СЛУЖБОМЕР

четвъртък, септември 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 32

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски)

Историческата наука винаги е срещала трудности при представянето и оценката на най-близката история. В това отношение провъзгласената след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. и съветската военна окупация Народна Република България (НРБ) не прави изключение. При това периодът 1944–1989 г. е много отчетливо рамкиран от две радикални прекъсвания на историческия процес: през 1944 г., под знака на съветския диктат и комунистическата идеология, е осъществено късане с капитализма, а през 1989 г. страната отново тръгва по пътя на капиталистическото развитие. Въпреки това, този период не може да бъде разглеждан просто като пауза в нормалното развитие на страната. Нещата са по-сложни, тъй като за половин век марксистката идеология е оставила дълбок отпечатък върху страната. Оттук и трудностите в представянето и оценката на периода. Изправени сме пред въпроса как да говорим за комунизма като идеология, как да говорим за комунистическия период от историята на България.

1. Що е то комунизъм?

Обикновено объркванията и неточностите произлизат от различната употреба на понятието комунизъм от участниците в обществения дебат. От една страна, под комунизъм се има предвид едноименната научно-политическа доктрина и свързаната с нея утопия за социално равенство; на втори план понятието комунизъм назовава конкретна политическа форма на управление и произлизащите от нея практики; и накрая – понятието се асоциира с паметта на отделни индивиди или групи за живеенето и реализирането им в периода на комунистическата държава.

Смесването на трите значения на понятието – комунизмът като идея, комунизмът като поредица от исторически факти и комунизмът като избирателна памет за определени факти – често води до подмяна на предмета на обсъждане. Ето защо в днешното българско общество все още не е постигнат така необходимият за нормалното демократично развитие на страната консенсус относно оценката на комунистическото минало. Неговата липса не може да бъде запълнена от частично постигнато съгласие относно осъждането на масовите репресии през първите години на режима, засегнали десетки хиляди индивиди, представляващи най-издигнатата и продуктивна част от „буржоазна“ България. Фактите и цифрите за престъпленията на комунистическия режим са добре известни и многократно припомняни, но сякаш не намират адекватна оценка в общественото мнение. Ето защо, за да се преодолеят пречките пред историческото познание, трябва да се отиде отвъд повторението на документираните и многократно излагани факти.

Основна пречка пред постигането на обектив- на оценка за годините на Народна Република България се явява паметта на реалните участници в историческия процес. Паметта е присъствие на отсъстващото. Но припомнянето за минали неща има някаква цел или поне последствия. Паметта е нещо индивидуално, свързана е с личното усещане за нещата и това вкарва в разговора проблема за носталгията. Личната обвързаност или личният успех са най-често срещаните причини за носталгичната памет. Френският философ Пол Рикьор [1] говори за някои хора като за „адвокати на паметта“. Те говорят, свидетелстват не за това, което е било, а за това, което субективно си спомнят.

2. Паметта за периода 1944 – 1989 г.

Но какво да кажем за паметта на тези млади хора, които не са живели по времето на комунизма и дори са родени след неговото слизане от историческата сцена, но се показват свързани с носталгичните нагласи. Те нямат памет или по-скоро нямат лична памет за времето на комунизма. Паметта за „доброто старо време“ обикновено е семейна памет, младите хора възпроизвеждат семейните разкази и коментари. Тази споделена памет, тази солидарност в паметта е свързана с емоционалното преживяване на загубения социален статус, който засяга рода като цяло. Младите нямат нищо общо с комунизма, но се чувстват задължени да споделят семейното отношение към него. Така споделената памет се превръща в „дълг“ – дългът да се припомнят избирателно определени неща, а други да се забравят. Това свежда паметта на определени общности до собственото им самопреживяване на демократичната промяна като загуба. Но и до нещо повече – до представяне на тази загуба като всеобща загуба. Тази „задължена памет“ нерядко е подсилвана и от активната медийна среда, която в редица случаи също е продукт на индивиди, носители на частни споделени памети. Този стремеж на индивидуалната памет да си присвои статута на колективна памет допълнително усложнява процесите.

Но има и друга памет – паметта на жертвите на комунистическия режим, паметта на хората, преминали през затвори и лагери, през изселване от родните места, сблъскали се с ограничения в образованието и работата, паметта на хората с пропилян живот. Тази памет също има своите семейни разкази и се обляга върху солидарността. Поставяйки въпросите за вината и отговорността, тя директно се изправя срещу носталгичната памет. Тези памети са антагонистични, но далеч не се неутрализират взаимно. Техните истини съществуват паралелно една до друга. И така един разказ се изправя срещу друг разказ, една памет се изправя срещу друга памет. Така историята рискува да се разпадне на различни частни истории, които отразяват не цялата истина за времето, а само собствената ситуация на избирателно спомнящите си индивиди и групи. Ето защо паметта не е в състояние да бъде надеждна база за историческото познание, тя не може да гарантира истината за миналото. Важно е, но не е достатъчно да се противопоставят различните разкази за комунизма.

За пет десетилетия комунизмът търпи видима еволюция, поради което различни практики се оказват в основата на различната памет за него. Едните спомени свързват времето на комунизма с неговото начало, 40-те и 50-те години на миналия век, други – с известната нормализация на живота през 80-те години и мирното му слизане от историческата сцена. За да можем да отличим общите принципи зад различните практики е необходимо да се отиде отвъд опита на тези, които са преживели събитията.

Единственият възможен арбитър между различните памети може да бъде историческото изследване, опряно на общи принципи, способно да отдели това, което е било добро за индивидите и семействата, от това, което е свързано с общата съдба и общото благо. Ако за фактите, свързани с престъпленията на комунизма, е говорено многократно, то за комунизма като политическа система все още има незнание и неразбиране.

В каква държава живеем или сме живели – това са въпроси, които още от времето на древна Гърция и досега европейското човечество си е задавало и си задава, тъй като е разбрало, че дали живееш добре или лошо, твърде много зависи от това каква е политическата форма на управление...

БЕЛЕЖКИ

1. Пол Рикьор (1913 – 2005 г.) е френски философ, автор на множество сборници с текстове върху проблема за справедливостта като добродетел и като институция. През 2000 г. той публикува „Паметта, историята, забравата“, където разглежда въпроса за една точна представа за миналото.

(Следва)

сряда, септември 20, 2017

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 40. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8026.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Панайот Хитов

В Белград [1]

Българско, 10 януари 1872 г. [2]

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри/З

(печатна бланка)

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук в Българско съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети - които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона; следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва непременно да се съобразите със закона, който сега ви изпращам, та да не давате глас и честно да пишете от себе си, както сте писали на сливненци и др. за работи, които само от Ц. комитет зависят, защото написаното ви на сливненци за нас е противно. В отговор на призоваването ни да дойдете тук, казвате, че никаква полза не ще принесете засега. Като сте уверен, че е така, стойте си, но бъдете готови, защото скоро ще има събрание във Влашко, където ще се съберат много от работниците ни, та каквото мислите ще представите на събранието. А кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание на никого няма да казвате...

Закона, който ви изпращаме, ще прегледате и ще дадете бележките си върху него и ще го върнете в Турну, защото се прибират вече отвред, за да се печати.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК

(печат)

1. Адрес на писмото.

2. Д. Хр. Попов отбелязва под писмото: прието тук в Т. Мъгуреле: 16 януари, 1872. - Бел. също от Панайот Хитов: „Прието в Белград: 6 февруари 1872 г.“

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

вторник, септември 19, 2017

Нацисткият „Титаник“

Някога, когато бях много малък, в Силистра имаше две кина (всъщност три, но третото беше в един квартал, далече - според пространствените представи на един малък човек - и там не ходех).

Всяка неделя в кино „Москва“ даваха от десет до единадесет часа документални филми, а в кино „Доростол“ - анимационни.

Татко и аз излизахме в неделя от къщи заедно, но на центъра на града се разделяхме - той отиваше да гледа документалните филми, а аз анимационните.

И си мислех тогава, че възрастните не разбират нищо от кино, след като могат да гледат такива скучни неща, по-скучни и от куклената анимация, на която изобщо не гледах с добро око - моята слабост беше рисуваната.

Годините обаче промениха нещата.

Днес продължавам да се отнасям с голяма симпатия към анимацията (рисуваната, куклената продължавам да не я признавам), макар че почти нямам време за анимационни филми и рядко се случва да гледам нещо анимационно.

Затова пък документални филми гледам постоянно, понякога по два-три през почивните дни, даже в момента, когато пиша тези редове, на телевизора до компютъра ми по Viasat History тече филмът „От Световната към Студената война“, към който е насочен слухът ми и от време на време прескача погледът ми.

А преди няколко дена гледах Нацисткият „Титаник“ („Nazi Titanic“, 1912 г.), изключително интересен документален филм за игралния филм „Титаник“, създаден през 1943 година в Германия.

Германският „Титаник“ е сниман по поръчка на министъра на пропагандата и просвещението на Третия райх Йозеф Гьобелс.


Гьобелс (както и Хитлер, между другото) е страстен любител на холивудското кино и мисълта за една суперпродукция, която да надскочи игралния Холивуд (Лени Рифенщал вече е зачеркнала всички документалисти с „Триумф на волята“ още през 1935 г.) не му е никак чужда.

Едновременно с това Гьобелс иска филмът да удари звучен шамар на англичаните, представяйки ги във възможно най-черен вид - алчни, безскрупулни, нечовечни.

Така че „Титаник“ се очертава в представите на министъра на пропагандата като един колосален пропаганден филм, който трябва да набие в мозъците на германските зрители идеята 1) за величието на немското кино и 2) за отблъскващия вътрешен облик на врага.

За режисьор на поръчковия филм е избран не кой де е, а Херберт Зелпин.


Амбициозният и талантлив Зелпин, който вече е правил два пропагандни филма за Гьобелс, а общо има до това време тридесет и един игрални филма, поема с удоволствие задачата.


Снимките започват, образите се изграждат такива, каквито са необходими на пропагандния замисъл.

Ето го жадният за слава и богатство Джоузеф Брус Исмей, председател на параходната компания, построила и пуснала на вода „Титаник“.


Капитанът на кораба изпълнява безропотно нареждането на Исмей корабът да увеличава все повече и повече скоростта си.


Екипажът не оспорва заповедите на капитана, с изключение на първия офицер Петерсен, който - за разлика от всички останали - не е англичанин, а... германец.


Това е измислен персонаж, но изключително важен за пропагандата.

Същият този Петерсен, разсъдлив, предвидлив, с дълбоки познания за коварствата на айсбергите, чиито предупреждения обаче никой не слуша, даже ще спаси по време на потъването с риск за живота си едно обречено на сигурна смърт момиченце.


Всичко изглежда добре в началото, но този път Зелпин се препъва.

Въпреки че при тежкото военно време му отделят толкова парични средства, колкото пожелае, и даже му предоставят цял кораб, крайно необходим на военния флот, плюс множество немски войници за статисти, снимките започват сериозно да буксуват и сроковете се разтягат във времето.

Накрая се стига до това, че поради една много абсурдна случка (непредпазливо злостно изказване за немската армия в нетрезво състояние) Херберт Зелпин е арестуван и се обесва (или го обесват) в затворническата килия.

Филмът, който се намира съвсем в края на снимките си, е завършен най-сетне от друг режисьор.

Но времената са се променили, Германия вече не настъпва, а отстъпва на бойното поле, и нещата на екрана не изглеждат такива, каквито биха се харесали на доктор Гьобелс.

Властният и нетърпящ прекословия Джоужеф Исмей много прилича на Хитлер, покорният екипаж на кораба - на безропотния германски народ, а потъващият „Титаник“ навява неприятни мисли за бъдеща гибел на страната.

Филмът е забранен за прожектиране на територията на Германия, прожектират го по окупираните територии, но без особен успех.

"Титаник" се оказва величествен нацистки пропаганден проект, който завършва с величествен провал...

Бонуси:

Филмът Нацисткият „Титаник“ (на английски език и с руски дублаж).


Филмът „Титаник“, 1943 г. (на немски език с английски субтитри).


понеделник, септември 18, 2017

„Мы все учились понемногу...“

Срещали сте вероятно това мнозинство от хора на възраст, които обичат да се хвалят колко много са чели и учили някога, пък сега младите никак не четат и не учат, поради което са много по-прости от тях.

Един от вариантите на този хвалебствен панегирик е лингвистичен: някога учехме от малки руски език и още го знаем, а пък днес младите... и така нататък.

На такива, като ги послушам малко, започвам да им декламирам и ги карам да ми преведат нещо съвсем кратко (който иска, да се пробва, ако го разбере цялото, значи знае руски език!):

„Я сразу смазал карту будня,

плеснувши краску из стакана;

я показал на блюде студня

косые скулы океана.

На чешуе жестяной рыбы

прочёл я зовы новых губ.

А вы ноктюрн сыграть могли бы

на флейте водосточных труб?“ (Маяковский, „А вы могли бы?“)

Тук ченето на въпросният мой събеседник увисва и започват оправданията: ама аз, нали - „Здравей“, „Довиждане“, „Разбираш ли?“...

Добре де, ама аз пък зная как е „Здравей“, „Довиждане“ и „Разбираш ли?“ на японски, зная даже как е „моята котка“ (Кàжи баба "ваташи но неко"!), но никога не съм се хвалил, че зная японски.

Някои обаче и с толкова се хвалят.

И ако само се хвалеха, нямаше да е чак толкова зле, но те не само се хвалят, ами и „говорят“.

Ето като пример една случка от лятото.

Пътувам с влак и на една от гарите, когато тропотът на колелетата престава за няколко минути, чувам от съседното купе мъжки глас.

Човек на достопочтена възраст (видях го после на слизане) обяснява на една жена (явно рускиня), състоянието на българския летен пазар:

- У нас сега ест дини, пъпеши, праскови...

Рускинята вмъква едно скорострелно: „Да, да“, макар че със сигурност е схванала от названията на всичките пазарни артикули само думата „диня“, близка по звучене до руската дума за... пъпеш.

След като свършва с пазара, нашенецът подхваща любимата тема на българите - красотите на България, които - това е вече индивидуална добавка - непременно трябва да бъдат снимани:

- Море утрам, пагода рано солнце - таблетам снимки...

За морето и слънцето жената е разбрала, ама какво да ги прави, няма как даже и да се е досетила: в руски език не съществува нито думата „таблет“, нито думата „снимка“...

И веднага ми идва на ум онова четиристишие от „Евгений Онегин“, в което Пушкин се задява с недоучилите свои съвременници, които обаче минават за много просветени не само в очите на другите, но и в своите собствени:

„Мы все учились понемногу,

Чему-нибудь и как-нибудь,

Так воспитаньем, слава Богу,

У нас немудрено блеснуть“.

(„По малко учили сме всички,

на нещо си и някак си,

така че с възпитание, слава Богу,

е лесно да блеснеш у нас“).

А иначе не е лошо, между нас казано, човек да се самопохвалва от време на време, даже и с това, че поназнайва езици, но и тук трябва да се преценява мярката.

Иначе току-виж дошъл момент, когато те уловили по бели гащи...

неделя, септември 17, 2017

Нобелови лауреати – 1946 година

Джон Х. Нортроп (John H. Northrop)

5 юли 1891 г. – 27 май 1987 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джеймс Б. Съмнър и Уендъл М. Станли)

(За получаването на ензими и вирусни протеини в чист вид.)

Американският биохимик Джон Хауърд Нортроп е роден в Йонкърс (щат Ню Йорк) в семейството на Алис Бел (Рич) и Джон Исайа Нортроп, преподавател в Колумбийския университет. Малко преди раждането на Нортроп баща му загива: в лабораторията, където работи, избухва взрив. Майката на момчето започва да преподава отново ботаника в колежа "Хънтър" в Ню Йорк. Благодарение на нейните усилия в учебната програма на средните училища е включен нов предмет - природознание. В Ню Йорк Нортроп завършва начално, а през 1908 г. средно училище.

Като постъпва в Колумбийския университет, бъдещият учен отделя много време за изучаване на химия и съвсем малко - на биология. През 1912 г. получава степента бакалавър по природни науки и записва аспирантура по химия. Докато учи, Нортроп влиза в в състава на отбора по фехтовка на Колумбийския университет, който през 1913 г. печели международно състезание. През същата година Нортроп става магистър по природни науки и започва да пише докторска дисертация по химия, който завършва през 1915 г. През лятото на същата година, точно в навечерието на нейното завършване, младият биохимик работи като златотърсач в Аризона.

Получаването на стипендията "Уилям Бейард" осигурява на Нортроп възможността да работи една година в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (сега Рокфелеров университет) при Жак Льоб, след което е назначен отначало за асистент, а след това, през 1917 г. - за преподавател. От 1920 до 1924 г. Нортроп изминава пътя от младши член до член на институтската корпорация.

През 1917 г., след влизането на САЩ в Първата световна война, Нортроп служи като капитан от химическите войски на американската армия. През това време той открива ферментационния процес, който започва да се използва за производството на ацетон - разтворител, широко използван за промишлени и научни цели.

Като се връща след войната в Рокфелеровия университет, Нортроп подновява научната си работа, свързвана с изследването на протеините и проучването на продължителността на живота, която го довежда до необходимостта да бъде изяснена природата на ферментите. През 1902 г. немският химик Едуард Бухнер открива група протеини. Това са ензимите (ферментите). Те са катализатори, които помагат за осъществяването на химични реакции, такива например като процеса на храносмилането. Когато Нортроп започва да изучава тези жизнено важни съединения, техният химичен състав е почти неизвестен. Макар много учени да предполагат, че ферментите имат протеинова природа, известният немски химик Рихард Вилстатер се опитва напразно да получи техни образци в чист вид и в резултат от това стига до заключението, че ферментите не приличат на нито едно от известните органични съединения.

Като не се съгласява с извода на Вилстатер, Льоб предполага, че ферментите имат протеинова природа и следователно могат да бъдат обяснени със законите на химията. По предложение на Льоб Нортроп се опитва да получи през 1920 г. в чист вид пепсин - фермент, който регулира процесите в стомаха по време на храносмилането. Но опитът завършва с неуспех и ученият, като подновява започнатата с Льоб работа, доказва, че животът на организмите зависи от температурата: високата температура води до намаляване на неговата продължителност. Това откритие потвърждава неговото и на Льоб убеждение, че животът е зависим от химически процеси.

През 1926 г., точно когато Нортроп започва да работи в лабораторията на Рокфелеровия институт в Принстън (щат Ню Джърси), Джеймс. Б. Съмнър от медицинския колеж на университета "Корнел" публикува резултатите от своите изследвания на уреазата - фермент, участващ при разграждането на карбамида. (Карбамидът е отработен продукт, който се образува в организма в резултат от протеинов обмен). Съмнър съобщава, че е успял да изолира фермента в кристален вид, като изказва предположение за неговия протеинов произход. Откритията на Съмнър са подложени на нападки от страна на много учени, но те вдъхновяват Нортроп да поднови изследванията си на пепсина, които след четиир години се увенчават с изолирането на кристали, приличащи много по свойствата си на пепсин.

През 30-те години Нортроп и неговите колеги, сред които най-голям принос има Мозес Куинц, изолират трипсин, химотрипсин и няколко други фермента. Тяхната работа, като потвърждава експериментално теорията на Съмнър, поставя началото на интензивното изучаване на ферментите. Следваща крачка в тяхното изследване е направена през 1935 г. от колегата на Нортроп в Рокфелеровия институт Уендъл М. Стенли, който първи получава кристали от вируса на тютюневата мозайка. През 1939 г. Нортроп изолира за първи път бактериален вирус, а през следващата година - дифтерийния антитоксин в кристален вид.

По време на Втората световна война Нортроп работи като консултант и заема официално длъжността изследовател в Научно-изследователския комитет за национална отбрана. През този период той създава методи за автоматично откриване на химически оръжия.

След като получава Нобелова награда, Нортроп се заема сериозно с проучването на вирусите, като отделя особено внимание на изясняването на тяхната природа и на изследването на връзките между тях. От 1949 до 1958 г. той е професор в Калифорнийския университет в Бъркли, като едновременно с това заема длъжността професор и биофизик в университетската лаборатория "Донър". През 1961 г. е удостоен със званието почетен професор на Рокфелеровия институт, а през 1962 г. - на Калифорнийския университет в Бъркли.

През 1917 г. Нортроп се жени за Луиз Уолкър. Семейството има син и дъщеря. Зет на Нортроп е Фредерик Ч. Робинс. Ученият умира в дома си в Уикебърг (щат Аризона). Приживе той се занимава охотно със спорт, а понякога ходи на лов и риболов.

Сред многобройните награди на Нортроп са медалът Чарлз Фредерик Чандлър на Колумбийския университет (1937 г.), Почетната диплома на правителството на САЩ (1948 г.) и медалът Александър Хамилтън на Колумбийския университет (1961 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е чуждестранен член на Британското химическо дружество, на Кралското дружество на изкуствата и на Германската академия на естествоизпитателите "Леополдина".

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/northrop.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, септември 16, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 39. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8022. Арх. т. I. № 17, стр. 41.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ - 31 ДЕКЕМВРИ 1871 ГОДИНА

1871, 31 дек.[ември], Плевен

Братоече!

Приносящия ви го препоръчвам, добро момче е, само идва и ми съобщава, че занапред иска да бъде наш чак до смъртта. Той желае да постъпи във Военното училище в Одеса и занапред да бъде готов съвършен войник. Той си има нужните, според както ни писахте, че трябвало. Вижте по думите му и го оправете за Одеса.

Получих писмото ви до г-да М-р [1] в Плевен и нямах време да ви отговоря за неразбраните ви, които сте така купили, така ги и пишете. Забележка: вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората в работите ни утре!! Аз ще докажа, че до днес каквото съм работил нямам грешка в нищо. Писмата ми са у вас и писмата ви са у нас!... И пак ще ви пиша, но засега бързам.

Саву [2] до някой ден иди с още двама другари. Гледайте, брате, там лежи всичко. И ние ще гледаме оттук с хората сме твърде [3] отвсякъде.

В. Левски

1. Муратоглар (Ловчанският комитет), означен в Плевен - нарочно.

2. Сава Младенов.

3. Разполагаме.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, септември 15, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 31

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата.

2. Носталгията

Животът по времето на социализма изглежда иначе погледнат през розовите очила на носталгията. Обикновено тях ги носят онези, които яростно се борят срещу „демонизацията“. Носталгията в последните години нараства като нагласа и обхваща нови пластове от населението, дори млади хора, които не са живели по това време.

Преди да се опитаме да я анализираме обаче, нека да си зададем един простичък въпрос.

Дали пък всичко позитивно, което се говори за онова време, се дължи непременно на носталгия? В интернет се разпространяват материали, които работят с факти и цифри, в тях като че ли няма нищо носталгично. В тези материали се твърди, че с една средна работна заплата в края на периода (приблизително 274 лв. през 1989 г.) е било възможно да се консумира почти двойно повече – с нея е можело да си купиш 1055 килограма хляб или цели 980 бири, че тогава бурканче кисело мляко е струвало 30 ст., а килограм сирене – 2,30 лв., цената на килограм свинско е била 2,60 лв., бурканче лютеница – 53 ст., килограм риба цаца - само 60 ст. Че килограм прекрасни домати - о, какви домати имаше, няма ги вече! – са стрували невероятните 20 ст. и пр. Е, признава се , че е имало дефицит и опашки, че някои продукти са били достъпни само с валута от Кореком и пр., но подобни постинги все пак остават впечатлението, че продуктите от първа необходимост са били значително по-евтини и достъпни.

Как да коментираме тези „цифри и факти“?

Нека за начало забележим, че обикновено хората, които дискутират в Интернет подобни публикации, далеч не остават само при цифрите. Най-често те продължават икономическите аргументи с екологически и здравословни, а тях – с цялостни оценки на качеството на живот; накрая аргументите се превръщат в биографични емоционални изблици. Както казва една участничка във форума, позитивно настроена към онова време: тогава „…месото беше истинско месо, млякото беше истинско мляко, доматите бяха истински домати. Нямаше нитрати, нямаше вредни съставки…всичко беше естествено, натурално и качествено…“ [1] Някак неусетно определени участници в такива дискусии минават от цифри и доводи към припомнени вълнения и преживявания. А те се превръщат в изповеди, равносметки и цялостни оценки на живота: „Важното е, че храната беше истинска, жизненият стандарт далеч над днешния, издръжката на живот – евтина. Е, имаше и много глупости, къде ли ги няма, имаше и неща, които можеха да бъдат още по-добре и това щеше да стане с времето. Съвременните българи могат само да мечтаят за живота при социализма“. Ето и още един такъв пример, в който от факти се преминава към ретроутопия: „..Абсолютно съм съгласна, че храната беше истинска, а не химия и ГМО. И здравеопазването беше на ниво и образованието и това, че за всеки имаше работно място и възможност за нормален живот. Почивките си бяха почивки, разбира се не в чужбина, но опознавахме родината си! ….Стоките за бита бяха по-качествени, защото се обръщаше внимание на това да го използваш по-дълго време, а не да го хвърлиш и да купиш ново и пак да хвърлиш и пак да купиш…“

Така в подобни разговори, в Интернет или на живо, винаги има не само факти и цифри, а и личен, житейски разказ. А разказът неизменно има своя драматургия, която най-накрая стига до емоционални кулминации и идеализирани картини на миналото. Оказва се че всичко, въпреки „отделни дивотии“, е било хубаво – какво ти хубаво?! просто прекрасно, ведро, щастливо – чисто, спокойно и красиво.

Идеализацията на миналото непременно е свързано с демонизация на настоящето на прехода: то неизбежно е “трагедия“. Десетилетията на прехода не са критикувани заради една или друга конкретна „дивотия“ – за носталгиците те просто са цялостно нетърпимо и ужасно време на несигурност, хаос, грабеж, престъпност, тревога, бедност, провалено образование, лошо здравеопазване, разпад на дружелюбността между хората, овълчване, …изчезване на нацията…. смърт, намаляване на българите, гробища. Друго без съмнение няма.

Между двете противоположни картини на близкото минало важи известния принцип „спогодба не става между тях и нас“ – негативният и позитивният образ на близкото минало се изграждат огледално-враждебно един срещу друг, нямат нищо общо помежду си и сякаш разцепват нацията.

И наистина, онези, които „демонизират“ социализма, не приемат нито един от доводите на „носталгиците“. Те оспорват твърденията, фактите и дори цифрите. Отричат, че тогава е било по-евтино, че е било по-чисто и храната е била по-качествена, че всички са били сигурни и спокойни. Ето едно контрамнение, което при това не е от крайните: „…По отношение на преди и след 10.11.1989 г. Живял съм и в двата периода и не мога да преценя кога е било по-добре. Преди лъжехме че работим и те ни лъжеха че ни плащат. Чакахме по 20 години да си купим жигула и по 30 г. да си купим панелка, която изплащахме още 20 г. Купувахме си въпросните банани и портокали веднъж годишно по Коледа и кока-кола се пиеше само с връзки (не че сме умрели де). На екскурзия ходехме до Румъния в най-добрия случай, до СССР или ГДР. Не смеехме да кажем нещо, което е в разрез с общоприетото. От друга страна сега – несигурност за бъдещето, престъпност, цигания и корупция – цената на демокрацията. Всеки преценява кое е по-добро за него. За мен лично е по-добре сега, но ще трябва още много борба и труд да се постигне това което ни е необходимо да живеем по-добре.“.

Двете картини въобще не могат да влязат в диалог. И симптом за това е, че дори когато „демонизиращите“ атакуват „носталгиците“ със своите най-силни и очевидни аргументи – за социалистическия дефицит и за това, че всички са живели в несвобода и диктатура, „носталгиците“ намират какво да отговорят. В разрез с исторически установени факти, една от оптимистично-носталгичните участнички във форумния разговор заявява категорично: „Да, образцова – дума, отдавна забравена, но тогава България бе образцова. Не знам нито един случай на хора, дискриминирани заради политически убеждения по времето на соца. Вицове, осмиващи властниците се разказваха навсякъде и всички се смееха с цяло гърло свободно и щастливо.“ А друга идеализира самия дефицит: „Радвахме се на единствените си дъвки и с удоволствие ядяхме банани и портокали по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска).“ [2]

Нека за момент напуснем форумите и да покажем как учени и изследователи коментират „фактите“ и „цифрите“, с които носталгиците хвалят комунизма.

На първо място икономистите изтъкват [3], че докато в интернет материалите e посочена средната заплата за 1989 г., повечето от цените са посочени за края на 70-те години, когато е било много по-евтино; освен това стоките от първа необходимост (хляб, мляко, риба и пр.) са субсидирани от държавния бюджет – т.е. цените им не отразяват нито себестойността, нито обществената им стойност и често те са се продавали на загуба за производители и търговци, покривана с държавни средства. От своя страна държавните субсидии са били финансират с външен дълг, прехвърлен на следващите българи, т.е. поколенията на прехода. Експертите добавят, че днес освен това има много по-голямо разнообразие в предлагането и огромни разлики в цените на даден тип продукт – т.е. днес хората с по-ниски доходи имат достъп до по-евтини продукти според джоба си.

Същото важи и за друго „фактическо“ твърдение на „носталгиците“ – че храната, която са консумирали по времето на социализма, е била чиста, природна и естествена, здрава и истинска храна, че с нея не можели да се мерят дори днешните биопродукти. Истината е друга: още през 50- години в България започва строежа на Голямата индустрия и Голямата химия, които замърсяват стотици хиляди хектара земеделска земя; злоупотребява се с азотни торове, с ДДТ, с пестициди и пр. Едва през 1984 г. се прави първия централизиран опит за държавен контрол над нитратите в българските зеленчуци, но три години по-късно, през 1987 г., партийна проверка установява, че контролът всъщност не е осъществен. Ето какво казва поверителен партиен доклад от 1987 г.: „Събрани и обобщени, разните изследвания на зеленчуци в пределите на цялата страна за времето от 1981-1986 г., наред с тези от проверките през май 1987 г., показват, че в над 40% от взетите проби наднормено съдържание на нитратен йон в милиграми на килограм свеж продукт“. Докладът посочва още, че надвишаването на допустимите дози нитрати в различните зеленчуци варира в „от 2,5 до 16 пъти по-високи от приетите хигиенни норми“; а специално в детските храни с моркови количеството нитрати надскача цели 19 пъти максимално допустимите стойности за деца! (всички данни са взети от изследването на Иван Еленков „Нитратите и социализмът“ [4]). Това е далеч от носталгията по „чистите храни“, нали?

Думата „носталгия“ е изкована едва през XVIII век, но става дума за прастарото тъгуване по отсъстващото - най-често по дома, по родината, по младите години. Носталгията винаги има фокус - насочва се към нещо конкретно, което липсва на тъгуващия човек. Но едновременно зад фокуса скрито сияе цял носталгичен хоризонт - липсващото става събирателно за всички липси, реални и въображаеми, за всичко онова, което прави човекът краен и недостатъчен, самотен и несъвършен, за всичко, което няма да се върне. Изследователката Даниела Колева я нарича „обърната назад утопия“ и твърди, че тя вижда миналото „не такова, каквото е било, а такова, каквото е обещавало да бъде” [5]. Старите хора често са носталгични по този ретро-утопичен начин и са склонни да идеализират всичко, което се случило през младостта – те не могат да забравят бляновете и надеждите, които тогава са били „златни“, а днес са прах и пепел. Носталгията винагиидеализира, но често носталгикът не разбира това. Това обяснява защо срещу подобни носталгични картини не действат никакви аргументи. Защото те, заедно с всичките данни и цифри, които уж привеждат, всъщност не се интересуват само от цените на хляба и бирата, на детското облекло и свинския щол, не говорят само за “безплатното образование и здравеопазване”. В тези носталгични картини се тъгува за цялостния живот, който си е отишъл, и несъвършеното днес огрява със златна, идеализаща светлина отделните факти и подробности от „прекрасното“ и младо минало.

Има и още нещо, което носталгиците на социализма не забелязват. Комунизмът трябваше да създаде нов човек, исторически и универсален, осъществител на “всичко писано от поети и философи”, той трябваше да бъде безкористен, аскетичен, героичен. За него тогава мечтаеха утопиите и държавните документи, това се насаждаше в главите на децата в училище. Какво обаче наблюдаваме днес в „аргументите“ на носталгиците? Те са забравили да мечтаят за този комунистически човек. В епицентъра на носталгията се натъкваме на съвсем друго същество, фиксирано в консумация: мечтаещо за евтина луканка, бира, евтино и чисто мляко, за пържоли и херинга, за хиляди бири; човек който да може да си консумира на спокойствие, щастлив, в сигурна и дружна среда, в семейството, махалата, сред приятели - той не се интересува сякаш от нищо друго, обществено и историческо. Социализмът не само не е реализирал утопията си за Нов човек, но е създал неговата противоположност - консуматор и то невъзможен консуматор - мечтател и носталгик по някакви, сякаш златни, кренвирши и соцдъвки „Идеал“. Този човек на носталгията въобще не е в състояние да мисли системно и исторически. Това битово същество от носталгичните картини има близък хоризонт и не е може да осмисля нито дълбоките и неразрешими проблеми на цялата система, които доведоха до разпадане на реалния социализъм, нито истинските проблеми на прехода. Този човек не е виждал тогава, не е искал да види, не вижда и днес, че фалшивото „благоденствие“ от последните години на социализма се е базирало на кредитирана консумация чрез препродажба на евтин руски нефт, че субсидираните евтини продукти всъщност са ощетявали хазната и са водели до държавен дълг, който се плаща сега, от следващите поколения. Не е виждал и не разбира, че сбърканата Голяма индустрия, Металургия и Химия (довели до погрешна модернизация на България) по необходимост ще фалират в ситуация на безмилостна световна конкуренция. Не е виждал, не вижда и днес, че „задружността“ и „взаимността“ са били всъщност форми на натурална размяна на дефицитни блага, солидарност, компенсираща дефицита. Нито това, че в доста голяма и масова степен приемливото материално състояние на отделния член на социалистическото общество е следствие от безконтролното присвояване на държавни блага, понякога от редовни и масови кражба на държавни пари и имущество [6]. Тези хора не разбират, че тъкмо те самите, в своето жизнено битово късогледство и асоциалност, са най-проблематичното наследство на реалния социализъм.

Но да не бързаме – картинката на този битов човек носталгик, наследство на реалния социализъм, твърде много заприлича на карикатура. Всъщност той е сред нас и е като всички нас, виждаме го непрекъснато в нашите баби и дядовци, лели и чичовци, не чак толкова лоши хора. И като всички нас този обикновен човек, понякога идеализиращ миналото, има своите човешки чувства и достойнство. Днес, поне в България, за огромен брой хора от ниските социални пластове много от обещанията на демокрацията и либерализма не са довели до очакваното и обещаното: така мантрите за бързо благоденствие от началото на прехода за голям брой унизени от бедност хора са се оказали не по-малко утопия от тази на комунизма. Въпреки безспорното статистическо повишение на БВП и жизнения стандарт, въпреки това че в България са осъществени много от демократичните мечти – многопартийна демокрация, различни свободи, свободно предприемачество, членство в ЕС, защита на държавните граници чрез евроатлантическа система за сигурност, никой не може да си затвори очите пред провалите на прехода, психологически, криминални и икономически. Днес носталгици и неносталгици живеят в ситуация на нарастващо икономическо и социално неравенство, сред картелни споразумения, при мафиотизиране на българската държава, недоверие в институции и елити, срив на съдебната система и медийна подмяна на демократичните ценности; животът на обикновените хора зависи от работодатели, които не плащат или бавят заплати, от брутални олигарси и експлоататори, от фалиращи банки, които му изяждат спестяванията, от фалшива хранителна индустрия, която му продава бокулуци: мнозина наистина броят хлябовете и бирите, които могат да си купят с една мизерна минимална заплата. Много от тези хора днес не могат да дадат съвет на децата си, които напускат България или остават, за да живеят, боледуват и мрат в лоша, унижаваща достойнството здравна система. Затова и можем да чуем стряскащи аргументи на носталгиците от типа „ама за какво ми е тая свобода“ или „тогава също крадяха, но имаше и за нас“, „имаше за народа и народът не го интересуваше какво правят ония там горе“.

Трябва да помним, че на този фон носталгичните картини не са нещо външно – те са свързани направо с представите за „себе си“ на тези хора. Излъгани в надеждите си, унизени днес, те са убедени, че преди са живели живота си с достойнство – това е може би идеализация, но тя е част от сегашното им достойнство. Сега те се чувстват изолирани, несправедливо отречени и отритнати и напълно дезориентирани в новия свят, затова се връщат идеализиращо към стария, който им изглежда по-ясен и разбираем – затова и възприемат критиките и атаките към социалистическото минало твърде лично - като нарушаване на очерняне на собствения си живот.

Накрая да се опитаме да си отговорим и на трудния въпрос: защо на мнозина младежи годините на социализма изглеждат толкова смешно-мизерни и срамни, и едновременно толкова скучни, че те са убедени, че за тия минали работи няма въобще какво да се говори повече. Че всичко това е станало толкова досадно, че може да се каже единствено: „Стига с вашия социализъм!“ - така чест аргумент във всякакви разговори.

Впрочем комично-пренебрежителните спомени и разкази за абсурдите на онова време имат основание в тогавашната действителност, организирана около невероятни лозунги от типа: „Всеки домат в повече, кабърче в леглото на капитализма“, „Да живее международното положение!“, както и около вицове за старшината, създал връзка между времето и пространството със заповедта „Войници, днес ще копаете от оградата до обяд!“ Но все пак - защо припомнянето е така избирателно-насмешливо? Защо по-младите, които не са живели през онези години, предпочитат именно тази снизходително-подценяваща перспектива към „соца“?

Трябва да признаем, че нямаме окончателен отговор на този въпрос. Все пак една хипотеза: вече няколко поколения младежи растат и се превръщат в зрели личности в демокрация, макар и несъвършена, и в капиталистическа глобална среда. Това означава, че приемат благата, за които тогава се страдаше - живот извън идеологическата лъжа, свобода, право на глас, лична автономия, свобода на изразяването на мнения, неприкосновеност на онова, което си придобил – като очевидна даденост, въздух за дишане. Много често това са пренебрежителните младежи имат огромен достъп до информация и живеят с глобални проблеми – екологични, социални, свързани с нарастващото неравенство и безработица сред младежта из целия свят. От тази позиция и перспектива – осигурено участие в глобалния живот на планетата, очевидност на свободата и неочевидна, невидима власт на консуматорското общество и дизайнерския капитализъм върху техните въображения – социализмът и животът на техните родители в него им изглежда смешно провинциални и жалки в своите „консуматорски“ напъни за дънки и дъвки. Бившият соцживот в техните очи е лишен от достойнството на свободата и личната автономия, а освен това е бил затворен в провинциални, махленски и семейни хоризонти, карал е човека да се задоволява с мизерно малко грозни и нефункционални неща, с фрапиращо некачествени имитации. Затова на младежите с висок стандарт и моден lifestyle тогавашният живот им изглежда мухлясал, мизерен, срамно-смешно-непоносим, материално-пародиен - и те се отнасят към него със особена смес от снизхождение, презрение, донякъде с умиление и смях. Пародийната перспектива всъщност е война на поколенията – новите глобални млади скрито отричат достойнството на живота на старите, превръщат го в плосък комически абсурд, протекъл сред мизерно-смешно-срамна сценография.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Задачата на този текст не беше да определи кои от начините за спомняне, разказване и осмисляне на близкото минало, е най-добър. Той просто искаше да съпостави три почти несъпоставими перспективи към българския социализъм - и да направи това с надеждата, че ще събуди дискусия сред младите поколения.

Самопроверка

Въпрос: Кои са трите основни групи мнения за периода преди 1989 г. в българското общество? Кои са типичните аргументи на хората от всяка една от тях?

Задача: Следи в продължение на една седм ца българските медии и намери примери за носталгия по времето преди 1989-та. Анализирай събраните резултати в час, като се опиташ да определиш основните теми, аргументи и причини за наличието на носталгия по „соца“ в българското общество.

За автора

Александър Кьосев е професор по история на модерната култура и директор на Културния център на Софийския университет. Изследователските му интереси обхващат проблемите на четенето, визуалната култура и културната история на тоталитаризма. Публикациите му включват четири книги на български език; той е редактор и съставител на колективни изследвания на английски и български език.

БЕЛЕЖКИ

1. „Как живяхме преди 10 ноември 1989 год.“, www.socbg.com, 9.11.2013 г.

2. Цитат от устно интервю, взето по време на теренно изследване „Топоси на историческата памет“ - виж Иванова, Е, Паметта за комунизма: носталгия, присмех, срам, забрава; в Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, стр. 25, 2013 г.

3. Благодаря на моя приятел и колега доц. Георги Ганев, известен български макроикономист, който ми съдействаше за този икономически анализ.

4. Еленков, Иван, Нитратите и социализмът. В сборник Философия на конкретното. Сборник в чест на проф. Райчо Пожарлиев. Съст. Иван Колев, Стоян Асенов. София: Издателство на Софийския университет, 2016 г.

5. Колева, Даниела, Надежда за миналото. Соцносталгията 20 години по-късно. В Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г.

6. Вачков, Даниел, Представите за икономиката на НРБ като източник на носталгията по комунизма. В: Българският комунизъм. Дебати и интерпретации, 2013 г. Груев, М, Мишкова, ред. Д. София: Център за академични изследвания, 2013 г. .


(Следва)