СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 31, 2011

За преразказа, който трансформира

Грипната ваканция свърши, от днес сме на училище.

Започва вторият срок.

Което ме подсеща за предстоящия външен изпит за седми клас и за трансформиращия преразказ, който ще трябва да правят.

Няма да обяснявам какво е трансформиращ преразказ, но ще кажа, че този филолог от висините, който измисли преди време това понятие, няма хал хабер от семантична (смислова) съчетаемост на сегашните деятелни причастия.

А те, сегашните деятелни причастия (на –ещ, -ащ, -ящ; "трансформиращ" е такова причастие), допускат свързване само с думи, които означават вършител на действието, съдържащо се като информация в причастието.

Да речем:


говорещ папагал = папагал, който говори

смеещ се човек = човек, който се смее

гърмящ газ = газ, който гърми


И сега внимавайте:


трансформиращ преразказ = преразказ, който трансформира


Пълна глупост!

Както е и глупост да казваме, че само учениците са неграмотни.


неделя, януари 30, 2011

Терористичните актове в Русия


От Олег Панфилов


Ако не ви мързи – погледнете.

И ще видите странна картина.

Терористичните актове по странен начин нарастват многократно с появата на Путин през август 1999 година.

Отначало като министър-председател.

След това като президент.

И сега – отново като министър-председател.


Вечни песни – „Milord“

Текст: Жорж Мустаки

Музика: Маргьорит Моно

Изпълнител: Едит Пиаф





MILORD

Allez venez, Milord
Vous asseoir à ma table
Il fait si froid dehors
Ici, c'est confortable
Laissez-vous faire, Milord
Et prenez bien vos aises
Vos peines sur mon cœur
Et vos pieds sur une chaise
Je vous connais, Milord
Vous ne m'avez jamais vue
Je ne suis qu'une fille du port
Une ombre de la rue...

Pourtant, je vous ai frôlé
Quand vous passiez hier
Vous n'étiez pas peu fier
Dame! le ciel vous comblait
Votre foulard de soie
Flottant sur vos épaules
Vous aviez le beau rôle
On aurait dit le roi
Vous marchiez en vainqueur
Au bras d'une demoiselle
Mon Dieu! qu'elle était belle
J'en ai froid dans le cœur...

Allez venez, Milord
Vous asseoir à ma table
Il fait si froid dehors
Ici, c'est confortable
Laissez-vous faire, Milord
Et prenez bien vos aises
Vos peines sur mon cœur
Et vos pieds sur une chaise
Je vous connais, Milord
Vous ne m'avez jamais vue
Je ne suis qu'une fille du port
Une ombre de la rue...

Dire qu'il suffit parfois
Qu'il y ait un navire
Pour que tout se déchire
Quand le navire s'en va
Il emmenait avec lui
La douce aux yeux si tendres
Qui n'a pas su comprendre
Qu'elle brisait votre vie
L'amour, ça fait pleurer
Comme quoi l'existence
Ça vous donne toutes les chances
Pour les reprendre après...

Allez venez! Milord
Vous avez l'air d'un môme
Laissez-vous faire, Milord
Venez dans mon royaume
Je soigne les remords
Je chante la romance
Je chante les milords
Qui n'ont pas eu de chance
Regardez-moi, Milord
Vous ne m'avez jamais vue...
Mais vous pleurez, Milord
Ça, j' l'aurais jamais cru.

Eh! bien voyons, Milord
Souriez-moi, Milord
Mieux que ça, un p'tit effort...
Voilà, c'est ça!
Allez riez! Milord
Allez chantez! Milord
Ta da da da...
Mais oui, dansez, Milord
Ta da da da...
Bravo! Milord...
Encore, Milord...
Ta da da da...
МИЛОРД

Хайде, елате , Милорд,
да седнете на моята маса!
Толкова е студено навън,
а тук е уютно.
Не се колебайте, Милорд,
и се чувствайте удобно;
разкажете ми за вашата мъка,
сложете краката си на стола...
Аз ви познавам, Милорд,
но вие никога на сте ме виждали...
Аз съм само момиче от пристанището,
една улична сянка…

Но аз се докоснах до вас,
когато минавахте вчера...
Бяхте толкова горд!
Разбира се! Небето ви бе дарило
с копринено шалче,
което трептеше на раменете ви...
Вие бяхте в най-добрата си роля,
все едно някой крал...
Вие вървяхте победоносно
под ръка с една госпожица...
Господи! Колко беше хубава!
Чак ми изстива сърцето...

Хайде, елате , Милорд,
да седнете на моята маса!
Толкова е студено навън,
а тук е уютно.
Не се колебайте, Милорд,
и се чувствайте удобно;
разкажете ми за вашата мъка,
сложете краката си на стола...
Аз ви познавам, Милорд,
но вие никога на сте ме виждали...
Аз съм само момиче от пристанището,
една улична сянка…

Казват, че понякога е достатъчно
само един кораб,
за да рухне всичко,
когато корабът си замине…
Той отнесе със себе си
красавицата с нежните очи,
която не можа да разбере,
че разби вашия живот…
Любовта ни кара да плачем
и така животът
ни дава всички възможности
да опитаме пак...

Хайде, елате, Милорд!
Видът ви е като на дете...
Не се колебайте, Милорд,
елате в моето царство!
Аз лекувам угризенията,
аз пея романс,
пея за милордите,
които не са имали късмет...
Погледнете ме, Милорд
вие никога не сте ме виждали…
Но вие плачете, Милорд!
Никога не бих го повярвала...

Е, хайде, Милорд!
Усмихнете ми се, Милорд!
Така е по-добре, едно малко усилие…
Ето, това е!
Смейте се, Милорд!
Пейте, Милорд!
Та-да-да-да…
Да, танцувайте, Милорд!
Та-да-да-да…
Браво, Милорд!
Още, Милорд!
Та-да-да-да…


събота, януари 29, 2011

"Тихият Дон"

Баба ме водеше редовно на две места.

Първо, на църква; всяка неделя и на всеки църковен празник.

За едно съвсем малко дете, на което му се тича свободно навън, това беше истинско наказание.

Ето защо и до ден днешен мразя да влизам в църкви и ако го направя, то е, за да разгледам иконите и стенописите, след което се завъртам кръгом и бягам навън по възможно най-бързия начин.

Второ, баба ме водеше на кино, два пъти в седмицата.

За разлика от църквата, киното ми събираше очите, та чак до сега.

Цели сцени се запечатваха в паметта ми и не ме оставяха на мира дълго време.

Една от тях беше тази.



Още се чувам как питам баба:

- А какво стана с онази жена, която си сряза гърлото? (Явно съм бил много малък и не съм схванал всичко от киноразказа.)

- Нищо – отговори ми тогава баба, - само вратът й остана крив.

По-късно разбрах, че това е сцена от „Тихият Дон“ („Тихий Дон“, 1958 г., реж. Сергей Герасимов).

Един филм, който заслужава да бъде гледан.

В него могат да се видят интересни неща за едно много жестоко за Русия време.



Могат да се видят, разбира се, и някои болшевишки митове.



Това е "щурмът на Зимния дворец", част от болшевишкото изкуство и историография.

Такъв щурм обаче никога не е имало.

Който не вярва, да прочете „Десет дена, които разтърсиха света“ на Джон Рид, свидетел на събитията: болшевиките влизат в двореца, без да гръмне нито една пушка, разставената там кадетска част не оказва никаква съпротива.

Но като оставим настрани митовете и донякъде театралността на актьорите в някои сцени, за да се съсредоточим върху трагичната съдба на Григорий Мелехов, погълнат и изплют от месомелачката на събитията, филмът наистина не е лош.

Гледал съм го няколко пъти.

Жалко, че сега попаднах на оцветено копие, но не ми се търсеше наново оригиналния черно-бял вариант.

А що се отнася до книгата „Тихият Дон“, за която Шолохов получава Нобелова награда през 1965 година, тя – струва ми се – задължително трябва да бъде прочетена.


P.S. През 1930 година излиза друг филм „Тихият Дон“. Филмът е прожектиран за кратко по екраните, след това е спрян заради липса на революционност, а режисьорката му Олга Преображенская изпада в немилост пред съветската власт. Има и сериен филм (седем серии) „Тихият Дон“ на Сергей Бондарчук. Не съм ги гледал и двата, но в момента ги тегля (пират непреклонен!) и смятам да ги гледам в най-близко време.


четвъртък, януари 27, 2011

Компромати ли? Къде ги?

Започнала била компроматна предизборна борба.

На предизборната борба й е време да започне, защото няма време.

Кога да започне?

Един месец преди изборите ли?

Че той този месец е за лепене на плакати и за предизборни събрания.

А иначе предизборната борба се води от мандат до мандат, само дето с наближаването на деня хикс става все по-осезаема.

Но че борбата е компроматна заради извадените записи, ще ме прощавате, ама не е.

Знайно е отдавна какво е компромат: да кажат, че сестра ти е курва, когато нямаш сестра.

Но когато имаш сестра и тя наистина е въртиопашка – ядец, това изобщо не е компромат, а най-обикновена истина.

Истините не могат да бъдат компромати.

А истините за управляващите задължително трябва да се знаят и хич не ме интересува кой ги вади на бял свят!

Никой досега не застана твърдо да каже, че думите на Боко за Мишо Бирата и онова момче, футболистчето, не са казани.

За футболистчето Боко направо си призна, за Мишо Бирата - също, но с половин уста.

Е къде тогава виждате компромати?..

----------------------------

Още за истината от Комитата.


сряда, януари 26, 2011

Властник и фолклор

Започне ли фолклорът да се подкача с някой властник, на властника му е спукана работата.

Я вижте само дюнерът колко народни умотворения роди – в стихотворна и прозаична форма.

А попадне ли властникът под сатъра на фолклора, от най-големия политически мачо се превръща в най-обикновен провинциален мижо.

И като героя на Братя Грим може оттам нататък да убие седем с един удар…

…но седем мухи.

От което смехът става още по-силен.

А печалният край на властника все по-осезаем.


вторник, януари 25, 2011

Танго

На политическия дансинг останаха двама.

Бойко и Волен.

Танцуват танго.

Една крачка напред, две назад, една напред, две назад…

Волен казва, че няма да „осребрява“ партньорството си.

Ще му повярваме, ама друг път.

В политиката всяка подкрепа се осребрява.

Рано или късно.

На нас само ни остава да чакаме кога Волен ще започне да настъпва Бойко по пръстите.

Че дори и да го остави сам на дансинга.

На него не му е за първи път да обръща палачинката.

Преди да гепи Бойко на танго други му бяха приказките.



понеделник, януари 24, 2011

Тънката граница

Бях ученик в гимназията, когато в силистренското кино „Москва“ завъртяха филма „Ромео и Жулиета“.

Не помня точно коя версия беше, но пред касата се виеше огромна опашка.

Мразех опашките и винаги в такъв случай изчаквах да свършат билетите с места и си вземах правостоящ (имаше и такива билети; носех си вестник и сядах върху него на стълбището, сума ти и филми съм изгледал така).

Но този път – Шекспир, няма как: включих се активно в блъсканицата и се сдобих с билет на прилично място, не много близо до екрана, че и в средата на реда.

Филмът обаче ме разочарова катастрофално.

Беше толкова олигавен (ред сълзи, ред сополи), че по едно време не издържах, вдигнах се и се запромъквах през насядалите към изхода.

Което предизвика дълбокото възмущение на няколко разплакани лелки, една от които направо ме разстреля, хълцайки, с думи: „Къде си тръгнал бе, простак!“

Простак или не, но и до днес продължавам да мисля, че границата между трагедията и лигавия сантиментализъм в киното е много тънка.

Една стъпка и всичко отива по дяволите.

Точно тази стъпка не е направена във филма „Кралицата Кели“ („Queen Kelly“, 1929 г.), който гледах преди няколко дена.

Но филмът не е чий да е, а на Ерих фон Щрохайм, един от най-големите режисьори от времето на нямото кино.

А големият режисьор винаги знае кога да напише „The end“.



Зимата се върна

Снежно.






При минус четири градуса рано сутринта за каране на колело (до гарата, 2 километра) е необходим специален скафандър.



събота, януари 22, 2011

Рап и истината за СРС-тата

Отначало - едно рап парче.

Не зная автора, но да е жив и здрав дълги години.

Парчето се казва „Мишо Бирата рап“, само че не е посветено на Мишо Бирата.



А тук - истината за СРС-тата.



петък, януари 21, 2011

Фидосова

Откъдето и да я погледнете, Фидосова е гигантска личност.

Особено в областта да изпада в смешни положения.

Не зная какво е вашето мнение, но аз съм категоричен, че надминава дори шефа си в тази област.

Какво каза например за разговора си с Танов: нямало нищо осъдително да се интересува от кариерното развитие на един „млад, необременен“ човек.

А младият и необременен човек каза на всеослушание от телевизионния екран, че изобщо не я познава.

При което в първия момент се почувствах щастлив, защото току-виж Фидосова се заинтересувала и от моето кариерно развитие (не съм млад, обаче съм необременен и Фидосова също не ме познава), но веднага изтрезнях от илюзията и съответно се разсмях.

Поне да бяха се уговорили предварително, че да приказват едни и същи неща!

А сега Яне вика, че Фидосова гушнала 150 000 лева от някаква фирма.

Не че Яне е стока, ама вижте как реагира Фидосова.

Каза, че било под достойнството й да коментира какво рекъл Яне.

Отново смехория.

Защото страшно, ама страшно много достойнство се изисква, за да кажеш дали си взел парите, или не си ги взел – да или не!

Боже, защо не слезеш да си прибереш вересиите?


четвъртък, януари 20, 2011

Грип

Шалът на главата е заради хремата.

Чаят - заради кашлицата.

Хапчета не употребявам.

Инжекции?

Много ми се иска да видя кой ще успее да ми бие инжекция, ако не съм вързан с корабни въжета!

Винаги боря болежките без химии и ги карам на крак (на колело също, да не забравя).

Досега не съм се излагал.

Сега ще е също така.

Няколко дена и ще съм кукуряк.

Така че не точете зъби, врагове мои, няма да гушна букета!


сряда, януари 19, 2011

Експертиза

Какво ни казаха експертите за „онези записи“?

Основно две смешни неща.

Първо, че запсите били презаписи.

И какво от това?

Аз вчера презаписвах детски песнички за децата от подготвителната група в училището.

И – о чудо! – песничката „Хей, ръчички“ звучеше на презаписа по същия начин като на оригиналния диск, а не като „Токата и фуга в ре минор“.

Второ (цитат от становището на експертите): „Описаните по-горе отклонения, както в амплитудно-честотните характеристики, така и в областта на синтактичните, стилистичните и интонационните особености, биха могли да се дължат на манипулация върху звукозаписите“.

Обърнете внимание: „…БИХА МОГЛИ…“.

Няма що, изключително експертното мнение, в което основното заключение се основава на условно наклонение на глагола!

Но мене ме интересува друго.

Ето това нещо: „Ако трябва, обади му се ей-сега и му кажи какво сме се разбрали, защото там поех ангажимент и аз не съм Първанов. Като съм му обещал, че няма да го закачам, няма да го закача…“

Та в тези именно две изречения на Боко кое е „отклонение… от синтактичните, стилистичните и интонационните особености“?

Хайде да кажат експертите!

Ама няма да кажат.

Сещате се защо, нали?


вторник, януари 18, 2011

Вот на доверие

Боко ще иска вот на доверие.

От зор (виж снимката).

Така ще се опита да остави в миналото пачите яйца, на които управляващите се насадиха с подслушаните разговори.

Които явно са съвсем реални, колкото и да се опитват да ни убеждават (с доста наивни „аргументи“), че са манипулирани.

От друга страна Боко ще измъкне черджето на инициативата изпод краката на Станишев, който се разпени, че ще иска вот на недоверие.

А иначе Боко е съвсем сигурен, че ще получи вот на доверие.

Ние също трябва да бъдем сигурни.

Верният негов съюзник Сидеров ще го подкрепи.

Още една глътка въздух за правителството.

Но оттам нататък – все надолу.

Бавно, но надолу.

А на бас!


понеделник, януари 17, 2011

Нашата Ванга

Автор: Виктор Шендерович

Превод от руски: Павел Николов


Председателят на Държавната дума Гризлов отново порази света със своето умение да предсказва бъдещето. Повече от два месеца преди регионалните избори той изрази твърдата си увереност, че във всички региони сигурна победа ще спечелят единоросите (кандидатите на пропутиновата партия „Единна Русия“ – бел. П.Н.)!

О, да.

Аз ще ви кажа още повече: в цяла Северна Корея по време на скорошните избори ще победи Трудовата партия на Корея (да ви кажа ли процента? мога), в Куба със същия процент ще победи Комунистическата партия на Куба, а във Великата либийска джамахирия аллах, без всякакви формалности, ще продължи така нареченото „пряко народовластие“ под ръководството на Върховния главнокомандващ на въоръжените народни сили Моамар Кадафи.

Накратко казано, в добра компания се намираме с нашата политическа стабилност.


неделя, януари 16, 2011

Кокичета в градината

Зима, ама кокичетата в градината цъфнаха.






„Танго на любовта“

Хайде едно любовно танго, за да ни върви на любов не само през неделята, а и през цялата седмица.




Tango d’amore
Tango der Liebe
Tango d’amour
Il tango degli innamorati
Tango d’amore
Tutta la notte
Bocca e bocca baciar
Cuore e cuore sognar
Questo tango d’amor
Bocca e bocca baciar
Cuore e cuore sognar
Questo tango d’amor

Con poca luce
Nei locali notturni
Fino all’alba si balla
Questo tango d’amor
Sui muri scuri
Vedi ombre baciare
Senti poi mormorare
Questo tango d’amor

Tango d’amore
Tango der Liebe
Tango d’amour
Il tango degli innamorati
Tango d’amore
Tutta la notte
Bocca e bocca baciar
Cuore e cuore sognar
Questo tango d’amor
Bocca e bocca baciar
Cuore e cuore sognar
Questo tango d’amor
Танго на любовта,
танго на любовта (немски - П.Н.),
танго на любовта (френски - П.Н.),
танго на влюбените.
Танго на любовта
през цялата нощ;
уста целува устата,
сърце мечтае за сърцето -
това е тангото на любовта.
Уста целува устата,
сърце мечтае за сърцето -
това е тангото на любовта.

Сред слабата светлина
на нощни локали
до зори се танцува
това танго на любовта.
По тъмните стеини
се виждат целуващи се сенки
и чува се и после да звучи
това танго на любовта...

Танго на любовта,
танго на любовта (немски - П.Н.),
танго на любовта (френски - П.Н.),
танго на влюбените.
Танго на любовта
през цялата нощ;
уста целува устата,
сърце мечтае за сърцето -
това е тангото на любовта.
Уста целува устата,
сърце мечтае за сърцето -
това е тангото на любовта.


петък, януари 14, 2011

„Лудо сърце“

Стара, но любима песен; с превод.





Il cuore matto che ti segue ancora
E giorno e notte pensa solo a te
E non riesco a fargli mai capire
Che tu vuoi bene a un altro e non a me.

Il cuore matto, matto da legare
Che crede ancora che tu pensi a me
Non è convinto che sei andata via
Che mi hai lasciato e non ritornerai!

Dimmi la verità, la verità
E forse capirà, capirà
Perchè la verità tu non l'hai detta mai.

Il cuore matto che ti vuole bene
E ti perdona tutto quel che fai
Ma prima o poi lo sai che guarirà
Lo perderai, così lo perderai.

Dimmi la verità, la verità
E forse capirà, capirà
Perchè la verità tu non l'hai detta mai.

Il cuore matto che ti vuole bene
E ti perdona tutto quel che fai
Ma prima o poi lo sai che guarirà
Lo perderai, così lo perderai.

Il cuore matto che ti vuole bene
Il cuore matto, matto da legare
Il cuore matto che ti vuole bene
Il cuore matto, matto da legare
Il cuore matto che ti vuole bene
Il cuore matto, matto da legare...

Il cuore matto.
Лудо сърце, което още те преследва
и ден и нощ мисли само за тебе,
и не може да бъде накарано да разбере,
че ти обичаш друг, а не мене.

Лудо сърце, лудо за връзване,
което още вярва, че мислиш за мене,
не може да бъде убедено, че ти си замина,
че ме остави и няма да се върнеш.

Кажи ми истината
и може би ще разбере, ще разбере
защо никога не си я казвала.

Лудо сърце, което те обича много
и ще ти прости всичко, което направиш,
но рано или късно ще се излекува
и ти ще го изгубиш, така ще го изгубиш.

Кажи ми истината
и може би ще разбере, ще разбере
защо никога не си я казвала.

Лудо сърце, което те обича много
и ще ти прости всичко, което направиш,
но рано или късно ще се излекува
и ти ще го изгубиш, така ще го изгубиш.

Лудо сърце, което те обича много...
Лудо сърце, лудо за връзване...
Лудо сърце, което те обича много...
Лудо сърце, лудо за връзване...
Лудо сърце, което те обича много...
Лудо сърце, лудо за връзване...

Лудо сърце...


* * *

Тъкмо виках онзи ден на Румяна, че не съм чувал скоро нашия министър, и той взе, та се обади.

По-добре да си беше мълчал.

Нови учебници нямало да има, с тях щял да се похвали следващият министър.

Май и с нов образователен закон, (който ни беше обещан за края на предишната учебна година, а след това беше отложен за края на календарната) също няма да се хвали министър Игнатов.

Защото негова амбиция сега били „държавно-образователните изисквания“.

Ама ако и те напредват със скоростта на образователния закон, и за тях друг ще обере каймака на хвалбите.

Затова пък: „Трябва обществото ни да се произнесе дали учебната година да започва на 1 септември, тъй като много хора ходят през септември на море“.

Знаменито - целесъобразността в учебния процес зависи от ходенето на море!..

А защо не и от ходенето за риба?


сряда, януари 12, 2011

Бягай си вкъщи, Иване!

Като стане въпрос да се махне паметника на съветската армия от центъра на София, веднага се намира някой да скочи и да викне: „Ама и в центъра на Виена има паметник на съветската армия, пък никой не иска да го маха!“

Железен аргумент, ако си останем до тук.

Ако продължим, желязото става на пластилин.

Защото не ми е известно виенчани да са сърбали попарата на болшевизма, натрапен им под дулата на съветската армия.

Съмнявам се също, че някъде на орнаментите около виенския паметник има надпис „Вся власть советам“, както е случаят със софийския.

Изобщо това сравнение е като да сравняваш президента Първанов с президента Рейгън, лека му пръст.

А паметникът рано или късно ще си отиде.

Както си отиде гробницата от центъра на София.

Ама било страшна излагация, че не я гръмнали от първия път, а се наложило да я гърмят три пъти.

Голям праз колко пъти я гърмяха – има ли я? няма я!

Някои умни глави обаче и за нея тогава викаха: „Не! Тя е такова, тя е онакова, паметник на културата, за музей става, тинтири-минтири, да пребъде, да остане!“

Е, остана си.

На снимка.

А ние да поздравим всички чегеварчета и бивши партийни секретари с една песен за съветския войник Иван.




Dobře míněná rada

Vážení přátelé, píseň kterou právě
slyšíte jsme nazvali "Dobře míněná rada".

Běž domů Ivane,
čeká tě Nataša,
běž domů Ivane,
tady tě holky nemilujou.
Běž domů Ivane,
čeká tě Nataša,
běž domů Ivane a už se nevracej.

Ivan byl původně moc hodnej hoch,
bydlel v jedný malý vesnici,
no jo ale potom ho poslali do úplně jiný
vesnice někam daleko,
a on tam chudák musel nechat koho?
No Natašu!

Běž domů Ivane,
čeká tě Nataša,
běž domů Ivane,
tady tě holky nemilujou.
Běž domů Ivane,
čeká tě Nataša,
běž domů Ivane a už se nevracej.

No tak Ivane,co je s tebou,
děláš jako že neslyšíš,
přece nenecháš Natašu aby si ti vzala Voloďu!

Běž domů Ivane,
čeká tě Nataša,
běž domů Ivane a už se nevracej.
NIKDY!
Добронамерен съвет

Скъпи приятели, песента, която слушате,
нарекохме "Добронамерен съвет".

Бягай си вкъщи, Иване,
чака те Наташа,
бягай си вкъщи Иване,
тук момичетата не те обичат.
Бягай си вкъщи, Иване,
чака те Наташа,
бягай си вкъщи, Иване, и вече не се връщай.

Иван бил по начало много добър момък,
живеел в едно малко село,
но след това го изпратили във съвсем друго
село някъде далече
и той трябвало да изостави кого?
Ами Наташа!

Бягай си вкъщи, Иване,
чака те Наташа,
бягай си вкъщи Иване,
тук момичетата не те обичат.
Бягай си вкъщи, Иване,
чака те Наташа,
бягай си вкъщи, Иване, и вече не се връщай.

Ама, Иване, какво ти става,
все едно че не чуваш,
а нали няма да оставиш Наташа на Володя!

Бягай си вкъщи, Иване,
чака те Наташа,
бягай си вкъщи, Иване, и вече не се връщай.
НИКОГА!


вторник, януари 11, 2011

Партийна лингвистика

Както се казва в мъдрата книга „Еклесиаст“, има време за всичко.

Включително и да станеш за резил.

Емил Караниколов, депутат от ГЕРБ, щял да внесе проектозакон за „чистота на българския език“.

„Българският език трябва да стане разбираем за баба Пена от Бусманци“ – славно обосновал намерението си депутатът.

Ако междувременно същият беше попитал дори някой треторазряден езиковед, и от него щеше да чуе, че понятието „чистота на езика“ от гледна точка на лингвистиката (науката за езика; преведено за баба Пена) е пълна глупост.

Ако също така беше посъбрал малко повече информация по въпроса, щеше да му стане ясно, че опитите за регулиране на езика със закон имат толкова ефект, колкото опитите да се измести със закон орбитата на Луната.

Пуризмът („чистенето“ на езика; преведено за баба Пена) е практика, имаща своето място във възрожденските епохи, които обаче са толкова далече от съвремието, че всеки опит в тази насока днес откровено лъха на спарено и мухъл.

Но въпросът едва ли е в грижата за езика.

По времето на Тато също имаше идея да се опростачи речта, като се приемат за книжовни и западните говорни особености: ако искаш казвай и пиши „мляко“, ако искаш – „млеко“.

Не помня официалните аргументи, но на всички мислещи им беше ясно, че намерението е пряко свързано със западния диалектен изказ на повечето от нашите партийни и държавни ръководители.

Мисля, че и сега положението е същото.

Чуйте как говори Боко, как говори Цецо, как говори Цецка… и прочее!

Ами говорят като баба Пена от Бусманци.

Така че стремежът на партийни нагаждачи да сведат езика до махленско равнище е напълно обясним.


понеделник, януари 10, 2011

Гогол

Това с подслушваните разговори щеше да бъде добра комедия, ако не беше трагедия.

Двама си говорят по телефона и клепят яко трети.

После тримата си стискат ръцете и се усмихват един на друг като репи на пазарски тезгях, а единият разправя, че това, дето го е казал, не си спомня да го е казал, макар преди това да е казал, че го е казал.

След това се появяват и две лелки.

Също телефонистки.

И те казват, че разни неща не са ги казвали, а баш телефонистът вика, че ако се появи фонограма на разговора, тя ще е монтаж от различни разговори.

Оркестърът на това място свири туш, а ние се прекланяме пред таланта на Гогол!

Помните ли Собакевич от „Мъртви души“: „Я их знаю всех: это всё мошенники… мошенник на мошеннике сидит и мошенником погоняет“. („Зная ги всичките: все са мошеници … мошеник мошеника язди и мошеника кара“).

За нашите хора го е писал това Николай Василиевич.

Някой съмнява ли се?


неделя, януари 09, 2011

09.11.2011 година

Пред паметника на съветската армия.





Отстрани обикалят като глухи кучки млади чегеварчета (дръж се, Земьо!), ронещи сълзи за шпагина.


А един каскетлия, връстник на Ернесто Гевара, реве по мегафона заучени агитфрази от времето на Вълко Червенков.


На всички тях отговорът е един.



П.П. Повече снимки – във Фейсбука.


събота, януари 08, 2011

четвъртък, януари 06, 2011

Народно творчество

Ровя вчера за разни пословици и поговорки, че ми трябваха за един час, и попадам на следното нещо: „Който няма пари в пазвата си, нека има мед в устата си“.

По-силна концентрация на възгледа, че с пари всичко се постига и че подмазването е ефективен метод за житейско благополучие, не съм срещал.

Моята учителка по литература някога разправяше, че в народното творчество няма нито ред, в който да се възхвалява мързела, на почит е само трудът.

Горката, или се правеше на разсеяна, или изобщо не беше чувала баш българската народна поговорка: „Юнак вино пие, ахмак лозе копае“.

За работата, дето не е заек, да не говорим.

Това си е направо славянска запазена марка.

Руснаците казват: „Работа не медведь, в лес не убежит“, поляците: „Praca nie zając, nie ucieknie“, чехите: „Práce není zajíc, neuteče“…

В народното творчество има от всичко и за всеки по нещо.

А най-популярен там е Хитър Петър.

Доста неприятен в някои отношения герой, но българинът си го харесва.

И затова вместо сериозен министър-председател си е избрал Хитър Петър.

Преди – пак Хитър Петър.

По-преди – отново Хитър Петър (внесен от Мадрид).

Изобщо – народно творчество.


сряда, януари 05, 2011

„Ютутунска юхахаха“

Татко имаше в библиотеката си учебник по сърбохърватски език (тогава сръбският и хърватският език минаваха за един).

А аз, който поглъщах от малък де що каква книга ми попадне, от „Черният корсар“ до „Произход на видовете“, не оставих без внимание и тази екзотика.

И досега помня текстове в оригинал от този учебник: особено от поетите Петар Прерадович и Йован Йованович – Змай, които ми бяха любимци (иска ли се питане, все още имам слабост към романтиците от всякаква националност).

Знаех цялата поема „Три хаjдука“ на Змай наизуст (сега само фрагменти), толкова ме беше впечатлила срещата на мъртвите хайдути с Феруз паша, който трябва да изпие три горчиви чаши: с кръв, с пот и със сълзи…

А татко ми показа и едно друго стихотворение от Змай, но в превод на български.

Заглавието беше странно – „Ютутунска юхахаха“.

Прочетох стихотворението, не го разбрах изобщо, стори ми се нещо несериозно и попитах: „А какво е това юхахаха?“

Татко отговори: „Всяко нещо, което управниците обещават, ама не го дават“.

И веднага всичко си дойде на мястото.

А вчера се поразрових из Мрежата и намерих оригинала на стихотворението.

В началото съвпада с превода, но по-нататък се разминава, оригиналът е по-дълъг; може би съм позабравил текста, затова: превода така и не го открих, не зная даже от кого е, нищо чудно да е от Вазов, той е превеждал сръбски и хърватски поети.

Затова тук представям оригинала и превода, такъв, какъвто си го спомням от онова време, когато все още бях малко момченце.





Jututunska Juhahaha

U kraljevstvu Jutututu
Kralj trinajsti Balakaha
Obećao svom narodu
Da će dati juhahaha.
Samo neka budu verni,
Nek vojuju o svom kruhu,
Neka ćute i nek žmure,
Nek plaćaju juhuhuhu.
Poslušni su Jututunci,
Plaćali su juhuhuhu,
Ćutali su, žmurili su,
Vojevali o svom kruhu.
A prolećem svakog goda
Popne s' na breg Balakaha,
Pa poviče gromoglasno:
Dobićete juhahaha!
U kralja su jake prsi,
Grlat li je Balakaha,
Kad poviče, brda s' ore -
Juhahaha, haha, haha!
Svi se grotom smejat stanu,
Sve se trese brat do brata,
A od smeha, teška smeha,
Za trbuh se i kralj hvata.
A šta im je tako smešno?
Il' je smešan Balakaha?
Il' su smešni Jututunci?
Il' je smešno "juhahaha"?
Sve troje je dosta smešno,
Ponajviše Balakaha,
Kad ozbiljno, milostivo,
Progovori: Juhahaha!
Srećni su ti Jututunci,
Srećan li je Balakaha,
Kad ih tako razveseli
Prazna rečca: Juhahaha!
Ютутунска юхахаха

Във страната Ютутуту
цар тринайсти Балакаха
обеща на свойте люде
да даде им юхахаха.
Нека само да кротуват,
да се борят те за хлеба,
да мълчат и да кротуват,
да си плащат бобабеба.
Ютутунци са послушни,
плащаха си бобабеба,
свиваха се и мълчаха,
бореха се те за хлеба.
Всяка дивна божа пролет
отвисоко Балакаха
се провикваше стогласно:
Ще ви дам аз юхахаха!
Всички гласно там се смеят,
брат до брата се поклаща
и от този смях и царят
за корема си се хваща.
Смешни ли са ютутунци?
Смешен ли е Балакаха,
слово празно щом продума:
юхахаха, хаха, хаха!?

Много съвременно звучи стихотворението, нали?

Макар че е писано през ХІХ век.


вторник, януари 04, 2011

Без клевети!

Това харесва ли ви?



Ако ви харесва, както и на мене, бързайте да му се насладите за последно.

Защото нашите шашави управници са се възпламенили от още една гениална по глупостта си идея.

Да сътворят закон срещу клеветата.

О, бедни Дон Базилио!


понеделник, януари 03, 2011

Дневник

Във влака едно девойче си пишеше нещо в малка тетрадка.

И нали въображението ми винаги скача на максимума, веднага реших, че си води дневник.

А това от своя страна ме отведе до моя единствен в живота ми дневник, който започна и завърши само с две изречения.

Така стана, че като ученик попаднах в училищния експедиционен отряд.

Вече не помня как, но трябва да е било съвсем случайно, защото бях хилав и по онова време доста болнав, а и не отговарях на едно от главните изисквания – да мога да пея.

Аз, първо, не можех (и все още не мога) да взема една нота вярно, пък и като запяха онези ми ти ученици „Реве та стогне Днiпр широкий“, направо ми увисна ченето.

Бях дошъл в града едва преди една година от село, където със зор успях да науча за три години две ноти – какъв ти Днепър, какъв ти Шевченко, аз на български не мога да пея, камо ли на украински!

Но така или иначе, озовах се в експедиционния отряд, много спомени нямам, обаче отидохме за една седмица на почивна станция, нейде сред природата, май около Патлейна, ако не се лъжа.

И тогава реших да си водя дневник, свидетелство за идните поколения.

Нарекох го „Капитанският дневник на Павел Николов“. (Много книги за пирати и морски приключения четях по това време.)

На първия ден някъде късно след обяд написах: „Пристигнахме. На обяд ядохме боб.“

И отложих по-нататъшното писане за вечерта, защото ме домързя (още оттогава съм голям мързел).

Вечерта реших, че събитията от един ден трябва се описват на следващия, за да отлежат, и отложих днешната работа за утре (още оттогава това ми е любим номер).

През останалите дни обаче хукнах да изследвам околните гори (още оттогава съм си скитня) и дневникът така си остана само с двете изречения.

А скоро след това напуснах експедиционния отряд.

Много отрицателни емоции ми се насъбраха.

Почивката за мене свърши лошо.

Наваля ме дъжд в гората и какъвто си бях кекав, веднага пипнах настинка.

Два дена лежах с много висока температура и единствената утеха ми беше, че каките от горните класове се редуваха да ми сменят компресите, да се застояват край мене грижовно и да ми говорят утешителни думи.

Което пък предизвика бясна завист у момчетата и те започнаха да ме гледат някак си много косо.

Затова реших, че не ми е мястото в отряда: не мога да пея, нароси ли ме дъжд, лягам болен, с момчетата си развалих отношенията…

А на това отгоре се оказах и калпав писател!

Ето защо днес много се чудя, когато някой вземе прекалено на сериозно това, което пиша в този блог.


неделя, януари 02, 2011

Метод за предсказване

На какви ли не предсказания за новата година се наслушах.

И понеже към предсказанията, както знаете, се отнасям отговорно и сериозно, не може да не ме вълнуват и методите за достигане до тях.

А методи има разни.

Един гледа по звездите.

Друг гледа на боб.

Трети гледа на карти.

Четвърти гледа на женски пъп.

Аз пък от време на време гледам телевизия.

И чувам по новините, че Хилари Клинтън и Жозе Сократес завидяли на България за връзките й с Бразилия.

Само че не го чувам нито от устата на Хилари Клинтън, нито от устата на Жозе Сократес.

Чувам го от устата на Бойко Магистралата. [1]

И веднага ми се яви предсказание, че за България и новата година ще е пак година на разтягане на локуми, на стригане на ливади, на надуване на балони и на биене по космати гърди с рев: „Булгар!“

Както виждате, и аз си имам метод за предсказване.


1. Точен цитат (по bTV): Не случайно и държавния секретар на Съединените щати ХилЯри Клинтън с първите си думи каза: „Е сега България вече има толкова връзки в Бразилия, толкова важен човек…“ Така че всички знаят. И португалският премиер Сократес също ни завидя…


събота, януари 01, 2011

1 януари 2011 година

И както завършва един знаменит роман на братя Стругацки: щастие за всички и никой да не бъде забравен!