СЛУЖБОМЕР

неделя, септември 30, 2012

Братята и разбойниците

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Знаете ли, че една от най-уважаваните в света полиции, британската, е била основана някога от двама души, на пръв поглед съвсем неприспособени за подобен род начинания? Удивителното не е в това, че те са били братя, а какви са били тези братя.

Вие знаете по-големия, Хенри Филдинг (1707-1754): той бил писател, автор е на „Историята на Том Джоунс, подхвърленото дете“ – според мене, първият роман, който и днес може да четем с удоволствие, без да имаме предвид годината на написването му. В свободното си от писане време Хенри Филдинг изпълнявал длъжността на съдия.


Лукав поглед, съвсем не като на съдия.

В Англия през средата на ХVІІІ век тази длъжност предписвала не само да се осъждат строго престъпниците, но и да се съдейства за тяхното залавяне. Това в Лондон не вървяло добре. Иначе казано – на престъпниците им вървяло, просто гъмжели навсякъде, грабели гражданите посред бял ден, но със залавянето им – лошо. Изобщо не се получавало. Констеблите се избирали по жребий, както сега съдебните заседатели. Приличните хора се гнусели от тази повинност и наемали вместо себе си всякакви скитници. От такива „народни отрядници“ хората трябвало да се страхуват не по-малко отколкото от честните разбойници.

На писателите понякога им идват на ум странни фантазии. И ето че Хенри Филдинг измислил невиждано неща: професионална полиция. Властите отначало завъртели пръст около слепоочието си, но писателят бил настойчив човек, с добри връзки. В края на краищата му отпуснали сума, с която можел да издържа цели 6 (шест) детективи. Работата им била толкова много, че те се носели по града от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, а тъй като кантората на съдията Филдинг се намирала на Боу стрийт, първите полицаи били наречени „бегачите от Боу стрийт“.


Джон Таунсенд, най-знаменитият от бегачите, първият истински детектив.

За съжаление Хенри Филдинг така и си останал в историята на британската полиция само като „автор на оригиналната идея“. Не успял да я осъществи на практика – умрял. Делото му продължил неговия по-малък брат Джон, който наследил съдийското звание и кантората на Боу стрийт.

Ако един белетрист ви се струва малко подходяща фигура за едно толкова сериозно занимание като създаването на професионално правозащитно ведомство, то Джон Филдинг изобщо не подхождал за ролята на борец с престъпността.

Работата е в това, че той бил сляп. Като юноша служел в кралската флота, получил травма на главата и се лишил от зрението си.


Джон Филдинг (1713-1780). На челото си носел черна превръзка, в ръката – неизменен малък камшик.

Той бил уникален човек. Използвал „бегачите“ като свои „ръце“ и „нозе“, а сам изпълнявал функцията на мозък. Никой по-добре от „Сляпата човка“ (така го нарекли престъпниците) не можел да провежда разпити. Притежавайки феноменален слух, Джон държал в паметта си цяла аудиотека – различавал гласовете на три хиляди криминални престъпници. Много методи, смятани за азбука на криминалистиката, били въведени и изпробвани за първи път от слепия съдия.Той първи започнал да печата във вестниците отличителните белези на търсените престъпници; съставил картотека; започнал да провежда разпознавания и очни ставки. На съдебните заседания на Джон Филдинг публиката се събирала като на спектакли.


За някакви си две години „Сляпата човка“ избавила Лондон от организираната престъпност. През 1736 година Джон Филдинг създал първия отряд от конна полиция, само десет души, но и това се оказало достатъчно, за да се прекратят по улиците на столицата грабежите посред бял ден (а нощно време порядъчните хора все едно няма защо да излизат от домовете си).

Когато прочетох най-напред за слепия началник на полицията, си помислих: ето отличен персонаж за историческо детективско произведение!

Но скоро разбрах, че толкова умни хора и без мене са множество. За Джон Филдинг са снимани и филми, и телевизионни сериали.


Ето го в английския сериал „Градът на порока“.

А писателят Бус Александър е съчинил цял цикъл детективски романи „Тайната на сър Джон Филдинг.


Изобщо, и думите, и интересът на потомците се паднали на по-малкия брат, а по-големият така и си останал автор на „Том Джоунс“. Макар че, може би, това само би го зарадвало.

събота, септември 29, 2012

Като на кино

Кинотриковете не са новост, срещат се изобилно още в зората на „мърдащите картинки“.

И с времето стават все по-изтънчени и по-„истински“.

Така например рирпроекцията (замяната на част от фона) в старите филми определено си личи, а при съвременната рирпроекция даже не разбираме, че има такава.

Рирпроекция във филма „Психо“ на Хичкок (1960 г.):


Рирпроекции (и някои други трикове) във филма „Игран а тронове“ (2011 г.):


петък, септември 28, 2012

В очакване на Янка Такева

Едни в Русия ги съдиха, че оскърбил нечии религиозни чувства.


У нас един ще го съдят, че оскърбил нечии гербови чувства.

Доколкото разбрах: обичал този герб…


но не обичал този:


Аз пък тръпна в очакване.

Да ме подгонят за оскърбени нечии синдикални чувства.


За непосветените: шапката на главата ми е направена от синдикалния вестник „Учителско дело“.

четвъртък, септември 27, 2012

Дни на японската култура в България

Най-напред програмата в щрихи.


А подробната програма в PDF формат можете да си изтеглите ОТТУК: http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/downloads/Days_23_program.pdf.

вторник, септември 25, 2012

Людоедката Елочка и новата концепция на МОМН

Мислех да напиша нещо за величавия химн, посветен на цар Тиква, ама вижте си го сами ТУК, като се приготвите предварително да се кръстите и с двете ръце.

Друг по-важен проблем обсеби ума ми.

Образователното министерство шашардиса пейзажа с нова концепция за чуждоезиковото обучение.

„Според описанието на новата учебна програма на МОМН най-високата цел, която трябва да постигнат седмокласниците в края на шестте си години учене на английски език е да могат да се изразяват писмено с… 80 думи и да могат да формулират 11-12 реплики с въпросните 80 думи“ – съобщава OFFNews.bg.

Аз от своя страна зная стотина думи на английски и винаги съм смятал, че съм на равнището на Людоедката Елочка.

Ама щом образователното министерство казва, че след шест години учене на чужд език 80 думи са голямо постижение, оказва се, че аз направо си зная английски език.

Като в оня виц:

- Аз зная английски – похвалил се един.

- Ами кажи нещо на английски.

- Данке.

- Че това е на немски!

- О, аз съм знаел и немски...

Може да разкажете вица с който си искате език, все ще върви.

А по метода на МОМН за шест години можете да научите не само английски, но и всички европейски езици, плюс патагонски за екзотика.

Както би се изразила Людоедката Елочка, да я споменем пак: Кр-р-расота!..

понеделник, септември 24, 2012

„Герой нашего времени“

Думата „фаталист“ научих много отдавна, когато гледах една телевизионна новела със същото заглавие.

Новелата, по част от романа на Лермонтов "Герой на нашето време" ("Герой нашего времени", 1940 г.), ми направи силно впечатление, дотолкова, че и досега пред очите ми е сцената с пистолета.

По това време, някъде между пети и осми клас да съм бил, вече познавах поезията на Лермонтов и не пропусках случай да изрецитирам (беше ме хванала мания да уча стихотворения наизуст) любимото си:

„В глубокой теснине Дарьяла,

Где роется Терек во мгле,

Старинная башня стояла,

Чернея на черной скале…“ и така нататък.

Така че се захванах и с „Герой на нашето време“.

Не помня вече какво впечатление ми е направил тогава, но не помня и да съм го захвърлил преди да стигна до половината, значи всичко е било наред.

После гледах две екранизации пак по части от произведението: „Княжна Мери“ на Аненски (1955 г.) и „Бела“ на Ростоцки (1966 г.).

И от двата филма не съм запазил кой знае какви впечатления.

Затова пък филмът на Александър Кот (2006 г.) е още в главата ми ( и как не – гледах го предната седмица!).

Шест серии по цялото произведение този път, които определено заслужават да се гледат.

Във всеки случай аз ги глътнах на един дъх.


неделя, септември 23, 2012

Печалните приключения на французите в Русия

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Някога в Русия живеели много чужденци. Едни дошли „на лов за щастие и чинове“, други просто за парче хляб. Всеки имал някакви полезни знания (в края на краищата можел просто да преподава своя език) – иначе каква необходимост би имало тук от тях?

Мнозина се приспособили. През осемнадесети и деветнадесети век Русия била благоразположена към европейците. При второто поколение семействата се порусначвали, а в началото на третото се превръщали в обикновени руснаци.

Но настъпил двадесети век и Русия разлюбила съотечествениците си с чужди фамилни имена. Тежки времена за многобройните русонемци започнали още по времето на царя, през 1914 година. А след това ставало само по-лошо. Днес френските, шведските и италианските фамилни имена у нас са голяма рядкост и дори немските, каквито преди сто години носел едва ли не половината Петербург, са останали малко.

Когато замислях проекта „Б. Акунин“, имах идея да направя главния герой полицейски лекар, при това непременно с някаква малка екзотика. Като преглеждах криминалната хроника от 70-те години на деветнадесети век, ми попадна името на лекар от московската полиция, статския съветник Александър Гетие, когото наричаха „французин“. Аха, помислих си аз. Значи моят персонаж ще бъде от „придошлите“. Французин от Бордо. Може да се обиграе комичен конфликт с туземните нрави, галската жизнерадост в контраст със славянската меланхолия, успех сред дамите, смешен гърлен говор, егалите-фратерните.

Започнах да търся допълнителни сведения за Александър Гетие, но ми попадаха само бележки за неговите потомци. След това концепцията за серията се промени (героят ще бъде руснак, но със странното фамилно име „Фандорин“) и папката „Гетие“ беше захвърлена.

А сега се натъкнах на стария файл и се заинтересувах – не от французина по рождение, а от неговите потомци. За тях и ще разкажа.

Синът на статския съветник Фьодор Александрович Гетие (1863-1938) бил известен човек. Той убедил милионера Кузма Солдатенков да завещае два милиона за построяването на градска болница. През 1910 година корпусите на днешната Боткинска приели първите пациенти. Болницата оглавил този, под чието попечителство била основана – Ф. А. Гетие. Той бил един от най-известните лекари практици по това време. След Октомври станал водещ специалист в кремълския Лечсанупр [1], обслужвал много вождове, които го смятали за светило на терапията. Освен Свердлов, Троцки и Дзержински доктор Гетие лекувал и самия вожд, като се има предвид, че Ленин не можел да търпи лекарите, не ги допускал до себе си. Единствения, когото признавал и на когото се доверявал, бил Гетие.

Всички помнят ужасната снимка на болния Ленин в Горки:


А това е цялата снимка:


Мисля, че отдясно е доктор Гетие. Във всеки случай прилича на него:


Там се случила някаква подозрителна история с протокола за аутопсията на Ленин. Неизвестно защо Гетие отказал да подпише документа, което породило всякакви неприятни за болшевиките слухове. Медиците от преди революцията имали много строги правила по отношение на лекарската етика. Лекарят можел (и бил длъжен) да лекува всички, но да постави подписа си под съмнителен документ – в никакъв случай. По-късно, след като Троцки изпада в немилост, прекалено принципният Гетие бил изваден от състава на болшевишките лейбмедици.

Фьодор Александрович имал две деца. Техните биографии също не са съвсем обикновени.

Дъщеря му Наталия (1892-1973), знаменита красавица и спортистка, преди Първата световна била шампионка на Москва по тенис и членувала в Клуба на скиорите. Записала се за милосърдна сестра [2], била на фронта, получила Георгиевски кръст (такива жени са много малко). Учудвайки всички, се омъжила за некрасив офицер, който заеквал силно, поручик Любченко, и заедно с него воювала в Бялата армия. Като емигрантка отначало живяла в България, където отново станала шампионка по тенис. След това се озовала във Франция. Работила като медицинска сестра, дружила със семейството на Бунин. За съжаление не намерих нейна снимка. Пишат, че Наталия Фьодоровна оставила непубликувани спомени. Интересно би било да се прочетат.

От нейния брат Александър Фьодорович (1893-1938) останала снимка, но странна:


Той също бил спортист, но не обичал тениса, а бокса. Завършил военно училище, воювал с немците, след това с червените. Бащата издействал за бившия белогвардеец помилване от своя пациент Дзержински.

Александър Фьодорович е един от създателите на нашата боксьорска школа. Бил треньор, автор на няколко книги за бокса. Но през 30-те години се увлякъл страстно от алпинизма. На снимката е по време на знаменитото изкачване на връх Сталин (7495 м).

През декември 1937 година спортистът бил арестуван и почти веднага разстрелян. Няма нищо за учудване. Бивш офицер, „бял“, с чуждо фамилно име, освен това чекистите ни в клин, ни в ръкав били изведнъж обзети от параноидална омраза към алпинистите – тогава разстреляли почти всичките.

Старият лекар не преживял смъртта на своя забележителен син. А дъщеря му, както знаем, по това време отдавна вече се била върнала обратно в родината на предците си.

„Русия, която изгубихме“ [3], ли казвате? През последния век много Русии сме изгубили. Сред тях и тази.

Бележки на преводача

1. Лечебно санитарно управление.

2. Тогавашното название на медицинските сестри.

3. Заглавие на документален филм на Станислав Говорухин.

сряда, септември 19, 2012

Верски фанатизъм

“Кто верит в Магомета, кто в Аллаха, кто в Иисуса…“

Четвърти вярват в световния еврейски заговор (гарниран понякога за разнообразие с масони и илюминати).

Пети – във врачки, баячки, екстрасенси, астролози, нумеролози, шамани и ББ (гарниран понякога за разнообразие с ЦвЦв).

А има един особен тип хора, които вярват във фотомонтажи.

Като този например, който иска да ни убеди, че в един учебник по музика има (други казват: имало, ама го махнали) следния текст:

От сто километра си личи евтината измама: срещу факсимилето на корицата на учебника имаме не факсимиле на страница от същия учебник, а гол текст върху дюс фон.

Плюс това не е трудно да се провери от учители в начален курс, преподаващи по учебниците на „Булвест 2000“, каква е истината.

Лично аз съм проверил.

Но колкото и да убеждавам някои хора, че такъв текст никога не е съществувал в учебника по музика за трети клас, те си държат твърдо на своето и въздишат, и кършат ръце, и леят сълзи, и сипят огън и жупел върху авторите на въпросния учебник.

Верски фанатизъм, да имаше как – клада щяха да палнат.

На такива мога само да кажа:


вторник, септември 18, 2012

„Нощта беше тиха и тъмна…“

Зачетох се рано тази сутрин в поезията на Леся Украинка (Лариса Петривна Косач-Квитка, 1871-1913 г.).

Ето едно малко стихотворение от тази забележителна украинска поетеса (не го превеждам в рими, защото нямам време, а и ме мързи)…

Нічка тиха і темна була. Я стояла, мій друже, з тобою; Я дивилась на тебе з журбою, Нічка тиха і темна була. Вітер сумно зітхав у саду. Ти співав, я мовчазна сиділа, Пісня в серці у мене бриніла; Вітер сумно зітхав у саду… Спалахнула далека зірниця, Ох, яка мене туга взяла! Серце гострим ножем пройняла… Спалахнула далека зірниця…

Нощта беше тъмна и тиха. Аз стоях, мой друже, с тебе; гледах към тебе с тъга, нощта беше тъмна и тиха. В градината въздишаше вятър печално. Ти пееше, аз седях мълчалива, песента ти в сърцето ми звучеше; в градината въздишаше вятър печално... Проблесна мълния далечна, ох, каква тъга ме обзе! Сърцето ми с остър нож прободе... Проблесна мълния далечна...


събота, септември 15, 2012

„Благодаря на живота“

Хайде пак нещо с Мерседес Соса.

„Благодаря на живота“ („Gracias a la vida“) е чилийска фолклорна песен, станала популярна след интерпретацията на чилийската певица Исабел Пара.

Съществува в много интерпретации.

От тях най-обичана е интерпретацията на Мерседес Соса.

Gracias a la vida que me ha dado tanto Me dio dos luceros que cuando los abro Perfecto distingo lo negro del blanco Y en el alto cielo su fondo estrellaDo Y en las multitudes el hombre que yo amo Gracias a la vida que me ha dado tanto. Me ha dado el oído que en todo su ancho Graba noche y día, grillos y canarios, Martillos, turbinas, ladridos, chubascos, Y la voz tan tierna de mi bien amado. Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado el sonido y el abecedario Con él las palabras que pienso y declaro Madre amigo hermano y luz alumbrando La ruta del alma del que estoy amando Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado la marcha de mis pies cansados Con ellos anduve ciudades y charcos Playas y desiertos montanas y llanos Y la casa tuya tu calle y tU patio Gracias a la vida que me ha dado tanto Me dio el corazón que agita su marco Cuando miro el fruto del cerebro humano Cuando miro el bueno tan lejoS del malo Cuando miro el fondo de tus ojos claros Gracias a la vida que me ha dado tanto Me ha dado la risa y me ha dado el llanto Así yo distingo dicha de quebranto Los dos materiales que forman mi canto Y el canto de ustedes que es el mismo canto Y el canto de todos que es mi propio canto Gracias a la vida!..

Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми две очи, с които, щом ги отворя, различавам безгрешно черното от бялото, на небето високо звездното дъно и сред многото хора човека, когото обичам. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми слух, който всеобхватно дочува нощта и дена, щурците и канарчетата, чуковете, турбините, лаенето, бурите и толкова нежния глас на любимия човек. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми звуковете и азбуката, а с нея думите, с които мисля, които произнасям: "майка", "приятел", "брат", и светлината, озаряваща душевния път на този, когото обичам. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми движението на уморените ми нозе. С тях преминах през градове и локви, през плажове и пустини, през планини и равнини до твоята къща, твоята улица и двор. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми сърце неспокойно по ритъм, когато виждам плодовете на човешкия разум, когато виждам доброто така далече от злото, когато виждам дъното на твоите светли очи. Благодаря на живота, който ми даде толкова (много). Даде ми смеха, даде ми сълзите - така различавам щастието от нещастието. И двете неща, от които е съставена моята песен. И твоята песен, която е същата песен. И песента на всички, която е моята песен. Благодаря на живота!..


петък, септември 14, 2012

„Алфонсина и морето“

Бени ме насочи към една интересна публикация в блога на Мария Донева.

Оттам и аз се запалих да представя известната и многостранно интерпретираната песен на Ариел Рамирес и Феликс Луна „Алфонсина и морето“ („Alfonsina y el mar“, 1969 г.).

Ако не знаете коя е Алфонсина Сторни, ще разберете от блога на Мария, има препратка (така ще прочетете и нещо друго, стига сте чели само моя блог!).

От интерпретациите на песента избрах тази на Мерседес Соса (не е ли очарователно латиноамериканското „ж“ на мястото на испанското „й“, а?).

Por la blanda arena que lame el mar su pequeña huella no vuelve más, un sendero solo de pena y silencio llegó hasta el agua profunda. Un sendero solo de penas mudas llegó hasta la espuma. Sabe Dios que angustia te acompañó qué dolores viejos calló tu voz para recostarte arrullada en el canto de las caracolas marinas. La canción que canta en el fondo oscuro del mar la caracola. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar. Cinco sirenitas te llevarán por caminos de algas y de coral y fosforescentes caballos marinos harán una ronda a tu lado. Y los habitantesdel agua van a jugar pronto a tu lado. Bájame la lámpara un poco más, déjame que duerma odriza en paz y si llama él no le digas que estoy dile que Alfonsina no vuelve. Y si llama él no le digas nunca que estoy, di que me he ido. Te vas Alfonsina con tu soledad, ¿qué poemas nuevos fuiste a buscar? Una voz antigua de viento y de sal te requiebra el alma y la está llevando y te vas hacia allá como en sueños, dormida, Alfonsina, vestida de mar.

При мекия пясък, от морето докосван, следата ѝ малка няма да се върне вече, път от болка само и мълчание достига до водата дълбока. Път само от неми страдания достига до морската пяна. Знае Бог каква мъка те съпровожда, каква скръб не от днес заглуши твоя глас, за да те приспи песента на морските раковини. Песен, която пеят на тъмното морско дъно раковините. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето. Пет малки русалки ще те водят по пътищата от водорасли и корал и светещи морски кончета ще извият кръг около тебе. И водните жители ще заиграят скоро около тебе. Светлината на лампата вамали, остави корабчето да заспи спокойно. И ако той ме повика, не кавайте, че съм тук, кажете му, че Алфонсина няма да се върне. Ако ме повика, не казвайте никога че съм тук, кажете му, че съм тръгнала. Тръгваш си, Алфонсина, със своята самота. Какви нови поеми отиде да търсиш? Старинен глас от вятър и сол милваше душата ти и те понесе, и ти отиде там като в сън, ти заспа, Алфонсина, под завивката на морето.


И като бонус – едно стихотворение от Алфонсина Сторни:

***

Аз съм пленителна, когато обожавам!

Аз мога да сваля с ръка и небесата,

ако с душата си душа на друг улавям...

Не са по-ласкави на пуха мек перцата.

Едва ли, като мен, жена така целува,

на своята мечта отдадена всецяло

и няма никъде - в такова крехко тяло -

сърце, което все за нежности жадува.

Умирам от любов, щом нечии ресници

усетя някой път - като криле на птици -

да пърхат в пръстите ми бели и прозрачни.

Познавам аз слова затрогващи, чудесни...

Умея да мълча, луната щом проблесне -

огромна, алена - иззад скалите мрачни.

сряда, септември 12, 2012

Калпава работа

“Хвърлили бомба до Бойко в Плевен“ – вика една медия.

Това е то – не стига, че в нищо май вече не ни бива, ами и по хвърлянето на бомби се излагаме.

Защо ДО, бе некадърници!

Не можеше ли ПРАВО В НЕГО?..

понеделник, септември 10, 2012

Завръщане


неделя, септември 09, 2012

Честит празник, другари и другарки!

Девети септември ми купи палтенце

и каза: Честито, честито, момченце!

Девети септември ми купи сандалки.

- Да припкат - заръча - краченцата малки!

А после ми сложи в ръката геврече

- Хапни си! - Девети септември ми рече.

Накрая, дечица, каква изненада!

И знаменце даде ми той за парада.

Изтичах при баба, разказах й всичко.

А баба въздъхна: - Ех, внуче, добричко.

Такъв е, такъв ни е е празникът - харен.

И всеки го среща сега благодарен.

Той дава на всинца ни дрешки, закуски

и розово слага по детските бузки.

А старият дядо, засмян, се обади:

Девети септември и младост ни даде...

Автор: неизвестен.

събота, септември 08, 2012

"Метрополис"

За времето, когато излиза (1927 г.), филмът на Фриц Ранг „Метрополис“ („Metropolis“) е бил без съмнение нещо зашеметяващо.

Достатъчен е само един щрих от статистиката: в масовите сцени участват около тридесет хиляди души.

Иначе съдбата не е много благоприятна към този безспорен шедьовър на нямото кино.

Филмът се оказва (пак за времето си) чудовищно дълъг - цели 153 минути!

И започва безпощадно рязане: в САЩ е съкратен наполовина, в Германия почти наполовина.

Изрязаните сцени се обясняват с титри, но въпреки това логиката на филма на много места пропада, което води през целия XX век до редица неправилни трактовки на замисъла.

През 2001 година е направен опит да се възстанови целият филм от различни запазени варианти, но не е постигна цялостен ефект.

Едва след 2008 година, когато в Буенос Айрес е намерен 16-милиметров негатив на пълния вариант на „Метрополис“, лентата може да се види в действителния ѝ първоначален вид (с английски субтитри в Тубата – ТУК).

Ето един малък откъс с типична стилистика на нямото кино (при рязането програмата ми забърса аудиото, затова е без музика, иначе казано – съвсем ням филм):


Едно нещо само ме смути във филма: появяващият се на два пъти знак, който наподобява Звездата на Давид – върху вратата на дома, където живее коварният изобретател Ротванг, и вътре – в залата, където изобретателят създава не по-малко коварната жена робот; но може и да е неволно съвпадение.


Накрая филмът завършва с наивен оптимизъм под мотото „Посредник между главата и ръцете трябва да бъде сърцето“: представителят на управляващия елит Йо Фредерсен и представителят на масите Грот си стискат ръцете.


петък, септември 07, 2012

Напредък


“От 2013-та година България вече няма да бъде най-бедната страна в Европа“ – казал цар Тиква според „Mediapul.bg“.

А викат някои злобни душици, че не вървим напред.

Ето обаче: от догодина явно ще сме най-бедната страна не само в Европа, но и в целия свят.

Това не е ли напредък, а?..

четвъртък, септември 06, 2012

Диверсант № 2. (От файла „Second Best“)

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Отдавна ме занимават исторически фигури, които са, така да се каже, „сребърни медалисти“. Това е, когато цялото внимание на потомците е обърнато към друг герой, постигнал на същото поприще по-добри резултати или прославил се повече по каприз на случая. Да допуснем, че е разбираемо защо целият свят знае името на Юрий Гагарин, а космонавт № 2 Герман Титов е известен много по-малко. Но често се случва „вторият номер“ да не отстъпва по нищо на първия, даже да го превъзхожда, но остава в спомените на следващите поколения само като бледа сянка на „златния медалист“.

Да речем, всички са чували за Ото Скорцени, когото военните историци, независимо от националната си принадлежност, признават за най-успешния диверсант през Втората световна война. Блестящата операция за освобождаването на Мусолини и личното покровителство на фюрера донесли на смелия австриец огромна пожизнена слава, а натъпканите със самореклама спомени издигнали бившия оберщурмбанфюрер до статута на ненадминат гений в областта на спецоперациите, докато в действителност неуспехите на Скорцени не били по-малко от триумфите му.

А аз искам да разкажа за немския диверсант № 2. Без съжаление представям с подробности историческия прототип, от когото се канех да слепя харизматичния злодей за „Шпионски роман – 2“. Продължение на книгата вероятно няма да има, защото се потопих за дълго в друг литературен проект (засега няма да кажа какъв). Така че добре, не съжалявам.

Запознайте се (които не сте чували това име по-рано): Адриан фон Фьолкерзам, „актьор, изпълняващ второстепенна роля“ в присъствието на суперзвездата Скорцени, като при това постигнатите резултати от Фьолкерзам са бил повече, а приключенията му не по-малко поразителни.

Причините, поради които този човек е малко известен, са две: първо, бил заместник на Скорцени и всичките лаври обирал началникът му; второ, не доживял до края на войната и нямал възможност да напише спомени. Но тези, които познавали лично двамата, пишат, че мълчаливият, незабележим заместник водел със сто точки пред своя обичащ да се хвали шеф.


“Стеснителен, много спокоен. Блестящ аналитик“.
Из спомените на негов съратник.

За нас този човек е интересен още и с това, че бил наш съотечественик. Във всеки случай е роден в Русия, израснал в рускоговорящо семейство и говорел руски език като роден.

Бароните фон Фьолкерзам били остзейци (прибалтийски немци – бел. прев.), руски поданици още от времето на Петър.


     Това е техният герб.

Дядото на Адриан бил руски адмирал, младши началник на печално известната тихоокеанска ескадра, потопена при Цушима. Наистина, той починал от болест в навечерието на битката, но бил погребан по завиден за един моряк начин: положен в хладилник, се отправил към дъното заедно с потопения броненосец „Ослябя“.


Младшите началници на 2-ра Тихоокеанска ескадра: (от ляво на дясно) контраадмиралите Небогатов, Енквист и Фьолкерзам.

Внукът на адмирала се родил в Петербург, но по време на Гражданската война семейството емигрирало, затова Адриан се възпитавал и учил в независима Латвия, а след това в Германия.

През 1940 година постъпил като доброволец в знаменития полк „Бранденбург – 800“, който готвел диверсанти за прехвърляне на вражеска територия. Бойните групи на полка изиграли много важна роля през първия етап на операция „Барбароса“. На малки отряди те прониквали в съветския тил и нанасяли удари по свързочни възли, мостове и щабове, нарушавали стратегическите комуникации, сеели паника и така нататък. Моят баща ми разказваше, че в ужасните дни на отстъплението от западната граница в нашите войски царяла истинска психоза по повод на вездесъщите „парашутисти“ – и вредата от тази истерия била много по-голяма от самите диверсанти, които моя баща така и не видял нито един път.

Лейтенант Фьолкерзам оглавявал ударната „Балтийска рота“, състояща се от рускоговорящи фолксдойче, литовци и белоемигранти; тя извършила множество пакости – например завзела щаба на цяла дивизия, като я оставила без управление.

Няма да изброявам всичките досадни за нас Фьолкерзамови военни подвизи, а ще се спра на един, който и днес фигурира в учебниците за диверсионно-разузнавателните училища под името „Майкопски набег“.

През лятото на 1942 година Хитлер решил, че не си струва да губи сили за превземането на Москва, а е по-добре да обърне удара на юг и да завземе каспийския нефт. Най-много немците се тревожели от това, че отстъпвайки, руснаците ще запалят кладенците, тръбопроводите и нефтопреработвателните съоръжения и за възстановяването им ще отидат много месеци.

Фьолкерзам получил практически неизпълнима задача: да проникне в тила на противника и да запази от разрушаване нефтодобивната инфраструктура.

Според немските източници през юли един диверсионен отряд в състав от 62 души се промъкнал през фронтовата линия. Всички говорели руски език и били облечени в униформи на НКВД; Фьолкерзам имал документи на името на майор Трухин.


Бойци като бойци. Само левият според мене е някак си подозрителен.

По пътя „Трухин“ задържал безредно отстъпващите бойци, наругал ги за малодушието и ги построил в колона. Доставил ги при командващия отбраната на Майкоп, който се зарадвал на подкреплението. В суматохата на катастрофалния август 1942 година формалностите не се спазвали. Генералът водел със себе си „майора от държавна сигурност“ да обхождат ключовите точки на отбраната и града.

Когато на 8 август немските танкове наближили Майкоп и там започнала забързана подготовка за унищожаване на нефтените обекти, диверсантите се разделили на петнадесет мобилни групи. Едната завзела централния свързочен пункт, откъдето освен всичко предала заповед за незабавно отстъпление; няколко „петици“ имитирали с помощта на гранати артилерийски обстрел, за да предизвикат паника; останалите се разпръснали по сондите и предприятията със заповед за отмяна на взривовете. Ако се вярва на немските донесения, цялата тази авантюристична, но старателно разработена механика проработила: Майкоп бил напуснат без сериозна съпротива, а сондите останали цели. Фьолкерзам получил най-високата военна награда – Рицарски кръст.

Като освободил от плен Мусолини, Ото Скорцени станал фаворит на Хитлер и получи възможност да взема в своето спецподразделение най-добрите специалисти по диверсионно дело. Хауптщурмфюрер (капитан) Фьолкерзам станал началник на щаба и главен помощник на „човека с белега“, занимавайки се с подготовката на всички важни операции. Така той разработил план за отвличане на генерал Патън и за убийството на маршал Тито, но тези акции били отменени в последния момент. Затова пък през октомври 1944 г. Фьолкерзам разработил и провел като по ноти фантастичната операция „Панцерфауст“. (Скорцени я описва подробно в своите спомени, преведени на руски език, но както винаги, преди всичко там блести самият той).

Ще разкажа накратко. Унгарският диктатор Хорти водел чрез своя син тайни преговори със Съветския съюз за излизане от войната. Същото правела и Финландия, но Финландия била далече от Райха, а през Унгария нашата армия щяла да получи пряк изход на германската граница и войната цяла да свърши няколко месеца по-рано.

Отначало диверсантите нападнали охраната на Хорти младши, вързали го, завили го в килим и го отвели със самолет в Райха. Когато диктаторът, въпреки похитения си син, все пак обявил за излизането на Унгария от войната, отрядът на Скорцени-Фьолкерзам завзел с внезапен удар замъка в Буда, резиденцията на Хорти, почти без бой, с минимални загуби. Хорти бил свален, начело на Унгария застанал Салаши и войната продължила толкова, колкото продължила. (През май 1945 година, два месеца преди победата, моят баща едва не загинал в месомелачката при Секешфехервар – в земята да потъне този Фьолкерзам с неговите таланти).


В замъка на град Буда. Отляво Скорцени, моят експрототип е отдясно.

Последвала мащабната диверсионна операция „Гриф“ – в Ардеинте, където Фьолкерзам, който говорел английски не по-лошо от руски, вредял както можел на изплашените американци. А след това работите на Райха тръгнали съвсем зле и на Хитлер му се наложило да търси отвсякъде спасение. През януари 1945 година елитният „Ягдфербанд - Ост“ („Ловен отряд – Изток“) начело с Фьолкерзам бил хвърлен да запушва дупките на пробития фронт. Срещу съветските танкове и артилерия навиците на диверсионно-разузнавателното майсторство били безполезни. От осемстотин души оживели петнадесет. Проправяйки си път към своите, те носели на носилка своя смъртоносно ранен командир – което говори много.

Ето такъв противник сме имали през войната. Някога един щастливец, върнал се от фронта еднорък, но затова пък жив, ми каза на мене, младежа: „Знаеш ли, не вярвах, че ще ги победим. И сега не разбирам как успяхме“.

Това ми направи по-силно впечатление от всичките серии на „Освобождение“, взети заедно. Вярвали – не вярвали, но все пак победихме.

сряда, септември 05, 2012

Айн Ранд и аз, неинтелигентният

Не зная кой ме подбуди да чета Айн Ранд, защото била „нещо велико“, но ако се сетя кой е, лошо му се пише.

Хвърлих се веднага на най-едрата риба – „Атлас изправя рамене“ („Atlas Shrugged“, 1957 г.).

Какво да ви кажа:

- герои-схеми, без обем и колорит;

- скучни и прескучни диалози, някои реплики направо изглеждат вмъкнати просто за пълнеж: и без тях, и с тях – все тая, повествованието нито губи, нито печели;

- сцени, при които се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли или да те е много яд; ще кажете: художествен похват; похватът си е похват, ама да описваш как някой гледа голите гърди на една жена и говори в същото време на тази жена за стоманодобив - това направо е в зоната на непохватното;

- действие, което се влачи бавно като охлюв през гъста (ама много гъста) трева;

- философска концепция за света, в която няма нищо ново, способно да привлече и грам от вниманието ми.

С една дума – пълна скръб.

Стигнах все пак до края на първата част, но като си представих, че ме чакат още две части същата мъка, косата ми настръхна, вдигнах кръвното и скоропостижно се разведох с Айн Ранд без право на обжалване.

А на вас тук ви е времето и мястото да ме наругаете.

Така преди доста години казах в едно обкръжение, че съм почвал няколко пъти да чета „Майсторът и Маргарита“ и никога не съм стигал до края, а обкръжението ми отвърна единодушно, че всеки що-годе интелигентен човек трябва да е прочел тази книга.

Оказа се, че не съм интелигентен, при това дори и що-годе.

Ако сега ми кажете същото и заради Айн Ранд, няма да се разсърдя.

Свикнал съм...

Послепис: Все още не съм прочел „Майсторът и Маргарита“ и не мисля да опитвам повече; стига ми филмът на Бортко…

вторник, септември 04, 2012

"Далида"

Биографичните филми не винаги се оказват едни от най-успешните.

Което обаче не се отнася за филма „Далида“ („Dalida“, 2005 г.) на Джойс Бунюел.

Стъпка по стъпка кинолентата проследява живота на една от най-завладяващите изпълнителки на миналия век – Йоланда Джилиоти (Далида).

Блестяща кариера, съпътствана от драматично рушащ се личен живот – до фаталната нощ на 3 май 1987 година.

В края на филма звучи песента „Болна съм“ („Je suis malade“) – трагичен завършек на едно несъстояло се щастие.


Ето и цялата песен, изпълнена в зала „Олимпия“ през 1984 година (с превод, както повелява традицията в този блог).


Je ne rêve plus
je ne fume plus
Je n’ai même plus d’histoires
Je suis sale sans toi
je suis laide sans toi
Je suis comme un orphelin dans un dortoir

Je n’ai plus envie de vivre ma vie
Ma vie cesse quand tu pars
Je n’ai plus de vie
et même mon lit
Se transforme en quai de gare
Quand tu t’en vas

Je suis malade complètement malade
Comme quand ma mère sortait le soir
Et qu’elle me laissait seule avec mon désespoir

Je suis malade parfaitement malade
T’arrives on ne sait jamais quand
Tu repars on ne sait jamais où
Et ça va faire bientôt deux ans
Que tu t’en fous

Comme à un rocher comme à un péché
Je suis accrochée à toi
Je suis fatiguée je suis épuisée
De faire semblant d’être heureuse
quand ils sont là

Je bois toutes les nuits
mais tous les whiskies
Pour moi ont le même goût
Et tous les bateaux portent ton drapeau
Je ne sais plus où aller tu es partout

Je suis malade complètement malade
Je verse mon sang dans ton corps
Et je suis comme un oiseau mort
quand toi tu dors

Je suis malade parfaitement malade
Tu m’as privée de tous mes chants
Tu m’as vidée de tous mes mots
Pourtant moi j’avais du talent avant ta peau

Cet amour me tue
et si ça continue
Je crèverai seul avec moi
Près de ma radio comme un gosse idiot
Écoutant ma propre voix
qui chantera

Je suis malade complètement malade

Comme quand ma mère sortait le soir
Et qu’elle me laissait seule avec mon désespoir

Je suis malade c’est ça je suis malade
Tu m’as privée de tous mes chants
Tu m’as vidée de tous mes mots
Et j’ai le cœur complètement malade
Cerné de barricades
T’entends je suis malade
Вече не мечтая,
вече не пуша,
няма какво вече да разкажа...
Непристойна съм без тебе,
некрасива съм без тебе,
като сирак съм в болнична стая.

Не искам повече да живея,
животът ми свършва, когато си отиваш.
Нямам повече живот
и дори леглото ми
се превръща в перон на гара,
когато си отиваш.

Болна съм, съвсем съм болна,
както когато майка ми излизаше вечер
и ме оставяше сама с моето отчаяние...

Болна съм, болна съм изцяло!
Не се знае кога идваш,
не се знае къде отиваш
и ще станат вече две години,
откакто ти е безразлично това.

Като към скала, като към грях
съм привързана към тебе.
Аз съм уморена, аз съм обезсилена
да се преструвам на щастлива
сред другите хора.

Пия всяка нощ,
но всичкото уиски
ми е еднакво на вкус.
И всички кораби носят твоето знаме.
Не зная къде да отида, навсякъде си ти.

Болна съм, съвсем съм болна!
Вливам кръвта си в твоето тяло
и съм като мъртва птица,
когато ти спиш.

Болна съм, болна съм изцяло!
Ти ми отне всичките песни
лиши ме от всичките ми думи,
макар че бях талантлива преди тебе.

Тази любов ме убива
и ако това продължи,
ще издъхна самотна
пред моето радио като глупаво дете,
слушайки моя глас,
който ще пее.

Болна съм, съвсем съм болна!

Както когато майка ми излизаше вечер
и ме оставяше сама с моето отчаяние.

Болна съм, така е - болна съм!
Ти ми отне всичките песни
лиши ме от всичките ми думи
и сърцето ми е изцяло болно -
заобиколено от барикади.
Чуваш ли: болна съм!..

понеделник, септември 03, 2012

„София Поетики“ и разни други

Този път не бързах задъхано от влака към мястото на събитието, имах много време и по пътя понаправих няколко снимки.


Видях се с добри приятели (тези на снимките и още някои след това).


За фестивала „София Поетики“ мога да кажа, че вече няма да го пропускам.


Исках да снимам Албена на филмче с апарата, ама не се получи: на два пъти ми прекъсна, звукът не стана, картината също, изобщо – изложих се отвсякъде (поука: фотоапаратите не са за филмиране!); снимките този път ще са от Светла.


Ето стихотворението, което Албена прочете:

не сме добри хора

не се обаждаме на майките си

нямаме време за братята си

не ходим на гробовете на бащите си

и така ги оставяме да бъдат заден двор на бурени и смърдящи бездомни всякакви

не сме добри хора

не общуваме с тези, които ни развиват

а само с тези, които ни забавляват

ценим телефоните си повече от времето си

не сме добри хора

колебаем се постоянно

забравяме на минутата

правим се на някой друг

и оставяме компютъра включен, за да ни събуди звука от мейл, носещ нищо

незначещи думи от онези, които вече дори не обичаме

не сме добри хора

играчките ни са по-скъпи от дрехите на децата на съседите

правим се само, правим се, че е важно

не сме добри хора

а така ни се иска да бъдем

А аз накрая направих сефте на метрополитена (благодаря ти ББ!).