СЛУЖБОМЕР

събота, декември 03, 2016

Нобелови лауреати – 1938 година

Рихард Кун (Richard Kuhn)

3 декември 1900 г. – 31 юли 1967 г.

Нобелова награда за химия, 1938 г.

(За работата му с каротеноидите и витамините.)

Австрийският химик Рихард Кун е роден във Виена, в семейството на инженера Клеменс Кун и началната учителка Анжелика (Родлер) Кун. Отначало с обучението на момчето се занимава майка му, а когато Кун става на девет години, постъпва в гимназия, където един от съучениците му е Волфганг Паули. Като завършва гимназията през 1917 г., Кун е призован в армията и служи до сключването на примирието през 1918 г.

След уволнението си от армията Кун постъпва във Виенския университет, но след три семестъра се премества в Мюнхенския университет. Там учи химия при Рихард Вилщетер и през 1922 г. получава докторска степен за дисертацията си "За спецификата на ензимите" ("Über Spezifität der Enzyme"). Кун продължава да се занимава с изследвания в Мюнхенския университет, докато не получава през 1926 г. покана да работи във Федералния технологичен институт в Цюрих.

През 1929 г. Кун напуска Федералния технологичен институт и оглавява химическия отдел на създадения малко преди това към Хайделбергския университет Институт за медицински изследвания "Кайзер Вилхелм" (от 1950 г. - институт "Макс Планк"), като едновременно с това заема в университета длъжността професор по химия. През 1937 г. той става директор на института и остава на този пост до края на своята служебна дейност.

Впечатлен дълбоко от работата на Вилщетер, Кун се интересува особено от това как химията на органичните съединения е свързана с тяхното функциониране в биологичните системи. Ензимите - предмет на ранните изследвания на учения - са белтъчни катализатори, които ускоряват протичането на химичните реакции, протичащи в клетките. В зависимост от вида си всеки ензим реагира специфично с определено химично вещество (субстрат). Кун се стреми да разбере какво е разположението на атомите в едни или други органични молекули (тоест да определи конфигурацията на молекулите) и да изясни по какъв начин тези молекули са способни да отклоняват преминаващата през тях светлина (тоест да установи оптичното им измерение). Той се интересува също така от спрегнатите двойни връзки - при молекулярни структури, в която двойните и единичните връзки се редуват.

Кун обединява двете направления в своите изследвания, като започва да изучава каротеноидите - биологични пигменти, които са важна част от живите клетки. Химическата формула на едно от тези вещества, каротина - пигмент, съдържащ се в морковите, - била определена преди това от Вилщетер. През 1931 г. независимо един от друг Кун и Паул Карер откриват в каротина два ясно различаващи се компонента: алфа каротин, който отклонява светлината, и бета каротин, който не отклонява светлината. Две години по-късно Кун открива още един, трети компонент - гама каротин. Тези три компонента (три изомера) имат една и съща химическа формула, но различна конфигурация на молекулите, което определя техните свойства.

Като продължава своите изследвания, Кун изяснява, че каротинът е необходимо вещество за витамин А, иначе казано - необходим "стартов материал" за производството на този витамин от биологичните системи. Витамин А играе жизнено важна роля за ръста на висшите животни и за запазване на слизестата обвивка. Освен това Кун открива, че черният дроб може да изработва две молекули витамин А или от една молекула бета каротин, или от две молекули алфа каротин. Кун и неговите сътрудници откриват присъствието на каротеноидите в организмите на много растения и животни, като с това разширяват значително възможностите на такъв важен аналитичен инструмент като хроматографията.

След това ученият обръща внимание на разтворимите във вода витамини от група В. Работейки заедно с Алберт Сент-Дьорди и Юлиус Вагнер-Яурег, той отделя около един грам лактофлавин от хиляди литра мляко. Като определя структурата на лумифлавина, продукт от разпадането на лактофлавина, Кун успява по такъв начин да разбере химическия състав на лактофлавина и в края на краищата да синтезира и двете съединения. Като посочва, че лактофлавинът (който сега е известен като рибофлавин или витамин В2) играе извънредно важна роля за дейността на ензимите, свързани с дихателния процес, Кун прави решителна крачка за разбирането на функциите на витамините в живите системи. През 1939 г. той изолира адермина, наричан сега витамин В6, а също така определя химическия състав и молекулярната структура на това вещество, помагащо да се регулира метаболизма на нервната система.

Като продължава научните си изследвания, Кун изолира парааминобензоената киселина (ПАБА) - съединение, което се използва за синтез на анестезиращи вещества и пантотенова киселина, имащи важно значение за образуването на хемоглобин и за освобождаването на енергия от въглеводородите. Като заема през 1950 г. длъжността на професор по биохимия в медицинския факултет на института "Макс Планк", Кун съсредоточава усилията си върху проучването на органичните вещества, които помагат на човешкия организъм да се съпротивлява на инфекциите. Проведените от него изследвания на вирусите на грипа и холерата и на личинките на колорадския бръмбар са ценен принос за разбирането на същността на молекулярното взаимодействие между човешкия организъм и неговите "неприятели".

Като професионален учен Кун се характеризира с точност и настойчивост в работата. Тези качества се допълват от присъщия му творчески подход, от удивителната му интуиция. Той се интересува живо от практическото приложение на получените резултати, особено в селското стопанство и медицината. Любител на тениса, шаха и билярда, Кун е също така талантлив цигулар и от време на време изнася публични концерти в състава на камерен ансамбъл. През 1928 г. се жени за Дейзи Хартман. Съпрузите имат четири дъщери и двама сина. Ученият умира в Хайделберг на шестдесет и шест години.

Кун е член на научните дружества на много страни и е удостоен с почетни степени на Мюнхенския технически университет, на Виенския университет, на университета "Св. Мария" в Бразилия, както и на редица други. Две години преди смъртта си е награден с първия паметен медал, присъждан на учени от Хайделбергския университет. Кун е президент на Германското химическо дружество и вицепрезидент на дружеството "Макс Планк".

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/kuhn.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


До тук в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“:

1902 1903 1904 1905 1906 1907 1908 1909 1910 1911 1912 1913 1914 1915 1916 1917 1918 1919 1920
1921 1922 1923 1924 1925 1926 1927 1928 1929 1930 1931 1932 1933 1934 1935 1936 1937 1938


петък, декември 02, 2016

Лекции по руска литература – брой 48

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2.

ИДИОТ (1868 г.)

В "Идиот" се срещаме с един положителен герой на Достоевский. Това е княз Мишкин, който е много добър и всеопрощаващ, какъвто е бил единствено Христос. Мишкин е чувствителен до небивала степен: той усеща всичко, което става в другите хора, дори ако се намират на далечно разстояние. Такава е неговата великата духовна мъдрост, съчувствието му към чуждите страдания и способността му да ги разбере. Княз Мишкин е самата чистота, искреност, откровеност; и тези негови качества го водят неизбежно към болезнени конфликти с нашия традиционен изкуствен свят. Всички, които го познават, го обичат; даже Рогожин, неговият потенциален убиец, който е влюбен страстно в героинята Настася Филиповна и я ревнува от Мишкин, го пуска в своя дом, където току-що е убил Настася, и благодарение на духовната чистота на Мишкин се примирява с живота и намира успокоение от страстите, които бушуват в душата му.

Но Мишкин е също така психически непълноценен. Като дете е изоставал в развитието си, не е можел да говори до шест години, страда от епилепсия, намира се постоянно под заплахата за пълна дегенерация на мозъка, ако не живее здравословно и спокойно. (Дегенерацията на главния мозък в края на краищата го настига като резултат от събитията, описани в романа.)

Непригоден да се ожени, за което авторът говори без заобикалки, княз Мишкин въпреки това се разкъсва между две жени. Едната от тях е Аглая, невинно чиста, красива, искрена девойка. Тя не може да се примири с околния свят, по-скоро с участта си на дъщеря на богат и знатен човек, на която е предопределено да се омъжи за преуспяващ и привлекателен млад човек, с когото да живее "дълго и щастливо". Аглая сама не знае какво именно иска, но тя не прилича на сестрите си и на своето семейство, тя е "луда" в добрия смисъл на Достоевский (който явно предпочита лудите хора пред нормалните). С други думи това е личност "в движение", одухотворена. Княз Мишкин и до известна степен майка ѝ са единствените хора, които я разбират, но ако добродушната ѝ майка е само обезпокоена от нейното несходство, Мишкин чувства скритата тревога в душата ѝ. Той жадува да я спаси, като ѝ посочи правилния път, и се съгласява да се ожени за нея.

Но след това всичко се усложнява: в романа се подвизава демоничната, гордата, порочната, съблазнителната, тайнствената, възхитителната и, въпреки своето падение, неподкупно чистата Настася Филиповна, една от тези невъзможни, измислени, дразнещи героини, които изпълват романите на Достоевский. Всичките чувства на тази непостижима жена се изразяват в превъзходна степен: и добротата, и греховността ѝ е безпределна. Тя е жертва на стар развратник, който, след като я прави своя любовница и живее с нея няколко години, решава да се ожени за порядъчна жена. За ад се избави от нея, той без всякакви колебания иска да омъжи Настася Филиповна за своя секретар.

Всички около Настася Филиповна знаят, че тя е вътрешно порядъчна жена, а за нейното двусмислено положение е виновен нейният любовникът ѝ. Това обаче не пречи на нейния жених, който е влюбен страстно в нея, да я смята за паднала жена, а семейството на Аглая е потресено, когато открива, че Аглая има някаква тайна връзка с Настася. Самата Настася Филиповна не е предпазена от презрението към себе си за своето "падение" и от решението за стане истинска "държанка". Само княз Мишкин, като Христос, не я обвинява за нищо, изпълнен с дълбоко възхищение и уважение. (Отново скрит преразказ на историята за Христос и падналата жена.) Тук ще цитирам една много точна бележка на Мирский за Достоевский: "Неговото християнство... е много съмнително... Това е повече или по-малко повърхностно учение, което е опасно да бъде отъждествявано с истинското християнство". Ако добавим към това, че той постоянно натрапва на читателя своето тълкуване на православието и развързвайки всеки психологически или психопатен възел, неизбежно ни води към Христос, по-точно - към своето разбиране за Христос и православието, ще разберем по-добре кое ни дразни във философа Достоевский.

Но да се върнем към романа. Княз Мишкин разбира веднага, че от двете влюбени в него жени Настася Филиповна ще се нуждае повече от него, защото е повече нещастна. Така че той се отдръпва деликатно от Аглая, за да спаси Настася Филиповна. Тук Настася Филиповна и княз Мишкин се опитват да се надскочат по душевна щедрост, тя се стреми отчаяно да го освободи, за да намери той щастието си с Аглая, а той не я пуска, защото се страхува, че тя ще "загине" (любимият израз на Достоевский). Но когато Аглая прави скандал, за да оскърби Настася Филиповна в собствения ѝ дом, Настася Филиповна не вижда по-нататъшни причини да се жертва заради своята съперница и решава да отведе княз Мишкин в Москва. Но в последната секунда истеричната жена отново променя своето решение, като не съжалява, че той "ще загине" по нейна вина, и бяга точно преди сватбата с Рогожин, млад търговец, който пропилява заради нея състоянието, което току-що е получил. Княз Мишкин заминава след тях в Москва. Следващият период от живота им е скрит изкусно зад тайнствена завеса. Достоевский не разкрива на читателя какво точно става в Москва, като само от време на време отронва многозначителни и тайнствени намеци. Рогожин и княз Мишкин са обзети от патетични страдания за Настася Филиповна, която се държи все по-безразсъдно. Те даже стават братя во Христе, като си разменят кръстчетата, които носят. С това авторът ни дава да разберем, че Рогожин иска да се предпази от съблазънта да убие от ревност.

В края на краищата Рогожин, най-нормалният от тримата, не издържа и убива Настася Филиповна. Достоевский заобикаля престъплението му със смекчаващи обстоятелства: Рогожин има силна треска. След убийството веднага попада в болница, а след това го изпращат в Сибир - своеобразен килер, където се пазят зачеркнатите от Достоевский восъчни фигури. Княз Мишкин прекарва нощта с Рогожин край тялото на убитата Настася, получава поредния и окончателен пристъп на безумие, връща се в лечебницата в Швейцария, където е прекарал своята младост и откъдето вече няма да излезе. Цялата тази безумна смесица е гарнирана с диалози, предназначени да предадат мнението на различните обществени слоеве за смъртното наказание или за великата мисия на руския народ. Авторът дава определения, без да се грижи за доказателствата: например Настася Филиповна, както знаем, е образец на сдържаност, на добър тон и на безупречни маниери, но понякога се държи като разярена зла уличница.

Сюжетът обаче е построен умело, интригата се развива с помощта на многобройни хитроумни похвати. Наистина, някои от тях, ако направим сравнение с Толстой, приличат повече на удари с тояга вместо на леко докосване с пръстите на художник, но има много критици, които не биха се съгласили с тази гледна точка.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, декември 01, 2016

Ботев и Раковски

Иван Хаджов от Струга, Вардарска Македония - "Ботев и Раковски", публикувано в сп. "Златорог", год. XVI, кн. 3, София, март 1935 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Надежда за освобождение озарява нашия народ през време на Кримската война (1853—1856 г.). Нейният печален за Русия край не оправда народните очаквания. Все пак те бидоха подхранени, тям се даде полет чрез хатихумаюна от 1856 г. - държавно-политически акт, с който на християните в султановата империя още веднъж се признаха тържествено основни човешки и граждански права. Върху почвата на тия признати правдини, народностното свестяване, което се беше вече доста проширило и задълбочило у нашия народ, се изрази в ясно определен стремеж към народностно признаване и обособяване всред безразличната народна сборност, каквато криеше означението „рум милет“; но която все повече и определено се домогваха да изпълнят с определено народностно-политическо значение на гръцки народ. Събудени и неосъществени, тия надежди и откриващите се възможности подтикнаха будните народни синове да обмислят пътищата за действие, да потърсят средствата, които имаше да доведат до заветната мечта - освобождението.

През втората половина от 50-те години на изтеклото столетие и през първата от 60-те, всред българите в чужбина се издига като стожер Георги Стойков Раковски, който се установява и като „властител над мислите“ на поколението. Зрели мъже с внимание се заслушват в неговите вещаещи слова, следят неговите стъпки. Неоспорвано, непоклатено е това господство, особено всред тогавашната наша младеж. С жар и страст поглъща тя словата и писанията на Раковски, увлича се от неговите замисли и действия, откликва се на неговите позиви и така уяснява, изработва и установява своите идеали - определя пътищата и средствата на своето собствено действие за народа, открива начините на своето обществено - народно - проявление. Караджата, хаджи Димитър, братя Миладинови, Друмев, българите ученици в Русия и другаде с живо свидетелство на това въздействие. За него свидетелстват също така и многото писма в огромната архива на Раковски, произхождащи от учещи се по онова време в чужбина младежи българи.

От това въздействие не е останал незасегнат и Ботев. Защото двамата - Раковски и поетът революционер - са синове на едно и също време, времето на борбата за политическо освобождение - но на два различни негови моменти: първият стои в началото на това време и го разкрива, а вторият - в неговия край и го завършва.

Що се отнася до лични връзки на Ботев с Раковски, животописците на първия не еа единодушни. Едни - начело с Захарий Стоянов („Христо Ботйов“, 1888 г.), а по него Д. Т. Страшимиров („Христо Ботев като поет и журналист“, 1897 г.) и Н. А. Начов („Христо Ботев“, 1931 - в библ. „Бележити българи“) - ги приемат за факт: бягайки от одеската полиция, през ваканцията на 1866 г. Раковски минал случайно през с. Задунаевка, дето Ботев бил учител. Тоя го слушал с благоговение, дал му коня си и пари, па го придружил до Киприяновския манастир в Бесарабия, дето престояли тайно няколко дена в една килия, след което всеки поел своя път: Раковски - към Румъния, Ботев - за село. Други - Ив. Клинчаров („Христо Ботйов", биография, 1910 г.) приема като „допустимо“ Ботев да се е срещнал с Раковски при същите обстоятелства. Евгений Волков („Христо Ботев“ —Государственное издательство, 1923 г.) мисли, че „би било повече неправдоподобно мнението, че между Ботев и Раковски не е имало такива (зтих) срещи“. По-нататък авторът скоро скъсва с това ограничение - „би било повече неправдоподобно“ - и, поддал се на погрешното тълкуване на инициалите „X. П-в“ (които Волков погрешно чете като Х[ристо] П[етко]в, т. е. Ботев, когато то е Хараламби Попов) в връзка с един таен вестник - „Българин“ - в Свищов - се увлича и погрешно приема, че „цялата зима на 1866-1867 г. Ботев прекарал в родината си като пропагандатор на идеите на Раковски в самата България“. В своето увлечение Волков стига до там, че приема за възможно, че „тъкмо във връзка с посещението на Ботев при Садък паша (Чайковски, в Сливен) у последния се е състояло личното свиждане с Раковски“, което „имало за цел да се сключи тайно съглашение между Чайковски и Раковски, в резултат на което първият скрито наредил до ескадронните командири на своя полк да не преследват сериозно българските чети, ако се появят в неговия (на полка) район“. Мих. Димитров пък („Биография на Христо Ботев“, 1924 г.) съвсем отминава тоя момент, навярно смятайки за недостатъчни данните, за да може да приеме дори само като възможни и допустими лични връзки на Ботев с Раковски.

Разбира се, не е безразлично за въпроса, що ни занимава, да можеха документално да се установят лични връзки на Ботев с Раковски. Такава възможност досега не се е оказала; затова по въпроса за тия връзки изследванията се движат само в кръга на възможности и допустимости. Върху здравата почва на действителността стоим обаче, когато говорим за въздействието, което творенията и далото на Раковски с упражнили върху поета революционер. Върху тях главно се изгражда възторгът, с който Ботев е говорил за патриота фантаст, обичта му към него („Спомени“ на Георги Смилов и на Димитра Ночев в „Златорог“, г. VII). Но той не остава само с тоя възторг, с тая обич. Наскоро на поета се налага да осмисли и изрази идейно своето отношение към Раковски. Когато след оттеглянето на Каравелов от ръководството на революционната емиграция Ботев застава начело на революционната партия и започва своя в. „Знаме“, нему се налага да прецени двете „мнения“ „за освобождението на нашето нещастно отечество“, явили се у нашия народ и неговата емиграция „след несполуката да се произведе въстание в 1867 и 1868 г.“ („Знаме“ № 19 от 22.VI.1875 г.). След като излага доводите на тия мнения, Ботев, разбира се, се обявява за революцията - „второто мнение, което се представлява от всичкия почти угнетен народ и от неговите млади и здрави сили . . .“ (п. т.). За да „потвърди“, че това мнение е „по-право, по-практично и по-полезно“ за народа, поетът революционер проследява „историята на нашата емиграция в последните 7-8 години“. Всичката тая работа има и по-дълбок - личен - смисъл за Ботев: да постигне собственото си обществено утвърждаване и историческо оправдание. Тук той показва колко добре, колко проникновено познава дейността, делото и личността на Раковски, та правилно ги осветява и оценява. Той има схващането, че заедно с патриота фантаст принадлежат към едно и също течение - революционното - в народното освободително движение, в единия край на което течение се възправя мощната фигура на „безумния мечтател“. Ботев определя така местото на Раковски в това движение. За него Раковски едновременно е край и начало. Като край, той завършва времето на отделните разпокъсани избухвания у нашия народ, както и опитите за въстание, които с носели „частен“ характер и които са били само „прости едни въоръжени протести против нетърпимите турски насилия и оскърбления“ (п. т., бр. 20 от 29.VI.1875 г.). Тям е чужда каква да е идейна подкладка. Техен изразител е „нашето знаменито хайдучество“. Край на тия протести, необединени, неосмислени от вече „узряла и разпространена идея за свобода“, които също така „не са имали... ясна начертана програма и напълно изработена идея", туря 1862 г. - годината на Легията. Тя представя своя изразител и като начало в развитието на народното революционно движение. Раковски прониква в смътната и неясна мисъл на дотогавашните необединени и неосмислени народни избухвания, подхваща я, уяснява я и я кристализира като определена политическа идея за освобождение. Неѝ той търси и определя носители, изразители и въплътители, като посочва и средствата, чрез които ще има тя да се осъществи. Раковски също така обобщава тая идея, разпространява я всред народната маса и така я превръща в двигателно начало в живота на целия народ: тая идея „излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература“ (п. т.).

Заедно с уясняването и кристализирането на идеята върви прераждането на нейни дотогава несъзнателни носители и изразители: от някои хайдути и войводи на хайдутски дружини Раковски е изработил носители, изразители и съзнателни борци на уяснената вече идея: „Из числото на нашите народни хайдути създаде неколко души народни предводители и пламенни борци за свободата“ (п. т.).

Но, както се изтъкна, Ботев е син на друг миг от времето и течението, към което заедно с Раковски принадлежат. Тогава революционната мисъл е вече по-избистрена, методите на действие повече изпитани след несполуките на втурванията с чети; тя има пред себе си работата на Левски и другите апостоли - изобщо революционният опит е вече много обогатен; поради всичко това революционното действие е поело нов път, изработило си е нови средства. Тогава от гледището на усвоения и умъдрен революционен опит, без да се бои, че ще омаловажи значението на Раковски, Ботев намира и указва грешки в неговите и на тогавашния комитет схващания и в свързаната с тях метода на действие. Ето тези „грешки“, според Ботев: 1. вярата, че другите - Сърбия или Русия, Румъния или Черна гора - ще ни помогнат да се освободим; 2. и след изживения горчив опит с Легията, с преселванията на българи в Русия, с преследванията в Румъния, Раковски все още не се добира до правилния извод, който се е налагал: да се търси опора за действието в самия поробен народ. Той все още си остава бунтар: той мисли, че „само с едните хайдушки чети и само с едното извикване: „Ставайте, братя!“ Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце, и нещастният български народ щеше да възкръсне от мъртвите“.

Ботев не се ограничава само да установи „грешките“; той търси и тяхната причина. И основната открива не толкова в условията, а в самата личност на Раковски: в неговата неразборчивост на средствата, поради което се е мятал от една крайности в друга.

Това откритие на Ботев за Раковски в същото време съдържа и едно задължение: в избора на средствата и в посоката на следвания път. Защото в историята на обществените движения указването на „грешките“ на предходниците и изтъкването на причините, които са ги предизвиквали, е белег на собствено уяснение и утвърждение, което неминуемо се свързва и със свой път.

Тая Ботева оценка на Раковски днес е всеобщо приета, защото отговаря напълно на историческите факти. Тя е могла да израсне върху почвата на обичта към Раковски и да се изгради само върху основателното и проникновено познаване идеите, делото и личността на патриота фантаст. Възхищението на Ботев от Раковски не му е попречило да бъде обективен в своята оценка. Тая обективност се е наложила на поета революционер от съзнанието колко нейната правилност и обективност е необходима, за да може по-правилно и безпогрешно да се определи собственият път, в чието поемане свой дял е имал и Раковски. А то е било свързано за поета с толкова трепетни очаквания и светли надежди ...

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Струга Иван Панайотов Хаджов (1885-1956, София) е български литературен историк и езиковед. Завършва славянска филология в Софийския университет и специализира в Германия и Австро-Унгария. Учител е в Копривщица, Пазарджик и София. Част от колектива на първия български "Правописен и правоговорен речник", съавтор е и на "Правописен и правоговорен наръчник", издаден в 1945 година след правописната реформа. Автор и на "Развой на една идея в поезията на Ботева" (1915), "Образът на хайдутина у Ботева и Раковски" (1935), "Стихотворенията на Ботева. Том 1 Поправки и преработки" (1947), "Македония под иго" (1931, под псевдонима Veritas). Пръв председател е на Дружеството на филолозите слависти в България, част е от Съюза на македонските емигрантски организации в България и Стружкото македонско братство в София. След Деветосептемврийския преврат в 1944 г. се противопоставя на започнатата от комунистите политика на македонизация в Пиринска Македония.

вторник, ноември 29, 2016

Лекции по руска литература – брой 47

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1.

2.

Защо втората част се нарича "За мокрия сняг", може да се разбере само в светлината на журналистическата полемика от 1860 г., която водели писателите, обичащи символите, алюзиите и всичко от този род. Може би това е символ на чистотата, която е станала мокра и мътна. Епиграфът, съдържащ тънък намек, е взет от лирическо стихотворение на Некрасов, съвременник на Достоевский.

Събитията, които се готви да опише нашият човек от подземието във втората част, се отнасят за 40-те години. По това време той е бил също толкова мрачен, колкото и сега, и мразел своите колеги така, както ги мрази и сега. Той мразел дори самия себе си. Спомня си за своето самоунижение. Независимо от това дали презирал даден човек, или не, навеждал пред него очи. "Даже правех опити: ще издържа ли някакъв поглед върху себе си и винаги първи скланях глава". Това го довеждало до безумие. Признава си, че е страхливец, но твърди, че всеки порядъчен човек в това време трябва да бъде страхливец. В кое време? В 1840-та или в 1860-та? Исторически, политически и социално това са две различни епохи. 1844 г. е период на реакция, на деспотизъм. 1864-та, когато са написани записките, е време на промени, просвещение и велики реформи. Но светът на Достоевский, въпреки белезите на времето, е сив свят на душевноболни, където не се променя нищо освен може би кройката на военния мундир - конкретен детайл, промъкнал се неочаквано в текста.

Няколко страници са посветени на тези, които нашият човек от подземието нарича романтици. Съвременният читател не може да разбере подтекста, ако не вникне в журналистическата полемика от 50-те и 60-те години. Достоевский и човекът от подземието явно имат предвид "лъжеидеалистите", тоест хората, у които жаждата за добро и красота се съчетава прекрасно с кариеризма и стремежа към материални блага. (Славянофилите обвинявали западниците, че се покланят на идоли, а не на идеали.) Всичко това е представено доста объркано и мъгливо и няма защо да се потапяме в тази мъгла. Ние разбираме, че човекът от подземието се отдава плахо и самотно през нощта на "развратче", заради което ходи "по разни доста тъмни места". (Как да не си спомниш Сен Пре, героя от романа на Русо "Юлия", който също така се затваря в най-крайната стая в дома на греха, където пие бяло вино, смятайки го за вода, а след това се оказва в обятията на une créature [създание – бел прев.], както самият той се изразява. Така описвали греха в сантименталните романи.)

Темата "кой кого ще гледа по-дълго" получава нов обрат, сменяйки ес с темата "кой кого ще блъсне". Нашият човек от подземието, очевидно дребно и крехко същество, е блъснат от един минувач, висок на ръст военен. Човекът от подземието все го среща по Невския проспект, както се нарича главната улица в Петербург, и всеки път се кълне, че няма да се дръпне, и всеки път се дърпа, позволявайки на гиганта офицер да мине гордо край него. Но веднъж човекът от подземието се облича като за дуел или за погребение и с разтуптяно сърце решава твърдо да не му дава път. Тогава офицерът го запраща настрани като гумена топка. Той прави още един опит да му препречи пътя и успява да запази равновесие - двамата си удрят раменете и се разминават "съвсем на равна нога". Човекът от подземието е във възторг. Постигнал е единствения си триумф!

Втора глава започва с разказ за сатиричните му мечти и едва после следва действието. Заедно с първата част прологът заема четиридесет страници в превода на Герни. Нашият герой посещава стария си училищен приятел Симонов. Симонов и двама негови приятели се канят да дадат прощален обяд в чест на техния четвърти приятел Зверков, още един военен в повестта. "Мосю Зверков беше през цялото време и мой училищен приятел - казва човекът от подземието. - Започнах особено да го мразя от горните класове. В долните класове той беше само добро и игриво момче, което всички обичаха. <...> Той постоянно се учеше зле и колкото по-нататък, толкова по-зле; но завърши училището успешно, защото имаше покровители. През последната му година в нашето училище получи наследство, двеста души, а тъй като при нас всички почти бяха бедни, даже и пред нас започна да се надува. Той беше вулгарен в най-висша степен, но беше и добро момче, доже и тогава, когато се надуваше. У нас, въпреки външните фантастични и симулирани понятия за чест и достойнство, всички освен малцина, даже се усукваха около Зверков, колкото по-силно се дуеше. И не се усукваха заради някаква изгода, а така, защото той е човек с фаворизирани дарове от природата. Освен това беше някак си прието у нас да се смята Зверков за специалист в областта на ловкостта и добрите маниери. Последното особено ме вбесяваше. Мразех резкия, несъмняващ се в себе си звук на гласа му, обожаването на собствените шеги, които му се получаваха ужасно глупави, макар че имаше смел език; мразех неговото красиво, но глупаво лице (за което, впрочем, бих дал охотно моето умно) и нахално-офицерските му маниери от четиридесетте години".

Другият училищен приятел, който носи комичната фамилия Ферфичкин, е вулгарен, наперен субект с немски произход. (Трябва да кажем, че Достоевский изпитва нещо като патологична омраза към немците, поляците и евреите, което се вижда от неговите съчинения). Третият бивш съученик е също офицер - Трудолюбов. И тук, и в други произведения Достоевский, следвайки традициите на XVIII век, дава на своите герои значещи фамилии. Нашият човек от подземието, който обича, както знаем, да си търси обиди, моли да го поканят на обяда.

"Така, трима, със Зверков четирима, двадесет и една рубли в Hotel de Paris утре в пет часа - заключи окончателно Симонов, когато бяха избрали за разпоредител.

- Как двадесет и една? - казах аз с известно вълнение, даже като че ли обиден. - Ако броите и мене, няма да са двадесет и една, а двадесет и осем рубли.

Стори ми се, че да предложа себе си внезапно и така неочаквано, ще бъде даже много красиво и всички ще бъдат веднага победени и ще ме погледнат с уважение.

- Нима и вие искате? - отбеляза с неудоволствие Симонов, избягвайки някак си да ме гледа. Той ме знаеше наизуст. Побеснях от това, че ме знае наизуст.

- Защо-с? Мисля, че също съм също приятел, и да си призная, даже ми е обидно, че ме подминават - аз едва не кипвам отново.

- Че къде щяхме да ви търсим? - намеси се грубо Ферфичкин.

- Вие никога нямахте добри отношения със Зверков - прибави Трудолюбов, като се намръщи. Но аз вече се бях хванал и не пусках.

- Струва ми се, че никой няма право да съди за това - възразих с трепет в гласа, все едно Бог знае какво се беше случило. - Именно затова, може би, сега искам, защото преди нямах добри отношения.

- Е, кой ще ви разбере... тези възвишености... - усмихна се Трудолюбов.

- Щe ви запишат - реши, като се обърна към мене, Симонов, - утре в пет часа, в Hotel de Paris…"

През нощта човекът от подземието сънува безобразни сънища за училищните си години, каквито днес биха били интересни за всяка психоанализа. На следващото утро си почиства старателно обувките, предварително почистени от слугата му Аполон. Мокрър сняг вали на парцали. Отново символ. Като пристига в ресторанта, той разбира, че неговите приятели са преместили обяда от пет в шест часа и никой не си е направил труда да му съобщи. Оттук започват да се трупат неговите унижения. Пристигат тримата му училищни приятели със Зверков. И по-нататък следва една от най-добрите сцени на Достоевский. Той притежава забележително чувство за смешното, по-скоро за трагикомичното; може да бъде наречен изключително талантлив хуморист, но хуморът му през цялото време е на ръба на истерията и хората се нараняват болезнено помежду си в бурен обмен на обиди. Типичният скандал у Достоевский започва така:

"- Ка-а-ажете вие... в департамента ли сте? - продължи да се занимава с мене Зверков. Като видя, че съм сконфузен, той си въобрази сериозно, че трябва да ме обласкае, и така да се каже, да ме ободри. "Той какво, иска да го замеря с някоя бутилка ли?" - помислих си аз побеснял. Ядосвах се, несвикнал, някак си неестествено скоро.

- В... ъ канцелария - отвърнах отривисто, като гледах в чиинята.

- И... доходно ли ви е? Ка-ажете какво ви накаара да оставите предишната си служба?

- Това ме на-а-акара, че ми се прииска да оставя предишната си служба - проточих три пъти по-дълго, вече почти без да ес владея. Ферфичкин изпръхтя. Симонов ми хвърли ироничен поглед; Трудолюбов спря да яде и започна да ме разглежда с любопитство.

Зверков беше неприятно засегнат, но не искаше да се забележи.

- Е-е-е, а каква е вашата издръжка?

- Каква издръжка?

- Искам да кажа з-заплата.

- Ама вие какво ме изпитвате!

Между другото, веднага казах каква заплата получавам. Ужасно се червях.

- Не е много - отбеляза важно Зверков.

- Да-с, не може да обядваш в кафе-ресторантит! - прибави нагло Ферфичкин.

- Според мене това даже е направо бедност - забеляза сериозно Трудолюбов.

- И как сте отслабнали, как сте се променили... от онова време... - прибави Зверков, вече не без яд, с някакво нахално съжаление, като разглеждаше мене и костюма ми.

- Стига сте го смущавали - хихикайки, извика Ферфичкин.

- Милостиви господине, знайте, че аз не се смущавам - вмъкнах се най-сетне, - чувате ли-с! Аз обядвам тук, "в кафе-ресторанта", със своите пари, а не с чужди, забележете това, monsieur Ферфичкин.

- Ка-ак! Че кой тук не обядва със своите пари? Вие като че ли... - не отстъпи Ферфичкин, почервенявайки като рак, и ме гледаше яростно в очите.

- Да-а - отвърнах аз, чувствайки, че сам отишъл далече, - и мисля, че е по-добре да се заемем с по-умен разговор.

- Вие, струва ми се, мислите да ни покажете вашия ум?

- Не се безпокойте, това би било съвсем излишно тук.

- Вие какво, господине мой, сте се разкудкудякали - а? Да не сте се побъркали там, във вашия лепартамент?

- Стига, господа, стига! - започна да вика властно Зверков.

- Колко е глупаво това! - измърмори Симонов.

- Наистина е глупаво, събрахме се в дружеска компания, за да изпратим на път добрия си приятел, а вие разправяте за някакви сметки - заговори Трудолюбов, обръщайки се грубо само към мене. - Сами се натрапихте вчера, не разваляйте общата хармония... <...>

Всички ме изоставиха и аз седях смазан и унищожен.

"Господи, мое ли е това общество! - мислех си аз. - И като какъв глупак се представих пред тях... Ама какво пък! Сега, в тази минута трябва да стана от масата, да си взема шапката и просто да си тръгна, без дума да кажа... От презрение! А утре на дуел. Защото не ми е жал за седемте рубли. Сигурно ще си помислят... Дявол да го вземе! Не ми е жал за седемте рубли! Ей сега си тръгвам!.."

Разбира се, останах.

Пиех от мъка лафит и херес с чаши. Не бях свикнал и ме хващаше бързо, а с опиянението растеше и досадата. Изведнъж ми се прииска да ги оскърбя всичките по най-дързък начин и чак след това да си тръгна.

Да улуча момента и да се покажа - нека кажат: макар че е смешен, е умен... и... и... с една дума, дявол да ги вземе!.. <...>

- Господин поручик Зверков - започнах аз, - знайте, че мразя фразите, фразьорите и стегнатите талии... Това на първо място, а след него следва второ.

Всички се размърдаха енергично.

- На второ място: мразя баналностите и хората, които говорят баналности. Особено хората, които говорят баналности!

- На трето място: обичам истината, искреността и честността - продължавах аз почти машинално, защото сам вече започвах да леденея от ужас, без да разбирам как казвам такива неща... - Обичам да мисля, мосю Зверков; обичам истинското приятелство, на равна нога, а не... хм... Обичам... А между другото, защо? И аз ще пия за ваше здраве, мосю Зверков. Прелъстявайте младите черкезки, стреляйте враговете на отечеството и... и... За ваше здраве, мосю Зверков!

Зверков стана от масата, поклони ми се и каза:

- Много съм ви благодарен.

Беше ужасно обиден и даже побледня.

- Дявол да го вземе - започна да реве Трудолюбов, като удари с юмрук по масата.

- Не-с, за това бият по муцуната! - изкрещя Ферфичкин.

- Да го изгоним трябва! - промърмори Симонов.

- Ни дума, господа, ни жест! - извика тържествено Зверков, спирайки общото възмущение. - Благодаря на всички, но аз ще мога сам да му докажа колко ценя неговите думи.

- Господин Ферфичкин, утре ще ми дадете удовлетворение за сегашните си думи! - казах гръмко аз, обръщайки се важно към Ферфичкин.

- Значи дуел-с? Както искате - отвърна той, но, наистина, аз бях толкова смешен, когато го предизвиках, и това толкова не отиваше на фигурата ми, че всички, а след тях и Ферфичкин, се натъркаляха от смях.

- Да, разбира се, зарежете го! Та той е съвсем пиян! - каза с омерзение Трудолюбов.

...Бях дотолкова измъчен, че ми идваше да си прережа гърлото и да свърша! Тресеше ме; намокрените ми от пот коси прилепнаха към челото и слепоочията ми.

- Зверков! Моля ви да ми простите - казах рязко и решително. - Ферфичкин, и вас също, всички, всички, аз обидих всички!

- Аха! Дуелът не ни се харесва! - просъска ядовито Ферфичкин.

- Не, аз не от дуела се страхувам, Ферфичкин! Готов съм да се бия с вас утре, вече след примирението. Даже настоявам за това и вие не можете да ми откажете. Искам да ви докажа, че не се страхувам от дуела. Вие ще стреляте първи, а аз ще стрелям във въздуха.

...Всички бяха червени; очите на всички блестяха: много пиеха.

- Моля за вашата дружба, Зверков, аз ви обидих, но...

- Обидили сте ме? В-вие! Ме-не! Знайте, милостиви господине, че вие никога и при никакви обстоятелства не можете да ме обидите!

- И стига сте се навирали, махайте се! - удари печата Трудолюбов. <...>

Стоях оплют. Групата излизаше шумно от стаята, Трудолюбов подхвана някаква глупава песен <...> Безпорядък, огризки, счупена чаша на пода, разсипано вино, фасове от цигари, опиянение и бръщолевене в главата, мъчителна тъга в сърцето и накрая лакеят, който вижда и чува всичко, и наднича любопитно в очите ми.

- Там! - извиках аз. - Или всички на колене, като прегръщат краката ми, ще молят за моята дружба, или... или ще ударя един шамар на Зверков!"

След прекрасната четвърта глава превъзбудата и унизеното самолюбие на човека от подземието започват да омръзват, а Лиза, младата жена от Рига, внася фалшива нота. Пред нас е същата героиня от сантиментален роман, благородната проститутка с възвишено сърце, още един литературен манекен. За да получи някакво облекчение, нашият човек от подземието започва да говори присмехулно и да плаши сродната душа, нещастната Лиза - сестра на Соня Мармеладова. Многословните и много плоски разговори между тях си струва да бъдат дочетени до края. Може би на някого ще се харесат. Накрая главният герой изрича следната истина: униженията и обидите ще пречистят и ще възвисят Лиза над омразата. Възвишените страдания са вероятно по-добри от евтиното щастие. И това е всичко.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

понеделник, ноември 28, 2016

Димчо Дебелянов и Ихтиман

На 25 ноември бях в Самоков на литературна вечер, където представих този малък доклад, придружен с няколко илюстрации. Разбира се, представянето не беше толкова сухо, колкото изглежда текстът тук, защото там повече говорих, отколкото четох от листа, така че изображението беше малко по-различно, но смисълът си остана същият.

Да се говори по темата за поета Димчо Дебелянов и град Ихтиман е и трудно, и лесно. Трудно е, защото достоверните сведения в тази плоскост са малко - ако се направи една равносметка, със сигурност ще се окажат по-малко от предишните „митове и легенди“ и по-новите и откровени интернет недоумици – и един добросъвестен изследовател, колкото и да има желанието да запознае любопитната публика с картината, каквато е била в действителност, се оказва малко или много с вързани ръце. А е лесно пак по същата причина – липсата на достатъчно фактически материал ограничава работата и, волно-неволно, я свежда до едно по-кратко и по-леко за изпълнение изложение.

Ако трябва да разделим това изложение на съответни подтеми в рамките на цялостното представяне на въпроса, те условно могат да бъдат наречени така: 1. Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман. 2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман? 3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев. 4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска. 5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци. 6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов.

И така:

1 . Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман.

Предлогът „в“ е съвсем правилен, защото всъщност не става въпрос за родственици „от“ Ихтиман, каквито поетът няма. Просто през есента на 1899 г. брат му Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман, където се премества да живее със семейството си от Пловдив. Димчо Дебелянов гостува често на Иван (както и на другия си брат Илия, но в Долна Баня) и така започват връзките му с този град. Къщата, където е живял Иван Дебелянов и където е идвал и е отсядал Димчо (ниска, бих казал даже – схлупена, къщурка с три стаи) все още съществуваше до преди десетина години. По това време учителката по български език и литература Спасия Христова (сега покойница, лека ѝ пръст) събра около себе си една група ентусиасти, между които беше и авторът на тези редове, която предприе редица действия, целящи да доведат като краен резултат до запазването на тази къща, нейното ремонтиране (беше се килнала леко на една страна) и превръщането ѝ в малко музейче с експозиция, посветена на поета Димчо Дебелянов. Делото не се увенча с успех, беше посрещнато с почти пълно безразличие и от институции, и от гражданството, и в края на краищата къщата, където е живял Иван Дебелянов, мина под ножа на булдозера, а днес на мястото, където се намираше, се издигат нови, съвременни постройки, както се вижда на снимката.


Така Ихтиман загуби възможността да има един малък, но забележителен културен паметник, защото явно този град не се нуждае от културни паметници.

2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман?

Нека кажем направо: не е. Оставяме настрани почти повсеместното писмено и устно слово, което се опитва да ни убеди точно в обратното, преминаваме през липсата на каквито и да документи, потвърждаващи, че Димчо Дебелянов е завършил втори прогимназиален клас (учебната 1899-1900 година) и трети прогимназиален клас (учебната 1900-1901 година) в град Ихтиман и даваме думата на двама души, по-близо запознати със същността на нещата от всички нас, взети заедно. Първият е Георги Герински, съученик на Димчо Дебелянов от Първа мъжка софийска гимназия, където Димчо Дебелянов учи от 1904 до 1906 година, завършвайки образованието си. Георги Герински е ихтиманец и си спомня, че е срещнал за първи път Дебелянов в Ихтиман през лятото на 1900 година, когато бъдещият поет гостува на брат си Иван след завършването на втори прогимназиален клас. При тази описана ситуация, всеки ще се съгласи, че няма как Димчо Дебелянов да е учил този втори клас в Ихтиман. Вторият човек е Димка Илиева Дебелянова-Каролева, дъщеря на брат му Илия и добросъвестен изследовател на живота и творчеството на своя чичо. И ето че Димка Илиева отрича категорично Димчо Дебелянов да е учил в Ихтиман. На кого да вярваме? На нея, или на съчинителите на легенди? Разбира се, че на нея. И както започнахме, можем да заключим по съвсем същия начин: поетът Димчо Дебелянов не е учил в град Ихтиман!

3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев

Какво да ви кажа за Гьончо Белев? Български писател, роден и живял в Ихтиман. Някои ихтиманци ми се сърдят, когато им казвам, че Гьончо Белев е треторазряден съчинител на разкази и романи, затова млъквам и давам беглата характеристика, която му е направил големият наш творец Чудомир:

„Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов.

Думата приятел Чудомир е поставил в кавички, но все пак неоспорим факт е, че Димчо Дебелянов и Гьончо Белев са били близки, другарували са, виждаме ги не само в рамките на град Ихтиман, на София, но и да речем при едно посещение през 1914 година на местността „Беглика“ край Батак, където престояват почти три месеца, от май до август.

От дружбата между двамата остават в края на краищата две забележителни неща. Първото е една фотография. На нея виждаме Димчо Дебелянов, Гьончо Белев, съпругата на Гьончо Белев и нейна колежка учителка.


Намирам тази обща снимка за забележителна, защото – ако отделим само поета Дебелянов, ще видим пред себе си най-добрият негов портрет от всички други останали, които познаваме. Имаме го благодарение на това, че се е снимал с Гьончо Белев.


Другото забележително нещо, което ни е оставила дружбата, за която в говорим, са спомените на Гьончо Белев за Дебелянов, един от които, кратък, искам да цитирам:

„Спомням си един юлски ден, преди Първата световна война, когато минавахме с Димча по улица „Леге”. Точно пред Народния музей нечий нежен женски глас извика от плочника:

- Господин Дебелянов ! Господин Дебелянов!

Димчо се усмихна и се спусна към момичето, което идеше срещу него. Беше, доколкото си спомням, студентка.

- Много ми хареса последното ви стихотворение, господин Дебелянов! – и хубавото момиче възторжено му стискаше ръката.

Димчо от стеснение не знаеше какво да отговори.

- То е такава музика, че когато го четях, като че ли чувах звуци от китара.

В този момент нещо звънна и аз започнах да се смея. Момичето се обиди и избяга. Димчо сви ръце и ме изруга. Обаче, след като разбра причината за моя смях, той сам започна тъй гръмко да се смее, че минувачите се спираха да ни гледат.

Поводът беше невинен – по това време двамата с Димча живеехме в хотел. Нея сутрин трябваше да дадем долните си дрехи на пране. Но тъй като не разполагахме с друго бельо, принудени бяхме да се облечем без долни дрехи.

Аз си сложих старовремски нагръдник. Но за Димча въпросът беше по-сложен. Той носеше корава колосана яка, с превити предни краища и черна кърпа, която заместваше едновременно нагръдника и връзката.

Понеже яката без нагръдник изскачаше, ние измислихме нещо практично. Аз извадих кордата „ла” от моята китара, проврях я през двете дупки на яката, изопнах я надолу по гърдите му и я вързах за токата на ремъка му. По такъв начин черната кърпа, забодена с топлийка, прилепваше до яката, която вече не изскачаше нагоре. Понеже кордата беше къса и силно обтегната, Димчо беше принуден да върви с малко наведена глава.

И тъкмо в момента, когато момичето се възхищаваше от неговото най-ново стихотворение, той, поласкан от възторжената похвала, от стеснение и радост си поизправи главата и кордата извънтя, сякаш да потвърди думите на момичето. И тогава аз започнах да се смея”.

Това е. И приключвайки тази трета част от моя кратък обзор е редно все пак да попитаме: а какво от своя страна „е дал“ Димчо Дебелянов за Гьончо Белев. „Дал е“ това, че покрай големия Димчо Дебелянов днес знаем, че някога е имало и един дребен писател, наречен Гьончо Белев. Което не е никак малко.

4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска

По този въпрос още в самото начало ще кажа това, което обикновено казвам за Левски: „Ако искате да знаете кой е Левски, четете писмата на Левски, а не учебниците по история“. Тук ще преправя това мое изречение така: „Ако искате да знаете за любовта на Димчо Дебелянов към ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска, четете писмата на Дебелянов до Дерменджийска, а не съчиненията на най-различни митотворци“.


Затова няма да ви занимавам тук нито с неземната красота на Иванка, нейния портрет, с който разполагаме (май единствен!), е пред вас, всеки да си прави заключение за красотата ѝ, аз за себе си съм го направил, нито с фрази като „най-голямата любов на поета“, защото всяка любов е голяма и да надцакваме една любов с друга ми звучи крайно несериозно, нито ще разказвам потресен как родителите на Иванка я изпратили да учи в Швейцария, за да я разделят от Димчо, което може да изглежда много романтично, но практически погледнато е смешно, защото някога строгите патриархални бащи не са пращали на учение в странство дъщерите си, за да ги разделят с някого, а са сваляли колана и са го използвали не по предназначение, и изобщо – слагам кръст на всякакви жълти бръщолевения и недокументирани сведения.

И отивам направо към писмата, всяко само за себе си отделен поетически шедьовър. Тези писма ни повеждат по пътя на една ярко пламнала и трагично угаснала любов (по всяка вероятност платонична и едностранна, както пише Й. Мутафчиев), по пътя на едно човешко страдание, превърнало се в поетично вдъхновение. При което обстоятелствата са без абсолютно всякакво значение, отстъпили далече назад като едва забележим невзрачен фон. Няма да се спирам подробно, ето част от първото писмо на Дебелянов до Иванка Дерменджийска:

„Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов, и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа, тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.

Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов.

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!“

А ето как завършва последното писмо на Димчо до Иванка, само двете последни изречения:

„Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Мисля, че коментарите са излишни, а прочитът на всичките писма ще поведе съответно читателя по този наистина страдалчески път, започнал с „Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе“ и завършил с „Не ми пиши вече“.

5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци.

Тук ще бъда най-кратък, защото единствените сведения по темата намерих в книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Там авторът, когато говори за подпоручик Мутафчиев, пише буквално следното: „Той беше от Ихтиман - него не го засягаше Димчовият стих „Ихтиман е много лош“ или безогледният му вариант: „Подлостта блика от всяка пора на ихтиманци“. И все пак Геров добавя в скоби: „Преживяното там от Димчо бе определило отношението му към тоя град: той го мразеше и обичаше“. Бих казал: леко погалване с перце след топовен изстрел в упор.

6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов

Смъртният акт на Димчо Дебелянов е изпратен в град Ихтиман и е заведен там в съответната регистрационна книга. Защо в Ихтиман? Споменатият вече Тихомир Геров пише в книгата си: „Към края на септември Димчо пак замина за Ихтиман, сега вероятно да се осведоми за положението си на отложен (той беше записан в тамошните наборни списъци)“. Оттук идва вероятно объркването, което ще видим в самия смъртен акт. Ето целият запис, който тогавашния ихтимански кмет е направил собственоръчно:


На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Ноемврий десет часа преди пладне, ние Илия Минев, кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на Ихтиманската община, Самоковска околия, Софийский окръг, получихме един акт за смърт от Министерството на Войната, на който съдържанието е следното:

Акт за смърт № 118

на Зап. Подпоручик Дебелянов, Димчо Велев

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, единадесетий Октомврий в четири часа след пладне на поз. над с. Христос, пред нас, Никола Тодоров, ковчежник на 22-ий пех. Тракийски полк, длъжностно лице по гражданското състояние, се явиха млад. подофицер от 5-а рота на 22-ий пех. Тракийски полк Христо Ив. Сириняков, на 30 год., от Чамурлия (днес с. Борика - бел. П.Н.), Самоковско, и редника от същата рота Милан Панев, на 31 год., от с. Вакарел, същата околия, и ни заявиха, че Запасния Подпоручик Дебелянов Димчо Велев, младши офицер в 5-та рота, на 25 години, от гр. Ихтиман, Самоковска околия, по занятие чиновник в Върховната сметна палата, син на Велю Дебелянов и (името на майката отсъства в документа - бел. П.Н.), неженен, е умрял на местността с. Горно Караджово "Серско", убит в боя, на хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Октомврий, десет часа пред пладне.

Вследствие на което, като се удостоверихме в действителността на смъртта, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас и от свидетелите...

С което аз изчерпих своята тема. Ако човек се порови по-задълбочено, сигурно ще намери още други неща, свързани с Димчо Дебелянов и град Ихтиман. Но това е въпрос на бъдеще, на желание и на търпение. А засега толкова.

Благодаря за вниманието!