Митре Влашето

Исай Чудов от Охрид, Вардарска Македония - "Митре Влашето", публикувано във в. "Македонска Трибуна", брой 425, Indianapolis, USA, 11 април 1935 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Войводата Димитър Влахът

На 22 февруари, 1907 година, с. Жупанища осъмна обсадено от две роти аскер...

- Стани, Даскалче! Па дойдое тие кученища - промълви в уплаха моята хазайка, Динковица, събуждайки ме. Станах веднага и инстинктивно погледнах през прозореца: зад отсрещните, крайни къщи на селото дебнеха полуприведени черни фигури с червени фесове... В същия момент откъм горната махала се разнесоха единични пушечни гърмежи!..

Облякох се набърже и, без да обръщам внимание на увещанията на добрата ми хазайка, да не излизам из къщи, промъкнах се през малката, междусъседска вратичка и се отзовах в съседната къща, дето квартируваха трима четници.... Прибирайки всичко, което би могло да издаде тяхното присъствие, и стягайки патрондашите си, те се готвеха да се спуснат в скривалището. Всички недоумявахме! Че е дошла войска да обискира селото - в това нямаше нищо необикновено, но защо и на кого стреляше тя?! Други четници в селото нямаше и никакво известие за пристигането на такива не бе получено!

- Волко да ги яди! - каза сърцатата хазайка, маскирайки входа на скривалището, дето потънаха четниците...

Закрилян от високата ограда на двора, пак през малката вратичка, прибрах се в квартирата си. Внезапно, силно се почука на пътните врата. Хазайката слезна и отвори. В къщи влезна селският кмет, придружен от един чаушин. Лицето на първия бе набелязано от удари на камшици, а устата му — окървавена... Обясниха ми, че са изпратени от началника на отряда, Али Ефенди, да ме вземат и заведат при черквата, дето били събрани всички селяни. Тръгнах пред тях, обзет от лоши предчувствия. В черковния двор ме чакаше Али Ефенди, когото само преди две седмици, на същото място, уверявах, че селото ни се въодушевява от искрени верноподанически чувства към Падишаха и че никога подслон на "довлет-душманите" не дава!...

- Какво ще кажеш сега, безсрамнико — изкрещя озверелият турчин, щом ме видя. - Кой стреля на войската, едепсъзино?

Моите уверения, че хабер нямам от това, за което ме пита, и че моите обязаности не се простират по-далече от четирите стени на училищната сграда, още повече озлобиха турчина и той вдигна камшика...

В миг почувствах как един огнен обръч се зави около главата ми: пред очите ми заиграха кървави кълба, нещо изпращя в ушите ми и... аз паднах възнак... Вдигна ме чаушина и заведе в натъпканата с охрана черква, между, които бяха попаднали и някои по-едри на ръст мои ученици... Писък и олелия оглушаваха селото... Група жени, на които войниците бяха казали, че ще запалят черквата и живи опекат затворените в нея, бяха оставили къщите си на произвола на съдбата и бяха изпълнили черковният двор, решени на отчаяна съпротива.

Нещастните жупанки! Бидейки вън от черквата, те се чувстваха не тъй безпомощни, както нас, затворените в нея...

Между туй, пушечните гърмежи престанаха. Малко по-късно, тежките черковни врата се отвориха и на прага им се показа огромната фигура на чаушина, който, след като ме повика при себе си, хвана ме за раменете и заблъска на двора, дето ме чакаше Али Ефенди... Лицето на последния бе озарено от някаква сатанинска радост! Пред него лежеха четири трупа в четнишка униформа...

- Ела тука, Даскал Ефенди, и кажи ми, кой е Митре! - каза той с престорено любезен тон и нескрита ирония, като посочи на убитите. Тръгнах като автомат по посока на лежащите трупове, не за да удовлетворя любопитството на Али Ефенди, който в случая най-малко се нуждаеше от моите услуги, а за да проверя за себе си дали действително между убитите е и Митре.

- Аз не познавам Митре, защото никога с комити не съм имал работа - казах аз, преди да обхвана с поглед убитите.

- Със, керата! -— изкрещя кипналият от злоба турчин и ме блъсна върху единия от труповете. Падайки, аз с ужас забелязах, че пред мен, безжизнен, с зееща под дясната му челюст рана, лежеше самият Митре... Легендарният Митре Влашето, най-сериозният Чакаларов съперник по храброст, който бе водил десетки сражения с турци и гърци и, при всяко от тях, през труповете на своите противници, през огън и пламък, бе успявал да измъкне четата си невредима — сега падна пронизан из засада — жертва на гнусно предателство, извършено преди той да успее да влезне в селото...

Изправих се и обърсах лявата си ръка, която, при падането ми, бе попаднала в образувалата се под главата на Митре локвичка кръв. В този момент Али Ефенди повика чаушина и му заповяда да направи обиск по къщите, като вземе със себе си и мен.

Моето възражение, че не съм нито кмет, нито ааза, за да бъда нагърбен с подобна работа, бе посрещнато с няколко ритници, придружени с най-отвратителни псувни... Чаушина турна ножа на пушката си и ме подкара напред, към една къща, от която се носеха отчаяни писъци. Когато, след няколко минути, влезнахме в двора на тази къща, пред очите ми се представи грозна картина: прострян на земята, лежеше един 80-годишен старец, а около него, като глутница разярени зверове, бяха се събрали няколко подофицери, които се надпреварваха кой по-скоро да стовари своя приклади върху нещастната жертва Нещастието се състоеше в туй, че в дома на стареца бе намерена една манлихерова пушка, собственост на неговия син, който него ден отсъстваше от къщи..

- Къде са скривалищата? - изкрещя настръхналият като хиена чаушин, като стовари един приклад върху старческите гърди...

- Аман агааа! - глухо, едвам поемайки дъх, промълви старецът - кье кажам....

Нещастният старец! Физическата болка, предизвикана от удара, бе тъй силна, че тя помрачи разума му и той произнесе фаталните думи: "кье кажам"... В този миг погледите ни се срещнаха!.. Ах, тоя старчески поглед! И до днес той гори пред мен! В него сякаш се бе сгъстило отчаянието на роба, неговата безпомощност пред силата на владетеля!.. Тоя поглед търсеше състрадание у мен - най-близкия до него в този момент представител на ония "безумци", които в желанието си да чупят веригите на роба, чупеха неговите кости. Тоя поглед търсеше състрадание, а срещна укор, и то укор по-страшен от турските приклади. Но този укор, ако и направен осторожно, само с един поглед, не остана незабелязан от, зорките очи на чаушина, който в безумна ярост измъкна кросното от стоящия на пруста стан и ми нанесе няколко тъй силни удара, че аз изгубих съзнание.

Когато се свестих, видях се цял мокър от водата, която жените бяха излели върху ми, за да ме възвърнат към съзнание...

Разбит физически, аз требваше да [се] събера и последвам чаушина, който вървеше по петите на стареца по направление на една къща, в която действително имаше скривалище, предназначено за укриване на четници. Подобни скривалища в селото имаше пет.

Вървях с наведена глава, мислейки за участта, която очакваше стопанина на набелязаната от стареца къща подир откриването на скривалището.

Когато стигнахме в двора на къщата, чаушинът взе нужните предохранителни мерки за всяка евентуалност: нямайки куража да влезе вътре, той застави мен да вървя след стареца, като заповяда на трима войници да ни следват. Чаушинът навярно от опит знаеше, че по-лесно е да се бие един беззащитен старец, отколкото да се откриват комити!.. Той влезна вътре, когато скривалището биде открито и след като се убеди, че то се оказа празно. По същия начин бяха открити още две скривалища. Редът бе сега на това, в къщата на моята съседка, дето бяха укрити чениците. Известно ли бе на нещастния старец присъствието на последните в туй скривалище - не зная, но той, тръгнал веднъж към една бездънна пропаст, видимо бе решил да потъне в нея, като повлече след себе си ако ще би и целия свят!... Погледнах го още веднъж: очите му изразяваха тъпа уплаха и обезумялост...

Само 50 крачки ни делиха от къщата - обект на следващия обиск! Оставаше да бъдат направени те, за да бъдем разкъсани от бомбите на четниците Трябваше да се печели време! И аз припаднах, този път престорено. Нова паника! Ново тичане на жени по вода и изливане върху ми на цели стомни такава.... Нови псувни от страна на чаушина, който, като видя, че и поставеното дуло на неговия револвер в моите уста не ми подейства, убеди се, че съм в безсъзнание (!) и реши да почака. Изгубени бяха по тоя начин около 10-15 минути, но колцина дължат живота си на тяхъ! Освен тримата четници те спасиха Жупанища от опожаряване и, може. би, от клане!.. Защото, след тяхното изтичане, откъм черквата се разнесе тръбен глас за сбор! Туряше се край на обиска. Пръснатата из селото войска от всички страни почна да се стича към черквата. Лицето на стареца просия! Аз забравих физическите си болки! Чаушинът, от преумора ли (а той работи усилено...), или от яд, че се тури край на днешните му "подвизи", дълбоко въздъхна и ни подкара към черквата.

Али Ефенди, който предчувстваше сладостта на едно триумфално посрещане, каквото турци и гърци му готвеха в Костур, нямаше време за губене! Когато стигнахме при черквата, по-голямата част от войската беше в строй, а убитите революционери натоварени на мулета. Али Ефенди, възседнал на кон, в позата на «гаази», вън от себе си от радост, тържествено заявявайки, че прощава досегашните грехове на жупанци, искаше от тях декларация, че занапред ще бъдат верни на падишаха!... В отговор неколцина старци процедиха през зъби едно: "Да е жив царо!"

Даден бе знак за тръгване. Колоната се разлюля. Аз хвърлих прощален поглед върху убитите, които бяха натоварени по двама на всяко муле и то така, че главите бяха по-ниско от уровена на туловищата. От сътресението при потеглюването на животното, от зеещата на гърлото на Митре рана, падна парче съсирена кръв - последната дан на легендарния син на славното Костурско пред олтара на Македония!..

Лос Анжелес, Кал.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Исай Чудов (1887-1960) е български просветен деец, писател и революционер, деец на ВМОРО; участник в Илинденското въстание и доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия.