СЛУЖБОМЕР

петък, януари 20, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 5

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА

На другия ден почнаха да ни изследват, като придружаваха изследването, както и в Щип, със същите грозни и ужасни мъки. И в несвяст от бой ни взеха подписите, без да ни прочетат какво са писали. Протестираме и високо заявяваме, че всичко, в което ни обвиняват и лъжат света, е скроено - нищо подобно не е имало и няма.

Селяните от Доляни Ване Арсов, Моне Филов, Тимо Митрев, Трайчо Стоянов, Арсо Георов и Мите Цеков са закарани в селото им, ужасно бити и изтезавани там, карани са да копаят из нивите, за да търсят трупа на свещеник Мане Витлоров, убит някога, неизвестно от кого.

Някои от битите, понеже минаха вече два месеца от тогава, са вече оздравели. Още боледуват и страдат следните: 1) Пане Гочев, цялото тепе на главата му е една голяма рана, от която непрестанно тече гной и ноктите на краката му изпадаха; 2) Ефрем Кастрев, 3) Лазо Петров, 4) Злате Николов, 5) Петре Ефремов, 6) Сане Джамбазов, 7) Доне Миланов, 8) Иван Арсов, 9) Стоян (...не се чете...), 10) Тоде Саздов, 11) Христо Янев и 12) Сане Златев още страдат от раните на краката си; 13) Милан Шияков от с. Серчиово от бой в главата е оглушал; 14) Коце Авукато, 15) Мите Стоянов и 16) Борис Донев от силния бой са протурени в ципите (имат херния).

И сега, след като ни върнаха обратно тук в Щип, се изтезаваме без бой. В каушите (стаите на затвора) сме толкова натясно, щото сме принудени поред едни да стоят, а други да седят. Освен това големи нечистотии. С една дума - третират ни като говеда!

Нека прочетем още следните извадки от писмото на един невинен младеж от същите затворници, писано в затвора в Кочани:

Мила ми Ефче!

Писмото ти получих и разбрах съдържанието му. Още от първото ми залавяне ме отведоха в Кулата, където ме запитаха какво зная от комитетските работи и аз им казах, че не зная нищо от тия въпроси, които задават. Тогава Али ефенди (Кела) ми удари два шамара и няколко удара по главата и ми каза: "Искаш ли да доведа Пане и Борис да кажат пред тебе, че си писан като член на комитета?" (Разбира се, който не съществува.) Аз му казах: "Нека дойдат", защото зная, че няма такова нещо. Но като дойдоха те при мене, пребити от бой и двамата и отечени в сурата, аз мъчно можах да ги позная, а особено Пане беше съвсем пребит и даже главата му е рани още и тече гной от нея, краката му са рани и не зная какво ще стане с него. Те и двамата казаха, че зная, и ми казаха да кажа и аз какво зная. Но аз им казах, че не зная нищо, кажете ми какво да кажа, за да се спася. Но не ги оставиха вече при мене, а на мен ми се захвалиха, че ще ме пребият и щял съм да кажа всичко, и ме туриха вързан с белекчета и синджир под мердевена в един долап, дето измръзнах от студ и когато лежах там, загърмяха камбаните за носенето на останките на милата ни Фетка, която мъчно мога да забравя, както аз, също и всичките ѝ домашни, защото не биде последвана от баща, братя и братовчеди до последното ѝ жилище.

Стоях в долапа целия ден до вечерта до два часа. Когато ме качиха на изследване горе, ме запитаха като какво зная, за да кажа (вечерта около три часа беше).

Тогава ги доведоха Пане и Борис и те казаха да кажа, че са говорили в моя дюкян, че им сакат от четата парите на ония, които са предали пушките във време на събирането им. Аз им казах, че щом вие казвате, що ме карате мене да казвам. И тогава ме биха малко и ме закараха в стаята пак вързан. Утринта ме водиха пред мустентико Омер ефенди. Доведоха Кралев и пред мене, и пред всичките каза, че не съм бил у Трендафиловите; тъй също Пешев и Тасе пъдар, и те казаха, ме не съм бил, и тъй остана. Когато да ме заведат в Кулата, ме биха много, също и вуйко. Още много има, но часовоят се размени и затуй прекратявам".

Твой Мито.

Числото на затворените, бити и изтезавани, още не може да се установи точно, но то е много голямо.

Българският депутат Д. Павлов в бележитата си реч, произнесена от трибуната на турския парламент през ноември миналата година, след като говори за споменатите ужаси, на които е било подложено българското население, ето как заключава (цитирам из речта на Павлов, напечатана в солунския български вестник "Право", брой 51, 1910 год., 25 ноември):

"Искате ли, господа да узнаете баланса на всичко туй!

Ето го:

Бити и изтезавани само през месеците юли, август и септември в

Скопския санджак - 1104 души

Битолски санджак: 285 души

Солунски санджак - 464 души

-----------------

Всичко 1853 души

В тая сметка не влизат масово битите в 11 скопски и 3 битолски села, които бити, ако се пресметнат по 50 души на село, дават цифрата 700 души, която прибавена към горната дава 2553 души.

Бити обаче не са само те.

През горните месеци в санджаците скопски, битолски и солунски, пак по случай обезоръжаването, са арестувани 1436 души, от които повечето са бити. Вън от това има 62 души, бити до смърт и осакатени, и 11 души, умрели от бой; така че общото число на битите възлиза на 4069 души. Освен това, преди 1 юли в казите ениджевардарска, воденска и гевгелийска има бити, арестувани и изтезавани 911 души, които, заедно с горните, дават цифрата 4980. Прибавете при тях около 2050 бежанци в България и 2010 мъже и жени, забягнали в горите, а да се предпазят от преследване, и ще намерите, че общото число на жертвите на обезоръжителната акция възлиза на 8980 души!

Вие виждате, прочее, какви грамадни материални и морални жертви даде тая акция. И всичко туй става заради какво? За да се отнемат няколко хиляди стари, ръждясали и повечето негодни за употребление пушки! Да, господа, правителството прибира пушките на населението, обаче с беззаконните си действия то вложи в сърцето на всекиго по една нематериална, невидима пушка, чието отнемане е трудно и може би невъзможно..."

Като оставим настрана другите способи, които употребиха турските власти към края на изтеклата година, за да отслабят българщината в Македония, например предаването на манастирите в Прилепско на сръбската пропаганда, именно защото от приходите на тия манастири се поддържат главно българските училища, достатъчно е само това, що изброих по-горе, именно насилията, извършени над българите по време на тъй нареченото обезоръжаване, за да разберем паниката, която бе обхванала няколко български села от Щипско, та голямата част от младото мъжко население се втурна да бяга през границата в България.

Ние видяхме с очите си тия нещастни бежанци, не можахме да им помогнем и ги изпратихме назад с уверения, дадени от турските власти, че нищо няма да им сторят, а всъщност ги изпратихме на нови изтезания, понеже не малка част от върналите се бежанци са хвърлени в затвора и сега още са затворени!

Чудно ли е, че в Щипско, гдето толкова грозно пострада българщината, унизявана и морално като никой път досега, дори и през време на стария турски режим, се проявиха признаци на диво отмъщение спрямо всичко турско - избиването на шестимата щипски турски търговци в околността на град Щип!

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.

четвъртък, януари 19, 2017

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ

ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА

( LA CERVA FATATA)

Девета забава от първия ден

ФОНЦО И КАНЕЛОРО СЕ РАЖДАТ ПО ВЪЛШЕБЕН НАЧИН. КРАЛИЦАТА, МАЙКА НА ФОНЦО, ЗАВИЖДА НА КАНЕЛОРО И ГО УДРЯ ПО ГЛАВАТА. КАНЕЛОРО БЯГА, СТАВА КРАЛ И СЕ ИЗПРАВЯ ПРЕД ГОЛЯМА ОПАСНОСТ. С ПОМОЩТА НА ЕДИН РУЧЕЙ И НА ЕДИН МИРТОВ ХРАСТ ФОНЦО РАЗБИРА ЗА НЕГО И ГО СПАСЯВА.

Като изслушали с отворена уста прекрасната приказка на Паола, всички стигнали до извода, че бедният човек е като топка: колкото по-силно я удариш в земята, толкова по-високо ще подскочи. Или като козел: колкото по се засили, толкова по-силно ще убоде с рогата. А Тадео дал знак на Чометела да продължи по- нататък и тя заработила с езика си:

- Силата на приятелството е несъмнено голяма, тя подтиква към тежки изпитания и преодоляване на опасности, за да помогнеш на своя приятел: непосилният товар ти се струва като сламка, самолюбието прилича на вехта дреха, а животът е нищо, когато може да бъде жертван в името на приятеля, с примери за което изобилстват сказанията и е преизпълнена историята. Ето и аз ще дам един пример, който ми разказа моята баба Семонела, мир на душата ѝ, ако решите да ме изслушате, за което си затворите устата и си наострите ушите. .

Живял някога един крал на Лонгапергола [1], който се казвал Яноне. Той много искал да има син и непрекъснато молел боговете да надуят корема на жена му. За да ги подтикне да го дарят с тази радост, оказвал милост на всички скитници, които му се мяркали пред очите. Но накрая, като видял, че нещата изобщо не потръгват и че не се вижда никакъв резултат, заковал вратата с чук и започнал да стреля по всеки, който се приближавал.

Един път се случила така, че през страната минавал един белобрад мъдрец, който не знаел как се е променило поведението на краля, или знаел, но искал да му помогне, та отишъл при Яноне и го помолил за гостоприемство. А той с мрачно лице, намръщен заплашително, казал: "Ако нямаш друга свещ освен тази, можеш да спиш на тъмно! Мина времето, когато Берта предеше [2]! Слепите котета прогледнаха. Не е вече тук майка ви!"

Когато старецът попитал защо се е променил така, кралят отговорил: "От желание да имам дете се раздавах наляво и надясно, за тези, които идваха, и за тези, които си отиваха, като изоставих заради това собствените си дела. А накрая, като видях, че си хабя напразно силите, си измих ръцете и вдигнах котва". "Ако е това причината - казал старецът, - ще направя така, че жена ти да забременее бързо, а ако не се получи, отрежи ми ушите". "Ако го направиш - казал кралят, - обещавам ти половината кралство". А мъдрецът отвърнал: "Слушай ме добре, ако искаш да успееш. Намери сърце от морски дракон и поръчай да го сготви някоя девица, която само от миризмата на готвенето ще забременее, все едно че е в деветия месец. А след това дай на кралицата да изяде приготвеното сърце, след което тя ще забременее веднага и ще роди". "Че как ще стане това? - попитал кралят. - Честно казано, твоите думи ми се струват доста твърда хапка за преглъщане". "Не се чуди- казал старецът. - Защото, ако прочетеш древните сказания, ще видиш, че Юнона, минавайки през Еленовите поляни, настъпила едно цвете, заченала и родила" [3]. "Ако е така - казал кралят, - нека веднага намерят сърце от дракон! В крайна сметка не губя нищо!"

И ето че изпратили в морето сто рибари с приготвени множество харпуни, въдици, примамки, кукички, стръв и риболовни влакна. Те започнали да плават и да търсят навсякъде, докато накрая не хванали един дракон, не му извадили сърцето и не го занесли на краля. Той го дал на една красива придворна девойка да го приготви. Тя се затворила в стаята, сложила сърцето на огъня и само от парите на кипенето забременяла, но не само прекрасната готвачка, а и всичките вещи в стаята забременели и след няколко дена родили. Леглото родило малко креватче, сандъкът родил кутийка, столовете родили столчета, масата родила малка масичка и даже нощното гърне родило едно изящно емайлирано гърненце, направо скъпоценен камък!

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

Когато сърцето било готово, щом го опитала, кралицата се усетила подута. И след четири дена тя и девицата родили по едно прекрасно момче, а децата толкова си приличали, че не можели да бъдат различени едно от друго.

Те растели заедно и толкова се обичали, че не можели да живеят разделени. Привързаността им била така силна, че кралицата започнала да ревнува, защото синът ѝ показвал повече чувства към сина на слугинята отколкото към нея, и не знаела как да извади тази прашинка от окото си.

Един ден принцът искал да отиде на лов с приятеля си, запалил огън в камината на стаята си и започнал да топи олово, за да направи куршуми. Потрябвало му нещо, не изпратил слугите и отишъл да го търси сам. В това време дошла кралицата да види какво прави синът ѝ и намерила само Канелоро, сина на слугинята. Като искала да го изпрати от този свят, тя хвърлила в лицето му един горещ куршум. Той се понавел, куршумът го ударил по челото и му направил лоша рана. Кралицата се готвела да хвърли втори куршум, когато се върнал Фонцо, синът ѝ. Тогава тя се престорила, че е дошла просто види и след няколко безсолни ласкави думи си отишла.

А Канелоро, като нахлупил шапката си на челото, не дал на Фонцо да забележи нищо и се държал на краката си, макар че изгарял от болка. А когато свършили да правят топчета като скарабеи, помолил веднага принца за разрешение да си тръгне. Удивен от това внезапно желание, Фонцо го попитал за причината. Канелоро отговорил: "Не ме питай за нищо друго, мой Фонцо, достатъчно е да знаеш, че трябва да замина. Небето ми е свидетел, че ти си моето сърце и сега, когато се разделям с тебе, душата ми напира от гърдите, духът ми търси изход от тялото, а кръвта ме превръща в Марко Избягай [4]. И понеже сега не можеш да ми помогнеш, остани си със здраве и си спомняй за мене".

Прегърнали се и заплакали, а след това Канелоро отишъл в стаята си, откъдето взел доспехи и меча, роден от едно друго оръжие, когато слугинята готвела сърцето на дракона. Въоръжил се, извел коня от конюшнята и тъкмо се канел да сложи крак в стремето, дотичал с плач Фонцо и казал, че ако е решил да го напусне, нека да му остави поне някакъв знак за любовта си, за да облекчи поне малко скръбта от раздялата. При тези думи Канелоро си извадил кинжала, забол го в земята и оттам потекъл прекрасен ручей. Той казал на принца: "Това е най-добрият спомен, който мога да оставя, защото по водите на ручея ще знаеш какъв ми е животът. Ако видиш, че ручеят е прозрачен, значи и делата ми са мирни и прозрачни, ако го видиш мътен, знай, че съм в опасност, а ако откриеш, че е пресъхнал (да не дава Небето!), можеш да смяташ, че е свършило маслото в лампата ми и че съм си платил данъка на Природата [5]".

След това извадил меча си, ударил с него по земята, откъдето мигновено израснал един миртов храст, и казал: "Докато е зелен храстът, значи аз съм зелен и здрав като чесън, ако повехне, значи колелото на съдбата ми се върти бавно, а ако изсъхне, можеш да кажеш за своя Канелоро вечна му памет!"

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")

След тези думи се прегърнали отново и Канелоро си заминал. Пътувал, пътувал, преживял много приключения като кавги с кочияши, измами от кръчмари, плащане на данъци, опасности по пътя, напикаване от страх пред разбойници и стигнал накрая в страната Лонгапергола точно когато започвал нечуван турнир, а на победителя била обещана ръката на кралската дъщеря. Канелоро се явил също на турнира и проявил такава храброст, че победил всички рицари, дошли от различни страни да си спечелят славно име. Затова получил Фениция, дъщерята на краля, за жена и било организирано голямо празненство.

След няколко спокойни месеца Канелоро се затъжил по лова и казал за това на краля, от когото чул: "Пази се, синко! Пази се да не те срещне нечестивият! Отваряй си очите, защото в гората живее един орк, страшен като дявола. Той си мени всеки ден облика - ту прилича на вълк, ту на лъв, ту на елен, ту на магаре, ту на едно, ту на друго и с хиляди хитрости завлича нещастниците, които го срещнат, в пещерата си и там ги изяжда. Така че си пази здравето, сине мой, защото от тебе може да останат само парчета кожа!"

Канелоро, който бил оставил страха в майчината утроба, не послушал тъста си и когато Слънцето помело с метлата на лъчите си паяжините на Нощта, заминал на лов. Стигнал в гората, където сенките се били събрали под шпалир от клони, за да сключат съюзен договор срещу Слънцето. Там го видял оркът и се превърнал в красива кошута, която Канелоро започнал да преследва. Кошутата дълго време не давала да я догони, така че му се наложило да препуска от единия край на гората до другия и накрая попаднал в най-гъстата ѝ част. Тогава започнал да вали такъв дъжд и такъв сняг, че все едно небето щяло да падне. Канелоро се озовал пред пещерата на орка и влязъл бързо вътре, за да се скрие от лошото време. Вкочанен от студ, той събрал съчки, които намерил в пещерата, извадил огниво и запалил силен огън.

Докато се греел и сушал дрехите си, кошутата застанала на входа на пещерата и казала: "Сеньор рицар, позволи ми да се погрея на огъня, защото измръзнах много". Канелоро, като благороден човек, казал: "Влизай и бъди добре дошла". "Ще вляза - отвърнала кошутата, - но се страхувам, че ще ме убиеш". "Не се страхувай и ела - отговорил Канелоро, - имаш честната ми дума". "Ако искаш да вляза - продължила да говори кошутата, - вържи кучетата, за да не ми направят нещо лошо, и спъни коня, за да не ме ритне". Канелоро вързал кучетата и спънал коня. А кошутата казала: "Да, сега съм почти спокойна, но трябва да махнеш меча си, иначе няма да вляза, кълна се в душата на дядо си!"

Канелоро, който много искал да опитоми кошутата, увил меча си, както правят селяните, когато минават през града, от страх пред тайните агенти. А оркът, като видял Канелоро беззащитен, приел своя истински вид. Хванал го и го хвърлил в една яма, която се намирала в дъното на пещерата, а отгоре го затиснал с голям камък, за да го изяде после.

В същото време Фонцо, който всяка сутрин ходел при миртовия храст и при извора, за да разбере какво ново става с Канелоро, видял, че изворът е помътнял, а храстът е увехнал, и разбрал, че приятелят му е в беда. Решил да му се притече на помощ и без да поиска разрешение нито от баща си, нито от майка си, се метнал на коня, добро въоръжен, с две вълшебни кучета, и се понесъл по света. Много обикалял и скитал ту в една, ту в друга посока и стигнал в Лонгапергола.

Той намерил града облечен в траур заради предполагаемата гибел на Канелоро. Едва пристигнал в двореца и всички, като помислил заради голямата прилика, че е Канелоро, хукнали при Фениция, надявайки се на награда за добрата вест. Тя литнала като птица по стълбите, прегърнала Фонцо и казала: "Съпруже, сърце мое, къде беше толкова дни?"

Фонцо разбрал веднага, че Канелоро е дошъл преди него в тази страна, а след това е изчезнал, и решил да действа внимателно, за да разбере от думите на принцесата къде може да е неговият приятел. Чувайки, че се е подложил на прекалено голяма опасност, като е заминал на лов и вероятно е срещнал орка, който няма милост към хората, той проучил къде именно е отишъл Канелоро. Без да каже Фениция кой е, когато настъпила нощта, Фонцо отишъл в спалнята.

Той измислил, че е дал обет на Диана да не докосва през тази нощ жена, и когато си легнали, сложил изваден меч между себе си и Фениция. А на сутринта, още пред да настане часът, когато Слънцето идва да даде на Небето очистително, за да се облекчи от тъмнината, той тръгнал и нито молбите на Фениция, нито забраните на краля го отказали от неговото намерение.

Той се метнал на коня и заедно с вълшебните кучета се понесъл към гората. С него се повторило същото, което станало с Канелоро, и когато влязъл в пещерата, той видял оръжието на Канелоро, вързаните кучета и спънатия кон и по това разбрал, че неговият приятел се намира именно тук. А когато кошутата започнала да го моли да върже коня си и кучетата си, той ги насъскал срещу нея и те я разкъсали на малки парчета.

Когато търсел други знаци, които да му разкажат за неговия приятел, Фонцо чул внезапно жални стонове отдолу, от ямата. Преместил камъка, пуснал оттам Канелоро заедно с други хора, които оркът държал там живи погребани. Като се прегърнали много зарадвани, двамата се върнали вкъщи, където Фениция, като видяла двамата еднакви мъже, не могла да разбере кой от тях е нейният съпруг. Но когато Канелоро свалил шапката си и видяла белега от раната, тя познала мъжа си и го прегърнала.

А след един месец, прекаран весело в тази страна, Фонцо поискал да си тръгне и да се върне в своето гнездо. По него Канелоро написал на майка си да дойде, за да разделят заедно почестите и величието. И тя дошла. А оттогава той не искал да чува нито за нито за кучета, нито за лов, защото помнел пословицата:

горко на този, който сам си навлече бедата. .

1. Дълга пергола. Бележка на П. Николов: Поради недоглеждане авторът е дал същото име и на кралството, в което отива Канелоро. В руския превод дублирането е отстранено, но аз го оставих по оригинала.

2. Според преданието, когато император Хайнрих IV (1050-1106) завладял част от Италия, жена му, кралица Берта Савойска, видяла на пазара в Падуа необикновено тънка ленена прежда, продавана от бедна селянка. Кралицата попитала за цената, готвейки се да даде много пари, но селянката, която също се казвала Берта, отговорила, че ще ѝ бъде много по-приятно да ѝ подари всибката прежда. Кралицата била така трогната от отговора на селянката, че убедила мъжа си да даде на мъжа ѝ рицарско звание и толкова земя, колкото може да бъде измерена с дължината на подарената прежда. Този случай станал пословичен. Изразът "Мина времето, когато Берта предеше" означава "Сега времената са съвсем други".

3. Овидий. «Фасти», V, 231-258.

4. Пословично прозвище на известния разбойник от около 1600 година Марко Скяра, който - за да не бъде хванат, бягал и изоставял в беда другарите си.

5. Изпълнил съм това, което е неизбежно по законите на природата, иначе казано - умрял съм.

(Следва)

сряда, януари 18, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 4

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА

Боят се повторил три пъти, а изтезанието ръководел един онбашия, който обвинявал овчарите, че давали храна на войводата Блаже Христов.

На 27 август се е подвизавал жандармерийският офицер Нури ефенди в с. Дурачка река (Паленечко). Той искал оръжие от селяните и немилостиво бил Павел Тасев, Яким Пешов, Иван Георгиев, Алексо Манев и Китан Митов. След това всички докарал в Паланка и ги хвърлил в затвора.

На 25 август един офицер с 40 души войници пристигнал в с. Новоселци (Щипско). Тук той свикал селяните и им поискал храна, а сетне и пушки, които уж още не били предадени. Понеже селяните нямали какво да дадат, почнали се обикновените изтезания с връзване ръцете отзад, стягане и бой, за което били донесени нарочно дрянови сопи. Изтезанието траяло до полунощ. Най много пострадал дядо Иван (60-годишен), Ефтим Личев и Пано Нанов.

Тази потеря направила същото на 26 август в с. Улярци, а на 27-ми в с. Горно Трогерци. Вечерта същия ден потерята стигнала в с. Трол, гдето боят продължавал до два часа през нощта. Старецът Зафир Георгиев, преди да бъде пренесен в къщата си, по пътя издъхнал.

На 31 август след пладне мюдюринът в с. Долно Чичево, Велешко, по име Сакъ бей заедно с двама офицери и 40-50 войници подложил на изтезания селяните за оръжие. Освен че ги били, на селяните Илия Давчов, Арсо Трайчов, Ст. Димов, Тоде Терзиев и Д. Даскалов вързали с тел палците на ръцете, та ги били с пръчка по пръстите, да кажат къде има оръжие. На другия ден били повикани всичките селяни с покана да предадат пушки, а когато те отговорили, че всичко е вече предадено, един от офицерите така се разярил, че грабнал една сопа и взел да удря върху тълпата наляво и надясно с всичката си сила.

По списък извикали 21 селяни и ги били с камшик и с тояги. До смърт бити са: Илия Янев, Кале Илков, Кольо Несторов, на които стягали с въже и мишците. Първият бил докаран във Велес на кан, а последните повръщали кръв и били в [...неразбираема дума...] килим.

На 11 септември в град Лерин били арестувани видните граждани Георги Бояджиев, Коце х. Стойчев и Христо Маслинчев. Занесли ги в къшлата на изтезание. На другия ден с големи мъчнотии сполучили да отидат да ги видят майката на първия и жената на втория. Намерили ги в отчаяно положение: бити били през цялата нощ и прострени в една мрачна изба, вързани с въжета. Арестуваните в полусъзнание едвам познали жените си. Ето как са изтезавани тия невинни граждани: най-напред поставяли под нозете им дърво и един войник се качвал върху тях, притискал отгоре, та произвеждал силни болки на подколенните жили; след това завързвали на жертвите между две дървета и ги простирали на дъсчен креват, като удряли яростно с тояги по нозете, а за да бъдат болките по-чувствителни, намокряли чорапите на изтезаваните с вода и повторно удряли. След боя жертвите били принуждавани да стоят на крака.

И Битолско не избягна участта на другите области, и то даде доста скъпи жертви.

Най-напред нека споменем двамата обесени - Ив. Чаков и павел Груев, обвинени по убийството на Йово Иванович, въпреки дадените доказателства, че са невинни.

През септември бяха арестувани, а на 4 ноември след тежки изтезания осъдени на доживотен затвор битолските граждани: д-р Николов, Аце Дорев, Георги П. Христов и Алекси Ефтимов. А други 11 души са осъдени на 15 години затвор: Никола Стойнов, Хр. Илиев, Яне Сканов, Стефан Иванов, Евгений п. Симеонов, Теодор Златков и др. Обвинени са, че уж образували някакъв нов революционен комитет.

От Крушевско са осъдени 9 души на 15 и на 9 години като укриватели на войводата Блаже. Трима са осъдени на 5 и на 3 години, защото имали връзка с бившия войвода Илко.

Трима души са осъдени на 6 месеца затвор, защото в съседната им къща бил намерен барут.Христо Цветков от Смилево, живеещ в Битоля, е осъден на 6 години, защото през стария режим направил в къщата си скривалище.

Ванчо Кафтанджиев от Битоля е осъден на 15 години, защото му е намерено скривалище, правено преди хуриета, и стара архива, закопана в нивата.

На 12 ноември са осъдени на доживотен затвор Петър Ацев, учител и бивш войвода, Данко Бърдаров и Фидан Найдов, всички от Прилеп. Други девет души по на 6 години затвор, все защото уж образували нов комитет и пр. и пр.

За да избегне изтезанията, учителят Георги П. Богданов от гр. Крушево, когато била наобиколена вече къщата ме, се самоубил.

На 20 септември убиха свещеник Тр. Калайджиев; във Велес убиха Б. Кушев; на 23 ноември обесиха учителя Лешкинов от Енидже Вардар.

И в Дебърско при събиране на оръжието е имало побои. Слид като българите в град Дебър предали оръжието, повторно били пак събрани всички мъже в черковния двор, в махалата Варош, и въпреки уверенията, че всичкото оръжие е предадено, офицерите прострели на земята кмета Блаже Стоянов и го били безчовечно пред целия народ.

В село Тресанче (Мала река) е бил бит най-зверски председателят на клуба Иван Юруковски. Бити били и някои по-видни мъже в селата Гаре, Осой и пр.

Дотук дадох доказателства за беззаконията и безчовечията, вършени от правителствените комисии по събиране на оръжието. За да се види, че и съдебните органи при извънредните съдилища не са постъпили другояче, ще приведа някои места из две писма, писани от наши нещастни сънароднодници, арестувани в град Щип и подложени на съдебно следствие в града Кочани. Затворниците са до 126 души, от град Щип и от 11 щипски села: от града - 24 души, от село Судик - 31 души, от Серчиово - 8, от Криводол - 22, от Доляни - 8, от Ранчинци - 2, от Долно Трогерци - 5, от Трооло - 1, от Горно Трогерци - 1, от Тонатарци - 4, от Лезово - 9. Всички са обвинени за съчувствие на бившата революционна организация, а за повод е взето убийството на 6-ма турци от град Щип, което бе извършено от една българска чета за отмъщение и в което ни един, буквално ни един, от заловените с нищо не е причастен. Всичките затворници, като са изваждани за изследване, са изпитвани по следните въпроси: 1) "Ходил ли си четник?" (разбира се, преди хуриета); 2) "Бил ли си бежанец?"; 3) "С каква пушка си избягал?"; "Бил ли си стар работник на организацията?"; 5) "От коя партия си: върховист или централист?"

Разпитът става с бой и изтезания. Ето писмо от страна на затворниците в Щип:

"Сичкото биене тук в града ни се извърши от прочутия Али ефенди (през Хамидово време, поради зверствата, извършени от него над българите, добил прякора си "кемик каранъ", сиреч "троши кокали").

Той те бие и ти говори: "Това си бил, онова си бил", а пък други пишат и след като си изгубиш свестта, ти казва: "Ела подпиши!", без да ти прочете и каже защо се подписваш.

Ефрем Кастре, от с. Ранчинци, Наум от село Трооло, Христо Янев от село Долно Трогерци (последните двама бяха бежанци) са ужасно бити и са принудени да признаят, че те, тримата, преди забягване на бежанците уж правили съвет в канцеларията на архиерейското наместничество, заедно с покойния ни архиерейски наместник поп Вл. Живков, Ефрем Чуков, Г. Гочев, Мане Развигоров, и решили да не се предава оръжието, а да избягат всички в България. Грозна измислица!

От всички затворници на 3-ти този месец още в зари избраха ни 41 души, извързаха ни с белекчета, вериги и въжета, без да ни се извести по-рано - мнозина бяха без обуща - и без да ни позволят даже (с извинение) да отидем по нужда, ни закараха за Кочани, дето заседава военният съд. Разстоянието Щип - Кочани е около 30 километра. Из целия път, който взехме за един ден ход пеша, ни валя сняг и дъжд; отгоре на това по целия път непрестанно ни биха най-зверски с дипчици (приклади на пушките), тояги, топузи, юмруци, теглиха ни за мустаци и коси, повтарям, непрестанно до самото българско училище в Кочани, изпразнено и обърнато на затвор за нас. Когато минавахме из града, от побоя писъци и охкания до небесата! Даже двама офицери турци, навярно с човешки сърца, като видяха това грозно зрелище, минавайки из града, забелязаха на войниците, че това, което правят с нас, е срамота и грехота, а те разярени им отговориха: "Бизим емърнаме миз вар, вурун бре!!" ("Ние имаме заповед за това, удрете бре!"); и така зачестиха насилията и побоя, леле мале, цялото Кочани кънтеше от охканията ни!

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.

вторник, януари 17, 2017

Пати Право – „Куклата“

Когато „Хоризонт“ рече, че ще пуска само музика от стари времена, много се зарадвах.

Какво по-хубаво от това да караш колелото към гарата, отивайки на работа, а в слушалките оркестърът на Глен Милър свири „In The Mood“!

Пък и без това някак си не мога да я сдъвквам съвременната музика и в повечето случаи все се връщам назад, когато си спомня нещо, което ми е харесвало някога, но съм го забравил.

Така преди новата година ми дойде на ум за „Куклата“ („La bambola“, 1968 г.) на Пати Право (родена като Николета Страмбели през 1948 година), която, между другото, продължава да пее и до ден днешен и е много популярна (втора след Мина по продажба на плочи в италианската класация).

Така че песента „Куклата“ (една от най-популярните и най-интерпретираните италиански песни по света) може да е стара, но пък Пати Право е и някогашна, и съвременна изпълнителка (ако някой държи непременно на новото).

Но да вървим направо.

Ето песента и мой превод (текстът само на пръв поглед изглежда елементарен по съдържание!), а след това и две интерпретации, които особено ми харесват: една френска (на Далида, може би най-добрата чужда версия, макар че далеч не съм слушал всичките… а бе – Далида си е Далида!) и една испанска, на Серхио Далма.

Tu mi fai girar tu mi fai girar come fossi una bambola poi mi butti giù poi mi butti giù come fossi una bambola Non ti accorgi quando piango quando sono triste e stanca tu pensi solo per te No ragazzo no No ragazzo no del mio amore non ridere non ci gioco più quando giochi tu sai far male da piangere Da stasera la mia vita nelle mani di un ragazzo no, non la lascerò più No ragazzo no tu non mi metterai tra le dieci bambole che non ti piacciono più oh no, oh no Tu mi fai girar, tu mi fai girar... poi mi butti giù, poi mi butti giù...

 

Ти ме въртиш, ти ме въртиш все едно съм кукла, след това ме оставяш, след това ме оставяш все едно съм кукла. Ти не виждаш, когато плача, когато съм тъжна и уморена, ти мислиш само за себе си. Не, момчето ми, не! Не, момчето ми, не! Не се смей на любовта ми, аз вече не не играя така. Когато ти играеш, причиняваш болка и сълзи. От тази вечер моят живот няма да е в ръцете на някое момче, няма да го оставя повече там. Не, момчето ми, не, ти няма да ме сложиш сред десетките кукли, които вече не ти харесват, о не, о не! Ти ме въртиш, ти ме въртиш... След това ме оставяш, след това ме оставяш...


Текстът в интерпретацията на Даилда е съвсем различен от оригиналния, макар че и там се говори за едни много лоши момчета:

A leurs yeux Tu n'es qu'une poupée Ton coeur n'est qu'un jouet Qu'un jour ils vont briser...

 

В техните очи ти си само кукла, твоето сърце е само играчка, която един ден ще счупят…



При Серхио Далма текстът донякъде напипва оригинала, но не твърде много, а и проблемът е поставен с обратен полов знак:

No muchacha no, no muchacha no de mi amor no te rias mas. No es un juego más, esto se acabó, no mereces mi corazon...

 

Не, момиче, не, не, момиче, не, няма да се смееш повече на любовта ми. Не играта свърши, а всичко свърши, ти не заслужаваш сърцето ми...


понеделник, януари 16, 2017

Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г. - 3

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА

С каква сила е ставало стягането, може да се съди по това, че на някои селяни се скъсвали въжетата по два-три пъти, а месата, около които са били навити въжетата на ръцете под мишниците, са пресечени като с нож до самата мишечна кост, а останалата част на ръката парализирана - неподвижна. Ето имената на селяни от Дивля, изтезавани по този начин: Диме Спасов, Мане Митрев, Стойчо Недков, Траян Павлев, Моно Милошев (60-годишен), Насе Боцев, Мите Дончев, Лазо Митрев, Петре Гелев, Дане Стефанов, Боце Дойчинов и баща му Сокол, Петре Петров и синът му Антон, мухтарят Косто Станчев, Манасия Богатинов, Петре Динев, Троян Стефанов, Моне Иванов, Трайче Павлов, Милан Вълков.

С тояги са бити много жени, които от състрадание към мъжете, братята и синовете си са притичали на помощ.

Свещеникът Трайко Василев бил изпроводен от офицера на комисията в с. Средньо Койнари до тамошния мюдюрин, който го подложил на същите безчовечни изтезания и свръх това още заповядал на жандармерийския забитин да го бие по нозете.

По същия начин са измъчвани и селяните в скопските села Сушица, Орашец, Пчиня, Винци, Скачковци, Новоселяне, Кокошине, Станевци, Къшани, Сопот, Павлешенци, Градище и Шупли камен.

Българският скопски депутат Павлов спомена в своя проект до великия везир за тия изтезания в изброените села.

В Кумановската каза изтезанията не са били по-малко жестоки, а особено тежко пострадали селяните в селата Колицко и Живине. На 20 юни в с. Свети Никола първенецът Коле П. Пандов бил формено пребит с удари в гърдите, за да посочи къде е скрито оръжието на селяните и да предаде своето. Жена му била мушена с щикове, а на дъщеря му били прорязани ръцете. Жестоко бил бит първенецът Наце, както и неговият зет.

В с. Брезица и с. Катланово седем души полумъртви били заселени в къщите им, а сетне на 13 юли битите били откарани в Скопие да се церят. Поднесли колективно заявление до косовския валия с молба да им се отпусне и медицинска помощ. Никакво внимание не било обърнато на заявлението им.

Същата комисия с въжета е изтезавала в с. Бучинци следните лица: Пано Трайков, Георги Атанасов, Денко Спасов, Милан Стоянов, Само с тояги и с дипчици са били бити: Ване Спасов, Стоян Георгиев, Спасо Стоянов и брат му Петко, Трипун Здравков, Мане Трипунов, Димче Иванов, Величко Аесков, Трипун Панев и Блаже Здравков. Всички отишли в Скопие да се церят и представлявали жална картина: не можели ни да ядат, ни да лежат, ни да се движат от раните по тялото си. Властта не им дала медицинска помощ.

Паланка. На 7 август градският телялин съобщил на паланечките граждани каймакамска разпоредба, според която в двудневен срок всеки да предаде архивата от бившата революционна организация, защото непослушните строго щели да се наказват.

Преди срока неколцина граждани отишли да кажат на каймакамина, че оръжието е вече предадено. На въпроса: "Кои бяха членове (работници) на бившата революционна организация?" Те отговорили: "Преди хуриета всички сме работили и никой не може да каже, че не е работил". Щом излезли от правителствения дом, настанала тревога - цялата жандармерия била турена на крак и веднага били затворени 46 души по най-свиреп начин. Войниците залавяли, когото където сварили, а целият град бил в тревога.

На 9-ти вечерта всички заловени граждани били бити, а най-тежко били мъчени свещеник Стоян П. Иванов, свещеник Димитър Ценев, Авксенти Якимов, Григор Ранев, Георги Цонев, Харалампи Митов, Миле Наков, Авксенти Иванов и Петър Поцев. Свещеникът Стоян и Григор Ранев били оставени в полумъртво състояние, а Авксенти Якимов остава завинаги с осакатени крака.

Офицерите, натоварени да бият гражданите, били пияни, защото при биенето си почивали и пиели ракия. За да се заглушат писъците на битите, военни тръби непрекъснато свирели.

Забитинът Али ефенди, който извърши най-големите безчовечия във всички скопски села, дошъл на 9 август в с. Батово - половин българско, половин арнаутско, и искал от селяните да му предадат 8 пушки, въпреки заявлението им, че те, живеейки размесени с арнаути в селото си, не са приемали ни чети, ни оръжие. Тоя отказ дал повод да бъдат изтезавани селяните Тодор Далчев, Тодор Лазаров и Пенко Иванов, и то по следния начин: поставени дърва под коленете, а нозете извити над гърба, на двата края на дървото стъпил и подскачал по един от стражарите, а върху гърдите други тъпчели и давели жертвата, а трети, и самите офицери, биели отгоре.

Забитинът при това псувал и викал: "Нека дойдат сега консулите, България, българският владика от Скопие, да ви помогнат!" Казал им още най-накрая: "Защо, бре гяури, още стоите тук, а не бягате, да наместим нашите братя, които пъдят пак ваши динкардашларъ?!"

Щип. На 22 юли се получило писмо от скопския депутат Саид ходжа, адресирано до десет щипски първенци, които се предупреждавали, че грози на града голяма опасност, ако не се предаде оръжието.

На другия ден, 23 юли, градът бил вече блокиран от войска и арестите почнали още от тъмни зори. Арестувани били всички видни граждани заедно с архиерейския наместник Владимир Живков. Инквизицията се почнала в училището; пак си служили с бой и с пристягане на ръцете с въже до изпъкване на гръдния кош. Покойният архиерейски наместник Живков и няколко първенци претърпели и двата вида изтезание.

Тепърва след това дали възможност да предаде кой каквото оръжие има. Недоволни от това, архиерейският наместник и други граждани наново били изтезавани; в присъствието на Арсо Лазаров били двата му сина, а сетне пред тях изтезавали и бащата.

На 24-ти са бити всички граждани от махалата Ново село; свещеник Димитър Гюрчичков бил съвършено пребит и не можел да си движи ръцете, а на съветника първенец Ефтим Начев месата от нозете му капели. Същия ден щипският архиерейски наместник пак бил бит и след това развеждан по улиците и най-безчовечно блъскан от войската, а набралата се подире му тълпа от турци и цигани се подигравала с мъченика - ритали калимавката му и го карали да се навежда и да я дига. След всичко туй на 25 юли архиерейският наместник Владимир Живков сам се застрелва в черковната канцелария! Покойният оставил две запечатани писма, които властта конфискувала.

Във Воденско на 11 септември един отряд от 400 войници се пръснал по полските села да издирва оръжие. Тук се повторили същите страшни изтезания, къде повече - къде по-малко, а грабежите по селата били пълни. Изплашеното население не е смеело да отвори уста да се противи. В селото Свети Илия един млад офицер с войниците си изтезавал селяните Гр. Карайкин, М. Караиванов, мухтаря Р. Н. Рупанчев. Първият е бит до смърт. Същото се повторило и в село Въртокоп.

В Прилепско тежко са изтезавани на 15 август в с. Кушеяни овчарите Кузман Нешков.Недялко Павлев и Мице Секулов.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.