със силата на таланта си Чехов успява да преодолее това. Всички детайли са много забавни: тя има 70 хиляди в банката, но като я помолиш за заем, започва да плаче. След това той говори за съвременния театър, като го нарича рутина, за неговия безвкусен еснафски морал и за новите форми, които иска да създаде; говори за себе си, за своето унизително положение на син на артистка, която винаги е заобиколена от артисти и писатели. Монологът е доста дълъг. Отговаряйки на ловко поставения въпрос за Тригорин, той говори за него, за приятеля на майка си, писателя, че е мил, талантлив, но слез Толстой и Зола няма да ти се иска да го четеш. Обърнете внимание на това, че Зола е споменат след Толстой, характерно за младите автори от края на 90-те години, подобни на Трепльов.

Появява се Нина. Тя се е страхувала, че баща ѝ, съседен помешчик, няма да я пусне. Сорин вика публиката, защото луната изгрява и е време представлението да започне. Обърнете внимание на два типични за Чехов хода: Сорин пее началните стихове на песен от Шуберт, след това млъква и разказва със смях противна история за това как някой нещо казал веднъж за неговото пеене; когато остават сами, Нина и Трепльов се целуват и изведнъж веднага след това тя пита: "Това дърво какво е?" Той отговаря, че е бряст. "Защо е така черно? - продължава тя. Тези дреболии обясняват по-добре от всичко, изнамерено до Чехов, мечтателната безпомощност на човешките същества: на стареца, който е превърнал живота си в бъркотия, и на изтънченото младо момиче, което никога няма да бъде щастливо.

Работниците се връщат. Време е за началото. Нина говори за своя страх от рампата: тя трябва да играе пред Тригорин, автор на отлични разкази. "Не зная, не съм ги чел" - отбелязва хладно Трепльов. Критиците, които обичат да забелязват подобни неща, вече са писали, че ако стареещата артистка Аркадина ревнува любителката Нина, засега само мечтаеща за актьорска кариера, то нейният син, неудачник и слабо надарен млад писател, се отнася ревниво към наистина талантливия писател Тригорин (очевидно двойник на самия Чехов, който също е професионален писател). Идва публиката. Отначало Дорн, възрастен лекар, и жената на Шамраев, управителя на имението на Сорин, стара любов на Дорн. След това влизат Аркадина, Сорин, Тригорин, Маша и Медведенко. Шамраев пита Аркадина за един стар комик, когото е свикнал да аплодира. "Вие все питате за някакви допотопни" - отвръща тя раздразнено.

Но ето че се вдига завесата. Свети истинска луна и вместо заден сценичен декор се вижда езерото. Нина седи на един камък и произнася лирически монолог в стил Метерлинк, мистично банален, мъгливо тривиален. ("Това е нещо декадентско" - шепне Аркадина. "Мамо" - умолително казва синът ѝ.) Нина продължава. Предполага се, че тя е душа, която говори, когато целият живот си е отишъл от земята. Приближават се багрените очи на дявола. Аркадина се смее над всичко, Трепльов излиза от кожата си, вика да спуснат завесата и си тръгва. Останалите я упрекват, че е обидила сина си. Но и самата тя е оскърбена - капризното самолюбиво момченце е искало да покаже как трябва да се пише и какво трябва да се играе. Цялата тънкост е в това: макар че Трепльов иска да унищожи старите форми на изкуството, не му достига талант, за да намери нови. И ето как постъпва Чехов. Кой друг би се осмелил да направи главен положителен герой, тоест човек, който трябва да завоюва симпатиите на зрителите, един незначителен поет, като оставя истинския талант за най-малко привлекателните герои в пиесата: неприятната самовлюбена артистка и заетият със себе си, суперкритичен писател, категоричен професионалист?

Отвъд езерото се чува песен. Аркадина си спомня времената, когато тези места са били изпълнени с веселие и младост. Та съжалява, че е обидила сина си. След това запознава Тригорин с Нина. "Аз винаги ви чета". После звучи прелестна малка пародия на самия Чехов, който обожава да противопоставя поезията на прозата. "И декорацията беше прекрасна" - казва Тригорин и след малка пауза добавя: "В това езеро сигурно има много риба". Нина научава с изумление, че човекът, който според нея изпитва наслада от творчеството, може да обича риболова.

И неочаквано отново следва типичен за Чехов и удивително правдив похват: явно продължавайки прекъснат разговор, Шамраев си спомня един забавен епизод, станал в театъра преди много години. След несполучливата шега настъпва пауза и никой не се смее. Всички се разотиват и Сорин пак се оплаква, че кучето вие, Шамраев повтаря същия анекдот за синодалния псалт, а Медведенко, беден учител, който се интересува от социалистически идеи, пита каква заплата получава един синодален псалт. Въпросът остава без отговор, което потресло многобройните критици, искащи от пиесите факти и цифри. Помня, някъде бях чел едно тържествено изявление, че драматургът трябва да съобщава на публиката точните доходи на всички герои, иначе техните настроения и постъпки остават до край неразбираеми. Но Чехов с неговата гениална небрежност и с хармонията на баналните дреболии постига повече от обикновените роби на причинно-следствените връзки.

Дорн казва на Трепльов, който се появява отново на сцената, че пиесата му е харесала, по-точно това, което е чул от нея. Той продължава да развива своите идеи и представи за живота и изкуството. Трепльов, отначало трогнат от неговата похвала, го прекъсва два пъти: "Къде е Заречная?" Той излиза тичешком почти разплакан. "Младост, младост!" - въздиша докторът. Маша отбелязва: "Когато няма какво друго да се каже, казват: младост, младост..." Тя смърка тютюн за огромно възмущение на Дорн. След това внезапно изпада в истерия и си признава, че е влюбена страстно и безнадеждно в Трепльов. "Колко са нервни всички! И колко любов... О, магическо езеро! Но какво мога да направя, дете мое? Какво? Какво?"

С това завършва I действие и е лесно да се разбере защо посредствените зрители, както и критиците - тези жреци на посредствеността, са били така раздразнени и озадачени. Тук няма никакъв явен конфликт. По-точно, има няколко, но те не водят до нищо, защото що за конфликт е това, което се случва между избухливия, но деликатен син и неговата избухлива и също така деликатна майка, вечно съжаляваща за прибързано казаните думи? Нищо особено не обещава и срещата на Нина с Тригорин, и любовните интриги на останалите герои водят в задънена улица. Явната задънена улица в края на I действие оскърбявал хората, жадуващи за здрава схватка. Но въпреки че Чехов все още бил обвързан от традициите, които самият той пренебрегвал (например доста плоските експозиции), това, което изглеждало за средностатистическия критик глупост и грешка, всъщност представлявало зърно, от което след време ще израсне наистина една велика драматургия. Защото при всичката ми любов към Чехов, трябва да кажа, че въпреки неговата истинска гениалност, той не е създал истински драматически шедьовър. Неговите заслуги са в това, че е намерил верен път от тъмницата на причинно-следствените връзки и е разкъсал веригите, сковаващи пленниците на драматичното изкуство. Аз се надявам, че драматургията на бъдещето не само ще копира механично похватите на Чехов, присъщи само на него, на неговата дарба, а значи - нещо неподражаемо, но и ще намери нови, обещаващи още по-голяма свобода за драматурга. Сега да преминем към следващото действие и да видим какви изненади готви то за раздразнената и озадачената публика.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА