СЛУЖБОМЕР

петък, август 26, 2016

Лекции по руска литература – брой 14

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

Разликата между човешкото зрение и това, което вижда фасетъчното око на насекомото, може да се сравни с разликата между полутоново клише, изработено във фин растер, и изображението, направено в най-груба растерна мрежа, каквито се използват при вестникарските репродукции. По същия начин се отнася зрението на Гогол към зрението на средните читатели и средните писатели. До появата на Гогол и Пушкин руската литература била почти незряща. Формите, които забелязвала, били само очертания, подсказани от здравия разум: тя не виждала цветове и само използвала изтъркани комбинации от слепи съществителни и предани прилагателни, които Европа наследила от античните писатели. Небето било синьо, зората алена, листата зелени, очите на красавиците черни, облаците сиви и т. н. Едва Гогол (а след него Лермонтов и Толстой) видял жълтия и лилавия цвят. Това, че небето при изгрев слънце може да бъде бледозелено, а снегът в безоблачен ден гъстосин, би прозвучало като пълна безсмислица в ушите на така наречения "класически" писател, свикнал с неизменната, общоприета цветова гама на френската литература от осемнадесети век. Показател за това как се е развивало в продължение на векове изкуството на описанието могат да бъдат промените, които претърпяло художественото зрение; фасетъчното око ставало единен, необичайно сложен орган, а мъртвите и мътни "общоприети цветове" (в смисъл на "вродени идеи") постепенно отделяли тънки нюанси и създавали нови чудеса на изображението. Съмнявам се, че някой писател, още повече в Русия, е забелязал преди Гогол чудесното явление на трепкащия рисунък на светлината и сянката по земята под дърветата или цветните лудории на слънцето в листата. Описанието на градината на Плюшкин поразило руските читатели почти така, както Мане поразил мустакатите еснафи по негово време.

"Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала — сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост". (Превод на Димитър Подвързачов)

(Следва)

четвъртък, август 25, 2016

Лекции по руска литература – брой 13

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

"През портите на един хотел в губернския град NN влезе една доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковници, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни — с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти — каза единият на другия — какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ — „Ще стигне“ — отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ — „До Казан не може стигна“ — отговори другият. С това разговорът се свърши. И още едно — когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си". (Превод на Димитър Подвързачов)

Разговорът на двамата руски мужици (типичен Гоголев плеоназъм) е чисто умозрителен. Техните размисли от типа "да бъдеш или да не бъдеш" са на примитивно равнище. Разговарящите не знаят дали бричката пътува за Москва, също както Хамлет не си е направил труда да провери носи ли си всъщност кинжала. Мужиците не се интересуват от точния маршрут на бричката; занимава ги само отвлечения проблем за въображаемото счупване на колелото в условията на въображаеми разстояния и този проблем се издига до равнището на най-висока абстракция, защото не им е известно - а най-вече, им е безразлично - разстоянието от NN (въображаема точка) до Москва, Казан или Тимбукту. Те олицетворяват поразителната творческа способност на руснаците, така прекрасно разкрита от вдъхновението на Гогол, да действат в празнота. Фантазията е плодотворна само тогава, когато е безцелна. Размишленията на двамата мужици не се основават на нищо осезаемо и не водят до никакъв осезаем резултат; но така се раждат философията и поезията; педантичните критици, които търсят навсякъде морал, могат да предположат, че закръглеността на Чичиков няма да го доведе до добро, защото се символизира от закръглеността на съмнителното колело. Андрей Белий, този гений на педантичността, забелязал, че първата част на "Мъртви души" е затворен кръг, който се върти по оста си толкова стремително, че не се виждат спиците; при всеки завой на сюжета около личността на Чичиков се появява образът на колелото. Още един характерен детайл: случаен минувач, млад човек, е описан с неочаквани и изобщо нямащи нищо общо със същността подробности; той се появява така, все едно ще заеме своето място в поемата (както сякаш имат намерение да го направят много Гоголеви хомункули - и не го правят). У всеки друг писател от тази епоха въпросният ред би трябвало да започне така: "Иван - защото така се казваше младият човек..." Но не, поривът на вятъра прекъсва неговото взиране и той изчезва завинаги от поемата. Безличният слуга в хана от следващия абзац (толкова въртелив, че не може да се види лицето му) се появява отново малко по-късно и като слиза надолу от стаята на Чичиков, чете на срички написаното на парче хартия: "Па-вел И-ва-но-вич Чи-чи-ков"; сричките имат таксономично значение за определяне на дължината на стълбището.

Когато говорех за "Ревизор", улавях с удоволствие тези странични персонажи, които оживяват фона на действието. Такива персонажи в "Мъртви души" като слугата в хана или лакея на Чичиков (имащ своя специфична миризма, която веднага придава на своето ново местоживеене) не са напълно ефирни създания. Заедно с Чичиков и помешчиците, с които той се среща, тези лица заемат авансцената на книгата, макар че говорят малко и не оказват видимо влияние върху похожденията на героя. В пиесата животът на страничните персонажи се ограничава от това, че за тях споменават действащите лица. В романа, лишени от думи и действия, второстепенните персонажи не биха могли да заживеят свой живот даже зад кулисите, защото там няма рампа, подчертаваща отсъствието им от авансцената. Но Гогол си има за този случай приготвен свой трик. Страничните персонажи в романа му са оживени от всякакви метафори, сравнения и лирически отклонения. Имаме пред себе си поразително явление: словесните форми създават живи същества. Ето пример как се прави това:

"Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят — какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая впрочем мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва". (Превод на Димитър Подвързачов)

Да се предадат на обикновен английски език нюансите на този живописен синтаксис е толкова трудно, колкото и да се прекара мост през логическата, или по-точно биологическата пролука между размития пейзаж под светлосивото небе и подпийналия стар войник, който ще срещне читателя със случайно хълцане при празничното завършване на фразата. Фокусът на Гогол е в употребата на думата "впрочем", която е свързващо звено само в граматичен смисъл, макар че имитира логическа връзка; думата "войници" дава някакъв повод за противопоставяне с думата "мирна" и едва бутафорният мост "впрочем" е свършил своето вълшебно действие, тези добродушни войни, клатушкайки се и пеейки, ще слязат от сцената, както вече сме видели не един път.

Когато Чичиков отива на прием в дома на губернатора, случайното споменаване за господата с черни фракове, сновящи под ослепителната светлина около напудрените дами, води към уж невинното им сравнение с рой мухи и в следващия миг се заражда нов живот:

"Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка (ето я!) я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца (ето го и второто поколение!) гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух (едно от тези повторения, характерни за стила на Гогол, от които не могли да го избавят годините работа над всеки абзац), се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите й, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини". (Превод на Димитър Подвързачов)

Трябва да отбележим, че ако образът на унилото време плюс пийналия войник свършва някъде в прашната крайградска далечина (там господства Ухолазов), то в случая сравнението с мухите, пародиращо криволичещите сравнения на Омир, описва затворен кръг и след сложно, опасно салто без осигуровка, каквато използват другите писатели-акробати, Гогол успява да се върне към изходното "поотделно и на купчини". Преди няколко години на мач по ръгби в Англия видях как великолепният Оболенски отби в движение топката с крак и като премисли веднага, се спусна и я хвана с ръце... Нещо подобно по майсторство демонстрира тук и Николай Василевич.

Силният кучешки лай, който посреща Чичиков, когато наближава дома на госпожа Коробочка, също не отива напразна.

"През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата". (Превод на Димитър Подвързачов)

Тук кучешкият лай дава живот на църковен хорист. В друг откъс (в който Чичиков идва при Собакевич) музикантът се появява с помощта на по-сложен начин, напомнящ сравнението на намръщеното небе с пийналия войник.

"Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко — валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки — хубост и забава на сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване". (Превод на Димитър Подвързачов)

Сложната маневра, която изпълнява това изречение, за да може от едрата глава на Собакевич да се получи селски музикант, има три стадия: сравняване на главата с особен вид тиква, превръщане на тиквата в балалайка и накрая поставяне на балалайката в ръцете на млад селянин, който, седнал на дънер и кръстосал крака (с нови ботуши), започна да свири с нея тихо, обкръжен от предвечерен рояк мушици и селски моми. Забележително е, че лирическото отстъпление е предизвикано от появата на - според невнимателния читател - най-прозаичния и безчувствен персонаж в книгата.

Породеният от сравнението характер така бърза да влезе в живота, че метафората завършва с очарователна високопарност:

"Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Кой е този злощастен плувец, който расте приказно, увеличава теглото си, наедрява от жизнената сила на метафората? Никога няма да разберем, но той почти е успял да стъпи на твърда земя.

Тези персонажи от втория план утвърждават понякога своето съществуване по най-прост начин: използвайки маниера на автора да подчертава едно или друго обстоятелство или условие и да ги илюстрира с някакъв удивителен детайл. Картината започва да живее собствен живот - като усмихващия се латернист, когото художникът в разказа на Х. Уелс "Портрет" се опитва да замаже със зелена боя, когато портретът оживява и не иска да се подчинява. Обърнете внимание например на края на седма глава, в която авторът иска да предаде усещането за нощта, настъпваща в мирното провинциално градче. Чичиков, след като е завършил успешно своите призрачни сделки с помешчиците и след като се е гощавал у градския елит, отива да си легне много пиян; кочияшът и слугата му сами тръгват спокойно да гуляят, а след това, като се препъват, се връщат в хотела, като се подкрепят грижливо, и скоро заспиват мирно, "като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток". (Превод на Димитър Подвързачов)

С това завършва главата, но и до ден днешен поручикът мери своя безсмъртен ботуш и кожата блести, и свещите мерно и ярко горят в самотния светъл прозорец на мъртвия град, под дълбината на звездното нощно небе. Не съм срещал по-лирично описание на нощната тишина от тази рапсодия на ботушите.

Подобно спонтанно зараждане на живот настъпва в десета глава, където авторът иска да изобрази с особена сила вълнението, което настава по цялата провинция, когато по нея се разнася слухът за купуването на мъртвите души. Помешчиците, които дълги години са дремали в своите дупки като лалугери, изведнъж започват да мигат и да изпълзяват:

"Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович (рядко, да не кажем повече, име, но необходимо тук, за да подчертае крайната отдалеченост от живота и следователно иреалността на този персонаж, сън в съня, така да се каже), за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал". (Превод на Димитър Подвързачов)

В същата глава след пространното обяснение защо не иска да назовава никакви имена: "Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава — тъй широка — някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко..." (Превод на Димитър Подвързачов) - Гогол все пак не успява да попречи на две приказливи дами, които клюкарстват за тайната на Чичиков, да разкрият совите имена, все едно персонажите наистина са се изплъзнали от властта му и издрънкват това, което той се опитва да скрие. Между другото, един от откъсите, в които тези ефирни създания се изливат като поток върху страницата (или кацат на върха на перото на Гогол все едно вещици върху метла), напомня, въпреки известната си забавна старомодност, интонацията и стилистиката на Джойс в "Одисей" (макар че още Стерн използва похвата на лаконичния въпрос и обстоятелствения отговор).

"Героят обаче съвсем не забелязваше това (че е станал скучен на младата дама по време на бала със своето назидателно бърборене), като разправяше множество приятни неща, които вече му се бе случвало да казва в подобни случаи на разни места, именно: в Симбирската губерния, у Софрон Иванович Безпечни, дето беше тогава дъщеря му Аделаида Софрониевна с трите си зълви: Мария Гавриловна, Александра Гавриловна и Аделаида Гавриловна; у Феодор Феодорович Перекроев, в Рязанската губерния, у Флор Василиевич Победоносни, в Пензенската губерния, и у брата му Петър Василиевич, дето бяха балдъза му Катерина Михайлова и вторите й братовчедки Роза Феодоровна и Емилия Феодоровна; във Вятската губерния у Петър Варсонофевич, дето беше сестрата на снаха му Пелагия Егоровна с внучката си София Ростисдавна и с двете си доведени сестри София Александровна и Маклатура Александровна". (Превод на Димитър Подвързачов)

Някои от тези имена лъхат на нещо чуждоземно (в дадения случай на немско), което Гогол по правило използва, за да предаде отдалеченост и огледално деформиране на обекта, намиращ се като в мъгла; причудливите имена хибриди подхождат на безформените или още неоформени хора; и ако помешчик Безпечни и помешчик Победоносни са леко "пияни" фамилии, последното име в списъка е вече връх на кошмарната безсмислица и напомня за този руски шотландец, на когото се възхищавахме по-рано. Неразбираемо е какъв тип ум трябва да имаш, за да видиш в Гогол предшественик на "натуралистическата школа" и "реалистичен художник на живота в Русия".

В тези списъчни оргии има не само хора, но и вещи. Обърнете внимание на ласкавите имена, които чиновниците от града дават на картите за игра. Купите са "сърца", но звучат като червеи [14] и при лингвистичната склонност на руснаците да разтеглят думата до краен предел заради емоционалния ефект стават червоточина [15]. Пиката се превръща в пикенция, получавайки игриво окончание от кухненския латински, или в псевдогръцкото пикендрас, пичура (с лек орнитологичен нюанс), а понякога израства до пичуруишчух (където птицата се превръща вече в допотопен гущер, който преобръща реда в естествената еволюция). Пределната вулгарност и автоматизмът на тези уродливи наименования, повечето от които Гогол е измислил сам, са прекрасен начин да се покаже умственото равнище на тези, които ги използват.

14. Руската дума за купи (червы) е близка по звучене до червеи (черви). (Бел. прев.)

15. Червоточина (рус.) - дупка на червей. (Бел. прев.)

(Следва)

сряда, август 24, 2016

Лекции по руска литература – брой 12

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

На руски език с помощта на една безпощадна дума може да се изрази същността на един широко разпространен порок, за който трите други познати ми европейски езици нямат специално обозначение. Липсата на един или друг термин в речника на някой народ не винаги означава липса на съответното понятие, но пречи за пълнотата и точността на неговото разбиране. Разнообразните нюанси на явлението, което руснаците изразяват много точно с думата "пошлост", са разсипани в редица английски думи и не образуват определено цяло.

От времето, когато Русия започнала да мисли, всички образовани, чувствителни и свободомислещи руснаци усещат остро крадливото лепкаво докосване на пошлостта. Сред нациите, с които винаги сме имали близки връзки, Германия ни се е снрувала страната, в която пошлостта не само не е осмяна, а е станала едно от водещите качества на националния дух, на привичките, на традициите и на общата атмосфера, макар че благожелателните руски интелигенти с по-романтичен начин на мислене охотно, прекалено охотно приемали на вяра легендата за величието на немската философия и литература; трябва да си свръхруснак, за да почувстваш ужасната струя на пошлостта във "Фауст" на Гьоте.

Да преувеличаваш нищожеството на една страна в момента, когато воюваш с нея и би искал да я видиш унищожена до последната бирена чаша и до последната незабравка, е опасно приближаване до края на пропастта, наречена пошлост, която зее пред тебе по време на революции и войни. Но ако се прошепне скромно довоенната истина, даже с нюанс на нещо старомодно, тази пропаст вероятно може да бъде спестена. Ето така преди сто години, когато граждански настроените петербургски публицисти забърквали опияняващи коктейли от Хегел и Шлегел (с добавка на Фойербах), в една мимоходом разказана случка [12] Гогол разкрил безсмъртния дух на пошлостта, пронизваща немската нация, и направил това с цялата сила на своя талант.

Разговорът в компанията се прехвърлил върху Германия. Упорито мълчащият Гогол накрая казал: "Да, в общи линии немецът не е много приятен; но не можем да си представим нещо по-неприятно от немеца съблазнител, от немеца ухажор, който иска да се хареса; тогава той може да стигне до страшни абсурди. Аз срещнах веднъж един такъв съблазнител в Германия. Неговата възлюбена, която той ухажваше дълго време без успех, живееше на брега на някакво езеро и всичките си вечери прекарваше на балкона пред това езеро, занимавайки се с плетене на чорапи и наслаждавайки се заедно с това на природата. Моят немец, виждайки безуспешността на своите преследвания, измисли най-сетне сигурно средство да плени сърцето на неумолимата немкиня. И какво мислите? Какво средство? И през ум няма да ви мине какво! Представете си, той всяка вечер, като се събличаше, скачаше в езерото и плуваше пред очите на своята възлюбена, прегърнал два лебеда, които специално беше направил за случая! Честно казано, не зная за какво бяха тези лебеди, но няколко дена поред всяка вечер той все плуваше и се кипреше с тях пред заветния балкон. Дали си представяше в това нещо антично, митологично или разчиташе на нещо друго, но въпросът се реши в негова полза: немкинята наистина беше запленена от ухажора и скоро се омъжи за него".

Ето ви пошлост в чистия ѝ вид и вие ще разберете, че който и да е английски епитет не покрива този епичен разказ за светлорусия плувец и милваните от него лебеди.А и няма защо да отиваме толкова далече и да се задълбочаваме в миналото за подходящ пример. Разтворете което и да е списание и непременно ще намерите нещо като тази картинка: семейство си е купило току-що радио (кола, хладилник, трапезно сребро - няма значение какво) - майката е плеснала с ръце, побъркана от радост, децата тъпчат наоколо, разтворили уста, малчуган и куче се протягат към края на масата, където са сложили идола, даже бабата, сияейки с всичките си бръчки, наднича някъде изотзад (забравила, както изглежда, скандала, разиграл се сутринта между нея и снаха ѝ), а малко по-встрани, тържествено пъхнал палци в прорезите на жилетката, разкрачил крака и святкайки с очички, стои победоносно бащата, гордият дарител.

Гъстата пошлост на подобна реклама извира не от лъжливото преувеличаване на достойнството на един или друг полезен предмет, а от предположението, че най-висшето щастие може да бъде купено и че такава покупка облагородява купувача. Разбира се, атмосферата, която рекламата поражда, е доста безвредна сама по себе си - защото всички разбират, че са я създали продавачи, сякаш договорили се с купувача да участва в тази игра "на ужким". Не е интересно това, че в света не е останало нищо духовно освен възторга на хората, продаващи или консумиращи манна небесна, не това, че играта на чувства се води в случая по буржоазни правила (буржоазни не в марксисткото, а във флоберовското разбиране на думата), а това, че този свят е само сянка, спътник на истинското съществуване, в което и продавачите, и купувачите не вярват дълбоко в душите си, особено в разумната спокойна Америка. Ако иска да изобрази добро дете, рекламният художник го украсява с лунички (те, между другото, приличат на зловещ обрив в евтините комикси). В случая пошлостта е свързана с условност, която има леко расистки характер. Доброжелатели изпращат на самотни войничета копия от краката на холивудски красавици, обути в копринени чорапи и натъпкани с бонбони и самобръсначки - във всеки случай аз видях снимка на човек, пълнещ такъв крак, в списание, известно по целия свят като доставчик на пошлост. Пропагандата (която не може да съществува без щедър дял пошлост) запълва брошурите с хубавички колхознички и носени от вятъра облаци. Подбирам примерите бързешком, произволно. "Лексиконът на азбучните истини", който Флобер пишел, е бил по-честолюбив замисъл.

Литературата е един от най-добрия резерват за пошлости; не говоря за това, което наричат макулатура, а в Русия "жълта преса". Явната безвкусица, колкото и да е странно, понякога съдържа нещо здравословно, което с удоволствие се консумира от децата и простодушните хора. Комиксът "Супермен" е несъмнена пошлост, но това е пошлост в толкова безобидна и непретенциозна форма, че не си струва да се говори за нея - старите вълшебни приказки, щом заговорихме за това, са съдържали не по-малко банални сантименталности и наивни вулгарности от тези съвременни истории за "изтребване на великани". Повтарям, пошлостта е особено силна и зловредна, когато фалшът не се набива в очите и когато тези същности, които се фалшифицират, се отнасят законно или незаконно за високите достижения на изкуството, мисълта или чувствата. Това са тези книги, за които толкова пошло се разказва в литературните приложения към вестниците, "вълнуващите, съдържателни и прекрасни" романи; това са тези "възвишени и впечатляващи книги", които съдържат и отделят квинтесенцията на пошлостта. Точно сега пред мене лежи на масата един вестник, в който на цяла колона се рекламира някакъв роман - фалшификат от началото до края и по стил, и по тромавите пируети около високите идеи, и по дълбокото незнание какво е истинска литература сега и когато и да е било. Този роман странно ми напомня милващия лебедите плувец, описан от Гогол. "Вие се потапяте в него целия - пише рецензентът. - Като прелистите последната страница, се връщате в заобикалящия ви свят леко замислени, като след силно преживяване" (забележете това кокетно "леко"!). "Пееща книга, от край до край изпълнена с изящество, светлина и прелест, книга с наистина бисерно сияние" - шепне друг рецензент (онзи плувец също бил "от край до край изпълнен с изящество", а лебедите излъчвали "бисерно сияние"). "Работа на изкусен психолог, който е способен да изследва най-потайните дълбини на човешката душа". Това "потайни" (не някакви "общодостъпни", забележете) и още два-три възхитителни епитета дават точна представа за ценността на книгата. До, похвалата съответства напълно на предмета, за който става дума: "прекрасният" роман е получил "прекрасна" рецензия - и кръгът на пошлостта се е затворил или би се затворил, ако думите не бяха отмъстили тънко за себе си и тайно не бяха донесли истината, подредили се в най-абсурдната и изобличителна фраза, макар издателят и рецензентът да са убедени, че превъзнасят романа, "който четящата публика е приела триумфално" (следва астрономическа цифра на продадените екземпляри). Защото в света на пошлостта не книгата е триумф за нейния създател, а четящата публика организира триумфа, поглъщайки книгата заедно с рекламата на обложката.

Романът, за който се казва така, би могъл да бъде напълно честен, искрен опит на автора да напише за това, което го е засягало дълбоко, възможно е даже не само търговски грижи да са го подтикнали към това злощастно начинание. Бедата е в това, че нито искреността, нито честността, нито даже сърдечната доброта пречат на демона на пошлостта да завладее пишещата машина на автора, ако няма талант и ако "четящата публика" е такава, за каквато я смятат издателите. Най-страшна в пошлостта е невъзможността да се обясни на хората защо книгата, която на вид е препълнена с благородни чувства и състрадание и даже може да привлече вниманието на читателите към тема, далечна от "злобата на деня", е много, много по-лоша от литературата, която всички смятат за долнопробна.

От дадените примери, надявам се, е ясно, че пошлостта е не само откровена макулатура, но и мнимо значителна, мнимо красива, мнимо дълбокомислена и мнимо увлекателна литература. Списъкът на литературните персонажи, олицетворяващи пошлостта (и наричани на руски пошляци и пошлячки), включва Полоний и кралската двойка в "Хамлет", Рудолф и Оме у Флобер, Лаевский в "Дуел" на Чехов, Мериън Блум у Джойс, младият Блох в "По следите на изгубеното време" на Пруст, Бел ами на Мопасан, мъжът на Ана Каренина, Берг във "Война и мир" и множество други действащи лица в световната литература. Руските критици от социалното направление видели в "Мъртви души" и "Ревизор" разобличение на обществената пошлост, разцъфнала в крепостничеството и в бюрократичната руска провинция, и заради това изпускали главното. Гоголевите герои се оказали само по волята на случая руски помешчици и чиновници, тяхната въображаема среда и социалните им условия нямат абсолютно никакво значение, също както господин Оме би могъл да бъде предприемач от Чикаго или Мериън Блум - жена на учител от Вишний Волочок. Освен това тяхната среда и техните условия, каквито и да са били в "реалния живот", са били подложени на такова задълбочено разбъркване и претопяване в лабораторията на Гоголевото творчество (за това вече говорих във връзка с "Ревизор"), че да се търси в "Мъртви души" истинска руска действителност е толкова безполезно, колкото да си представяме Дания на основата на едно частно произшествие в мъгливия Елсинор. А като стана дума за "фактите", откъде Гогол би могъл да получи знания за руската провинция? Осем часа в един подолски хан, седмица в Курск и това, което се мяркало зад прозореца на пощенската карета, плюс спомените за чисто украинското детство в Миргород, Нежин и Полтава? Всички тези градове обаче лежат далече от маршрута на Чичиков. Но което е истина, е истина: "Мъртви души" предоставя на внимателния читател група подпухнали мъртви души, принадлежащи на пошляци и пошлячки и описани с чисто Гоголев вкус и с богатство от страховити подробности, които издигат произведението до равнището на гигантска епическа поема - не случайно Гогол е дал на "Мъртви души" такова точно подзаглавие. В пошлостта има някакъв лак, някаква пухкавост и нейният гланц, нейните плавни очертания привлекли Гогол като художник. Колосалният кълбовиден пошляк Павел Чичиков, който измъква с пръсти смокинята от млякото, за да си разкваси гърлото, или танцува по нощница, от което предметите по лавиците потрепват в такт с неговата спартанска жига (а накрая се удря в екстаз по закръгления задник, тоест по истинското си лице, с боса розова пета, все едно с това се пробутва да влезе в истинския рай на мъртвите души) - тези видения господстват над по-дребните пошлости на немощния провинциален бит или на дребните подлички чиновници. Но пошляк даже от такъв гигантски калибър като Чичиков непременно има някакъв недостатък, дупка, през която се вижда червей, мизерен съсухрен глупак, който лежи, сгърчил се, в дълбината на напоения с пошлост вакуум. От самото начало има нещо глупаво в идеята да се купуват мъртви души - душите на крепосни селяни, починали след поредното преброяване: помешчиците продължавали да плащат за тях поголовен данък, придавайки им по такъв начин нещо като абстрактно съществуване, което обаче бъркало съвсем конкретно в джобовете на техните собственици и би могло също толкова "конкретно" да се използва от Чичиков, купувача на фантомите. Дребната, но доста противна глупост се таи известно време в бърканицата от сложни манипулации. Опитвайки се да купува мъртви хора в страна, където законно купували и трупали за притежание живи, Чичиков едва ли греши сериозно от гледна точка на морала. Ако боядисам лицето си с домашно произведен берлински лазур вместо с боя, продавана от държавата, върху която тя има монопол, моето престъпление няма да заслужи даже снизходителна усмивка и нито един писател няма да го изобрази като берлинска трагедия. Но ако обкръжа този замисъл с дълбока тайнственост и започна да се хваля с хитрите уловки, с помощта на които съм го осъществил, ако дам възможност на бъбривия си съсед да надникне в моите бурканчета със самоделна боя, ще бъда арестуван и хората с автентично сини лица ще се отнесат грубо с мене - ще стана в случая за посмешище. Въпреки безусловната ирационалност на Чичиков в безусловно ирационалния свят, глупакът в него се вижда, от самото начало той прави грешка след грешка. Глупост е да купува мъртви души от старица, която се бои от привидения, непростимо безразсъдство - да предлага подобна съмнителна сделка на самохвалко и простак като Ноздрьов. Но аз ще повторя, в угода на тези, които обичат книгите да описват "реални хора" и "реални престъпления", пък и да съдържат положителна идея (това превелико страшилище, заимствано от жаргона на шарлатаните-проповедници), че "Мъртви души" няма да им даде нищо. Понеже вината на Чичиков е чисто условна, съдбата му едва ли ще развълнува силно някого. Това още един път доказва как смехотворно са бъркали руските читатели и критици, виждайки в "Мъртви души" фактическо изображение на живота по онова време. Но ако подходим към легендарния пошшляк Чичиков така, както го заслужава, тоест ако виждаме в него особа, скоято Гогол е създал и която се движи в особена, Гоголева вихрушка, абстрактната представа за мошеническата търговия с крепостни селяни ще се изпълни с чудновата реалност и ще означава много повече от това, което бихме видели, ако я разглеждахме в светлината на социалните условия, господстващи в Русия преди сто години. Мъртвите души, които той купува, не са просто списък с имена върху лист хартия. Тези мъртви души, изпълващи въздуха, в който живее Гогол, със своето поскърцване и трептене са нелепите animuli [13] на Манилов и Коробочка, дамите от град NN, безкрайните гномчета, които изскачат от страниците на книгата. А и самият Чичиков е само нископлатен агент на дявола, търговски пътник на ада: "нашият господин Чичиков", както биха могли да наричат в акционерното дружество "Сатана и K°" този добродушен, охранен, но вътрешно треперещ негов представител. Пошлостта, която олицетворява Чичиков, е една от главните отличителни черти на дявола, в чието съществуване, трябва да добавим, Гогол вярвал много повече, отколкото в съществуването на Бога. Пукнатината в доспехите на Ччиков, тази ръждясала дупка, от която се носи гнусна воня (като от пробита консерва с раци, която е продупчил и е забравил в килера някой заплес), е необходимият процеп в забралото на дявола. Това е изконният идиотизъм на всемирната пошлост. Чичиков е обречен от самото начало и се плъзга към своята гибел, едва-едва поклащайки своя задник - походка, която само на пошляците и пошлячките от град NN би могла да прилича на упоително светска. В решаващи минути, когато избухва в една от своите нравоучителни тиради (с леко прекъсване на сладкогласната реч - тремоло на думите "възлюбени братя"), възнамерявайки да потопи истинските си намерения във високопарен петмез, той нарича себе си жалък човек на този свят. Колкото и да е странно, вътрешността му наистина е разяждана от червей и ако се взрем леко, разглеждайки неговите заоблености, можем да видим този червей. Спомням си един довоенен европейски плакат, рекламиращ автомобилни гуми; на него беше изобразено нещо като човешко същество, изцяло съставено от гумени пръстени; така и закръгленият Чичиков ми прилича на здрав, пръстеновиден и с телесен цвят червей. Ако съм успял да предам отвратителната природа на този персонаж и различните видове пошлости, които споменах попътно, са образували заедно едно цялостно художествено явление (Гоголевия лайтмотив за "закръгленото" в пошлостта), тогава "Мъртви души" престава да ни дразни като хумористична повест или социално разобличение и може да се обсъжда сериозно. Затова нека се вгледаме в тъканта на произведението по-съсредоточено.

12. От Л. И. Арнолди в "Моето познанство с Гогол" ("Моё знакомство с Гоголем"). (Бел. прев.)

13. Душички (лат.).

(Следва)

вторник, август 23, 2016

Лекции по руска литература – брой 11

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

1.

Старите английски преводи на "Мъртви души" не струват пукната пара и трябва да бъдат иззети от всички публични и университетски библиотеки. Когато пишех бележките, от които се оформяше тази книга, "Читателският клуб" в Ню Йорк издаде съвсем нов превод на "Мъртви души", направен от В. Д. Герни. Това е рядко добра работа. Изданието е развалено от две неща: смехотворният предговор, който е написал един от редакторите на "Клуба", и промененото заглавие - "Похожденията на Чичиков или Домашният живот в стара Русия". Това е особено огорчаващо, ако си спомним, че заглавието "Похожденията на Чичиков" е било натрапено от царската цензура на първото руско издание, защото църквата ни казва, че душите са безсмъртни и затова не могат да бъдат наречени мъртви. В дадения случай подобна замяна е направена вероятно от страх да не се навеят мрачни мисли на розовобузите любители на комикси. Подзаглавието "Домашен живот в стара Русия" също е избрано лошо, защото е заимствано от съмнителното съчинение "Домашният живот в Русия - книга, написана от руски аристократ и поправена от редактора на "Открития в Сибир" (Лондон, издатели Хорст и Блекет, наследници на Хенри Колберн, 1894 г.) със забележителната приписка: "Това съчинение е под защитата на авторското право и издателите си запазват правото да го превеждат". В началото на книгата има предисловие с не по-малко забележително съобщение:

"Книгата е написана от руски аристократ и ръкописът е предложен от него на английските издатели; работата на редактора се ограничаваше само до поправка на някои грешки в думите, които би трябвало да се очакват, като помним, че авторът е писал произведението си на чужд език... Той ни дава представа за условията на живот и отношенията в руското общество... Авторът твърди, че разказът му е правдив и основните факти са широко известни в Русия.

За съжаление ние нямаме право да назовем името на автора (не защото произведението му се нуждае от допълнителна проверка, защото достоверността му е доказана едва ли не с всеки един ред) - авторът все още мечтае да се върне в родината си, разбирайки прекрасно, че признанието, че е написал тази книга, белязана с толкова мощен сатиричен дар, едва ли ще бъде добра препоръка и може да му послужи като паспорт за отправяне в най-далечните краища на сибирската пустош.

Много би ми се искало да разбера кой е бил този руски аристократ, който е превел (с множество викториански хубости, добавени от редактора) "Мъртви души" и е продал тази стока на английското издателство, което явно е смятало, че публикува истински спомени, "хвърлящи светлина върху домашния живот на нашите бивши съюзници и днешни врагове". Казвал ли се е този аристократ Хлестаков? Или е бил самият Чичиков? В известен смисъл книгата на Гогол била постигната от истинска гоголевска съдба.

(Следва)

понеделник, август 22, 2016

Лекции по руска литература – брой 10

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

6.

Обвиненията, изказани от негодуващите противници на "Ревизор", които съзрели в пиесата коварни нападки срещу руската държавност, направили на Гогол гнетящо впечатление. Може да се предположи, че те са предизвикали у писателя манията за преследване, която така или иначе го тормозела до самата му смърт. Оформило се доста странно положение - славата споходила Гогол във възможно най-гръмогласната си форма: дворът ръкопляскал на пиесата едва ли не със злорадство; надути чиновници от висок ранг губели безмълвно своята надутост, въртейки се смутено в столовете на партера; слабо уважавани критици цедели гнила отрова, а критиците, чието мнение имало някаква стойност, превъзнасяли Гогол до небесата заради това, което смятали за велика сатира; популярният драматург Куколник вдигнал рамене, казвайки, че пиеската е единствено глупав фарс; младежите повтаряли с възторг смешните реплики и търсела хлестаковци и сквозник-дмухановци сред своите познати. Друг писател би се опивал от тази атмосфера на възхвала и скандал. Пушкин просто би оголил своите ослепителни негърски зъби в добродушна усмивка и би се върнал към незавършения ръкопис на поредния шедьовър. Гогол постъпил така, както и след провала на "Кюхелгартен" - избягал в чужбина, по-точно - отпълзял.

Но да беше само това! Той си позволил нещо по-лошо от всичко, което може да си позволи един писател при подобни обстоятелства: опитал се да обясни в печата тези места от своята пиеса, които критиците или не забелязали, или изтълкували неправилно. Гогол, бидейки Гогол и съществувайки в огледален свят, притежавал способността да планира прецизно своите произведения, след като ги е написал и публикувал. Този метод той приложил и към "Ревизор". Присъединил към пиесата епилог, където обяснявал, че истинският ревизор, който се мярка в края на последното действие е човешката съвест. А останалите персонажи са страстите, живеещи в нашата душа. С други думи, публиката трябвало да повярва, че нейните страсти се символизират от уродливи продажни провинциални чиновници, а висша съвест е държавата. Епилогът предизвиква същото отчайващо впечатление като впечатлението от по-късните разсъждения на Гогол по сходни теми, ако не се предположи, че той е искал просто да хвърли прах в очите на читателя или в своите. Ако се отнесем към този епилог сериозно, пред нас се изправя невероятен случай: пълно неразбиране от писателя на собственото произведение, изопачаване на неговата същност. Както ще видим, същото станало и с "Мъртви души".

Гогол бил странен, болен човек и аз не съм уверен, че неговите пояснения към "Ревизор" не са измама, каквато използват душевно болните. Трудно е да се примирим с това, че Гогол не е бил огорчен от оценката на своята пиеса, а от това, че не са го признали за пророк, учител, поборник за човечеството (мъмрещ строго това човечество за негово благо). В пиесата няма никаква дидактика и едва ли може да се допусне, че авторът не е знаел това; но, както вече казах, той е бил склонен да домисля своите книги, след като са били написани. От друга страна, този урок, който критиците - съвсем произволно - видели в неговата пиеса, бил социален и почти революционен, което изглеждало съвсем неприемливо за Гогол. Той се страхувал, че дворът ще преразгледа своето височайше, но променливо благоразположение към пиесата заради прекалено бурните похвали на радикалните кръгове и прекалено бурното възмущение на реакционните кръгове, ще прекрати представлението, а следователно - ще го лиши от доходи (и вероятно от бъдеща пенсия). Той се страхувал, че бдителната цензура ще вреди дълги години на литературната му кариера в Русия. Огорчило го също така това, че хората, които смятал за добри християни (макар че с темата за "добрите християни" ще се заеме отблизо малко по-късно) и честни чиновници (което ще стане у него след това синоним на същите християни), били подразнени и даже възмутени от неговата пиеса и я нарекли "груб и пошъл фарс". Но като че ли най-мъчително за него било това, че досещайки се какви сплетни се носят за него, самият той не ги чувал и още повече не можел да ги направлява. Шумът, който достигал до неговите уши, бил призрачен и страшен, защото бил само шум. Потупването по рамото му се струвало иронична насмешка над тези, които уважава, а следователно насмешка и над него. Интересът, който проявявали към него съвсем непознати хора, му изглеждал резултат от тъмни интриги, извънредно опасни (прекрасен свят, интрига... съкровище в пещера). Ще имам възможност да опиша в друга книга как на един душевно болен постоянно му се струва, че всичките детайли на пейзажа и движението на неодушевените предмети са сложен код, коментар за него и че цялата вселена разговаря за него с помощта на тайни знаци. Нещо подобно на тази мрачна и едва ли не космическа пантомима може да си представи човек, размишлявайки за болезненото отношение на Гогол към своята внезапна слава. Той си въобразявал, че около него пълзи и си шушука цялата враждебна му Русия, опитвайки се да го погуби, хвалейки и ругаейки неговата пиеса. През юни 1836 г. той заминал за Европа.

Казват, че в навечерието на заминаването му го посетил Пушкин, когото няма да види никога повече, цяла нощ прехвърлял заедно с него ръкописите му и прочел началото на "Мъртви души" - първата чернова била по това време вече написана от Гогол. Картината е съблазнителна, може би прекалено съблазнителна, за да не бъде измислица. По някаква причина (може би поради ненормална боязън от всякаква отговорност) Гогол се опитвал да убеди всички, че до 1837 г., тоест до смъртта на Пушкин, всичко, което е написал, е направено под влиянието на поета и по негова подсказка. Но понеже творчеството на Гогол се отличава поразително от това, което е създал Пушкин, а плюс това Пушкин имал достатъчно свои грижи и нямал време да води перото на литературния си събрат, сведенията, толкова охотно съобщавани от Гогол, едва ли заслужават доверие. Самотната свещ, осветяваща тази полунощна картина, може да бъде загасена без всякакви угризения на съвестта. Много по-лесно е да повярваме, че Гогол е избягал в чужбина, без да се прости с никого от своите приятели. Знаем от негово писмо, че не се е сбогувал даже с Жуковский, с когото бил в доста по-близки отношения отколкото с Пушкин.

(Следва)