Бавна и спокойна.
Защото обикновено препускам.
Или бързам от гарата, или бързам за гарата.
Но вчера не беше така: времето ми принадлежеше изцяло, да правя с него каквото си искам.
Есента се чувстваше навсякъде.
Улиците и тротоарите бяха влажни, валяло беше, но преди да дойда (получи се нещо като в онази стара песен: „Валяло е, но аз не съм усетила…“).
Небето беше облачно, но наполовина.
Не беше много оживено, макар че наближаваше единадесет.
Чувстваше се и празничното настроение, някъде типично по български (едната буква на неоновия надпис вече не светеше).
Пред министерския съвет – пожарен кран.
Пред президентството – няма. (Да беше Плевнелиев пожарникар, щяха да му турят.)
Малко по-нататък срещнах двама клепоушковци.
Единият усети, че стрелям само по тези, които ядат хора, и дойде при мене, размахвайки опашка.
Минах по цялата Витошка: старата…
…и новата.
А на гарата се прибирах с любимото ми вече метро.
До влака имаше много време.
Затова…
