събота, септември 12, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 7

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

7.

Така печалбата ни пропадна. Като се помотахме още малко по града и не намерихме никъде нищо, разбрах, че повече няма да мога да се задържа в училището, ще се наложи да приключа с изкуството. Отидох в канцеларията за документите си. Там нашият учител по литература, чиято фамилия беше, струва ми се, Леваньонок, каза: "Жалко, Биков - би могъл да учиш..." Аз също съжалявах, но как да уча? Отнесох в един комисионен магазин последната си риза, купих си билет до Полацк и две хлебчета, които изядох, приседнал в градинката, където сега е паметникът на Пушкин. Прибрах се на село и отидох в моето училище, в десети клас. Но бях изостанал много с учебния материал. А и в училището имаше нов ред. Учебниците сега се оказаха с пари, трябва да се купуват. Но и да се купят няма откъде, не достигат. У дома е същата нищета, колхозен безпорядък. Ни хляб, ни дърва.

Точно по това време започнаха да набират ученици за новосъздаденото училище за професионално обучение (официалното название на беларуски и руски е фабрично-заводско обучение, ФЗН или ФЗО - бел. прев.) и аз скоро се озовах отново във Вицебск. Радвах се, че съм там. Познат град, любими музеи. И спомени. Невесели обаче спомени... В училището ни учеха за строители: каменоделци, бъркачи на бетон, арматуристи - всичко това много далече от изкуството. Изкуството ставаше все по-недостъпно. Трябваше да се работи - на студа, с разтворите. Но там ни хранеха, даваха ни подслон в интерната, а след това започнаха да ни обличат. В предишното училище не ходех, само вечер отивах до прозорците, гледах през перденцата покритите с парцали скулптури върху стативите. Беше ми срамно и болно... Зимата през тази година беше много студена, с ветрове и мраз. Работехме и учехме все на студа. Помня, че строяхме къща на "Суражска шаша", оформях ъгъла, за което се искаше майсторлък и най-вече точно око, за да не се изкриви. Тичахме да се греем в съседния цех на керемидената фабрика, където беше по-закътано. А моят ъгъл се оказа малко наклонен на една страна, нашият учител Андрей Иванович не беше доволен и аз известно време страдах от това. (Напразно обаче преживявах. Скоро от тази къща ще остане само куп развалини. А след войната и развалините няма да останат, ще изчезнат под бурени и коприва.)

В началото на юни - край на учебните занятия. Съобщиха ни, че ще отидем да работим в Украйна, в град Шостка. Докато траеха приготовленията, помолих да ме пуснат до село. Работата е в това, че точно в Шостка живееше мой чичо... Това е също една история, история на съдбата. Чичо ми бил някога активист, направил известна партийна кариера, работил даже като редактор на вестник в Полесието. Но докато служил на съветската власт, тя разкулачила по родните места баща му и брат му и ги заточила в Сибир. Явно не му станало добре на сина и той заради спасението си заминал за Украйна, в същата Шостка. А аз си дойдох вкъщи, отидох при директора на училището и му разказах какво бях решил.

Директорът Слимборски изрази съчувствие за не толкова успешната кариера на своя някогашен отличник и не ми даде диплома, а свидетелство за десети клас, където сам постави необходимите оценки. Планът ми беше такъв: в Шостка ще издържа като външен ученик изпитите за средно образование и ще се запиша в тамошния индустриален институт, към който имаше някакво отношение моят чичо. Той и Слимборски се познаваха...

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.