вторник, март 19, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 8

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

(продължение)

Темата за мечтите на Ема е свързана с малката хрътка, подарена ѝ от горския пазач: „когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите ѝ вечната градина и прашният път. <…>

Мислите ѝ, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“

Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето ѝ“.

Загубата на кучето при отиването от Тост в Йонвил символизира края на умерените романтични и меланхолични мечти в Тост и началото на по-страстния период в съдбоносния Йонвил.

Но още преди Йонвил мечтата за Париж се появява от копринената табакера, която Шарл намира на пустия селски път на връщане от Вобиесар, както в големия роман през първата половина от нашия век „В търсене на изгубеното време“ на Пруст градчето Комбре със своите градини (споменът за него) изплува от чашата чай. Видението за Париж е една от мечтите, преминаваща през цялата книга. Още една (бързо отхвърлена) мечта е, че Шарл ще прослави името Бовари, което носи: „Искаше ѝ се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция!“

Темата за мечтите се преплита по естествен начин с темата за лъжата. Тя крие от Шарл табакерата, над която се предава на мечтите си; и от самото начало използва лъжата. Най-напред – да я отведе от Тост: мнимата ѝ болест – причина за преместването им в Йонвил уж заради по-добрия климат: „Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.

Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл ѝ предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше. <...>

Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.

Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит“.

Именно в Йонвил я настига съдбата. Участта на сватбения ѝ букет е един вид предзнаменование или символ на това как няколко години по-късно ще се раздели с живота си Ема. Намирайки свадбения букет на първата жена, Ема се пита какво ще стане с нейния. И ето, тръгвайки си от Тост, Ема го изгаря: „Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина“. В едно от писмата на Флобер има приложимо към този откъс място: „В прозата наистина доброто изречение трябва да бъде като добър стих: същата неизменност, същата ритмичност и звучност“.

Темата за мечтите се появява, когато Ема решава какво романтично име да даде на дъщеря си: „Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше ѝ се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия“. Другите персонажи, предлагайки името, също остават верни на себе си. „Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви“. Господин Леон, казва Оме, „се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.

Ала старата Бовари решително викна, като чу името на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед“. Обърнете внимание на причината, по която Ема избира името Берта: „Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага се спря на това име...“

Романтичните съображения при избора на името са в рязък контраст с обстановката, в която попада дъщерята на Ема, дадена по дивия обичай по онова време на бавачка. Заедно с Леон Ема отива да я навести. „Познаха къщата по стария орех, който я засенчваше. Тя беше ниска и покрита с потъмнели керемиди; отвън под прозорчето на тавана висеше плетеница лук. Забучени до бодливия плет прътове ограждаха една квадратна леха със салата, малко лаванда и цъфнал грах, повлякъл се по поставените пръчки. Течеше мръсна вода, разливайки се по тревата, и навред се виждаха разни неопределени дрипи, плетени чорапи, червена басмена блуза и дълго грубо платно, простряно надлъж по плета. От шума на вратичката дойката излезе на ръка с дете, което сучеше. С другата ръка дърпаше едно хилаво сополанче със скрофули по лицето, син на руански търговец, родителите на което бяха много заети с търговията си и го бяха пратили тук“.

Промените в емоциите на Ема - поредица от меланхолия, страст, отчаяние, влюбване и разочарование - завършват с доброволна, болезнена и много хаотична смърт. Но преди да се разделим с Ема, трябва да отбележим нейната вродена твърдост, някак отразена в малък физически недостатък - в сухата ъгловатост на ръцете ѝ; ръцете ѝ са елегантни, нежни и бели — може би не лоши, но не много красиви.

Тя е лъжлива, измамна е по природа: от самото начало, още преди всичките измени, тя лъже Шарл. Тя живее сред еснафи и самата е еснафка. Душевната ѝ пошлост не е толкова очевидна като при Оме. Сигурно би било немилосърдно да кажем, че изтърканите, банални лъжепрогресивни идеи на Оме съответстват на женския лъжеромантизъм на Ема, но не можем да се избавим от усещането, че Ема и Оме не само са сходни фонетично, но и си приличат по нещо и това нещо е присъщата и на двамата им пошла жестокост. У Ема пошлото и еснафското е прикрито от прелест, обаяние, красота, пъргава съобразителност, страст към идеализирането, проблясъци на нежност и чувствителност, а още и от това, че нейният кратък птичи живот завършва с истинска трагедия.

Иначе стоят нещата с Оме. Той е процъфтяващ еснаф. И до самия си край Ема, даже мъртва, се намира под неговата натрапчива опека, неговата и на абат Бурнизиан. Възхитителна е сцената, когато те – служителят на фармацевтиката и служителят на Бога – заспиват на столовете си до тялото ѝ, един срещу, друг, и двамата хъркайки, надули кореми, с увиснали челюсти, еднакви в съня си, събирайки се най-сетне в една човешка слабост. И какво оскърбление за печалната ѝ участ е епитафията, измислена за нея от Оме! Паметта му е затлачена от популярни латински цитати, но като начало той не е способен да предложи нищо по-добро от sta viator – „спри, пътнико“. Да спре къде? Втората половина на латинския израз heroa calcas е „стъпваш върху праха на герои“. Накрая Оме с обичайната си безскрупулност заменя „праха на герои“ с „праха на любима жена“. Спри, пънико, ти стъпваш върху праха на любима жена, което няма никакво отношение към нещастния Шарл, който обича Ева въпреки цялата си тъпота, с дълбоко, трогателно обожание, за което тя все пак се досеща преди своята смърт. А самият той къде умира? В беседката, където ходят Ема и Рудолф на любовните си срещи.

Празнините в отбраната на Оме не са малко:

1. Неговите научни знания са взети от брошурите, общата му образованост – от вестниците; литературните му вкусове са ужасяващи и особено това как се отнася към писателите, които цитира. Поради невежеството си той веднъж отбелязва: „That is the question“, както напоследък четох във вестника“, без да знае, че цитира не руански журналист, а Шекспир, което не подозира вероятно и самият съчинител на статията.

2. Той не може да забрави ужаса, който изпитал, когато едва не попаднал в затвора заради незаконна медицинска практика.

3. Той е предател, грубиян, подлизурко и жертва лесно своето достойнство заради по-съществени делови интереси или за да получи орден.

4. Той е страхливец и, въпреки храбрите тиради, се страхува от кръв, смърт и трупове.

5. Той не знае снизхождение и е отвратително отмъстителен.

6. Той е надуто магаре, самодоволен позьор, пошъл бърборко и стълб на обществото, подобно на много пошли хора.

7. Той получава орден през 1856 година, в края на романа.

Флобер смятал своето време за епоха на еснафството, което наричал muflisme (грубост – бел. П. Н.). Но подобни неща не са сведени до определено правителство или режим; и по време на революциите, и по време на полицейските държави еснафството е по-видимо, отколкото при по-традиционните режими. Еснафът в действие е винаги по-опасен от еснафа, който седи спокойно пред телевизора.

Да изброим влюбеностите на Ема – платонични и не само:

1. Като пансионерка тя вероятно е била влюбена в учителя си по музика, който се появява с цигулка в калъф в един от ретроспективните пасажи.

2. Едва омъжила се за Шарл (към когото от самото начало не чувства любов), тя завързва нежна дружба с Леон Дюпюи, чинавник на нотариуса.

3. Първи „роман“ с Родолф Буланже, местен земевледелец.

4. В средата на този роман, когато Родолф се показва повече груб, отколкото подхожда на романтичния идеал, по който тя тъгува, Ема се опитва да намери идеала в своя мъж; тя се опитва да вижда в него велик лекар и преминава към кратък период на нежност към него и на плахи опити да се гордее с него.

5. Когато нещастният Шарл не успява да направи операция на навехнатия крак на пострадалия коняр – един от най-добрите епизоди в книгата, - тя се връща при Родолф с по-голяма страст.

6. Когато Родолф разрушава последната ѝ романтична мечта за бягство в Италия, страната на мечтите, след сериозна болест тя намира предмет на романтичното си поклонение пред Бог.

7. За кратко тя мечтае за оперния певец Лагарди.

8. Романът с вялия, страхлив Леон, когото среща отново, се оказва гротесково и жалко осъществяване на всичките ѝ романтични мечти.

9. Преди смъртта си тя открива у Шарл неговата човешка и божествена страна, неговата безупречна любов към нея – прозряла е всичко това.

10. Разпятието от слонова кост, което целува няколко минути преди смъртта си, може да каже, че и тази любов завършва с нещо като предишните ѝ трагични разочарования, защото безизходността на живото взема отново връх, когато, умирайки, тя чува тъжната песен на нещастния скитник.

Къде са в книгата „добрите хора“? Злодей е несъмнено Льорьо, но кого, освен нещастния Шарл, можем да наречем добър човек? Не предизвиква възражения в общи линии бащата на Ема, старият Руо; с известни уговорки – момчето Жюстен, което намираме да ридае над гроба на Ема – по дикесовски уникална нота; а като говорим за дикенсови ноти, няма да забравим още две нещастни деца – дъщерята на Ема и, разбира се, унилата помощничка на Льорьо, прегърбената занемарена нимфетка на тринадесет години – кратък по съществуването си персонаж, който ни кара да се замислим. Кой още в книгата е подходящ да бъде наречен добър човек? Най-подходящият човек тук е третият лекар, великият Ларивиер, макар че винаги ми е била отвратителна прозрачната сълза, пролята от него над умиращата Ема. Някой би могъл да каже: бащата на Флобер е бил лекар, така че тук над нещастията на създадената от сина му героиня отронва сълза и старият Флобер.

(Следва)

понеделник, март 18, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 41

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 17 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано, донесох вода от новия кран. Във витрината на един магазин е окачен вестник, Tägliche Rundschau, вестник на Червената армия за "населението на Берлин". Вече не сме народ, ние сме просто население, все още сме още тук, но вече сме нищо. Тази разлика в ценностите съществува и в други езици: народ и население, хора - население. Горчиво чувство, когато чета за честването на победата в Москва, Белград и Варшава. Твърди се, че граф Шверин-Кросиг се е обърнал към германците и ги е предупредил да се изправят пред фактите. Ние, жените, правим това отдавна. Но какво ще стане, ако носителите на Рицарския кръст, генералите и гаулайтерите трябва да направят същото? Бих искал да знам какъв е броят на германските самоубийства в наши дни.

Хер Паули демонстрира напоследък оптимизъм. Той говори за бързо икономическо възстановяване, за участие на Германия в световната търговия, за истинска демокрация и лечение в Бад Ойнхаузен, с което иска да се поглези нататък. Когато аз, въоръжена с мъдростта на Николай, налях вода във виното му, той много се ядоса и ми забрани да го прекъсвам за неща, за които нямам представа. Усетих, че гневът му надхвърля глупавата причина, че просто ме мрази. Вдовицата беше до него и се грижеше за него ден и нощ. А аз преча.

След вечеря - имаше грахова супа и ядох много – Паули се успокои отново. Вдовицата дори настоя да изям още една порция. Усещам, че стойността ми на борсовия пазар се покачва отново в къщата. Това дойде от Николай. Трябва ли да се сърдя, трябва ли да определям някакъв морален стандарт за моите съквартиранти? Не го правя. Хомо хомини лупус - това е вярно винаги и навсякъде. Дори между кръвни роднини положението ще бъде вярно в тези времена. В най-добрия случай мога да си представя майки, които се опитват да нахранят децата си, когато гладуват - вероятно защото гледат на децата като на собствена плът. Но колко майки бяха порицавани през последните години, защото са продали картите за мляко на децата си или са ги разменили за цигари. Вълчето в гладуващите хора преобладава. Чакам момента, в който за първи път в живота си ще откъсна парче хляб от ръката на по-слаб човек. Понякога си мисля, че такъв момент никога няма да дойде. Можех да си представя, че постепенно ще ставам все по-слаба, ще рухна, ще се отдръпна и вече няма да имам сили да вземам чуждото. Странни мисли с пълен стомах и нов руски доставчик на хоризонта!

Има новини на стълбището: в къщата ни е намерен бивш нацист, ръководител на офис на Райха или нещо подобно Не зная добре нацистките звания. Виждах го често в мазето, още помня русата жена, която никой не познаваше и която винаги седеше ръка за ръка с непознат неин съквартирант – двама влюбени. Единият беше въпросният нацистки ръководител. Не беше нищо особено, седеше с опърпани дрехи, говореше малко и глупаво. Това се казва маскировка.

Просто искам да зная как се случи. Не беше го издала любовницата му. Според съпругата на книжаря сега тя седи в жилището на третия етаж и плаче отчаяно, където не беше получила нищо повече от двама Ивановци първата вечер. Тя вече почти не смее да излезе, страхувайки се, ще приберат и нея. Откарали мъжа с военна кола.

Имахме противоречиви чувства, когато говорихме за това. Не може да се отрече злорадството. Нацистите твърде много се пъчеха, твърде много тормозеха хората на дребно, особено през последните години и сега трябваше да плащат за общото поражение. Все пак не исках да бъда от тези, които поставят под ножа такива някогашни кресльовци. Може би нещата щяха да са различни, ако ме бяха били лично или бяха убили мои близки. В повечето случаи обаче не голямото, яркото отмъщение ще бъде отприщено, а по-скоро малкото: този мъж ме гледаше снизходително, жена му изкрещя, „Хайл Хитлер“, като посочи жена ми, той печелеше повече, пушеше по-големи пури от мене - така че да го смачкаме, да затворим и него, и баба му...

Между другото, на стълбището разбрах, че следващата неделя е Петдесетница.

(Следва)

събота, март 16, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ФИЗИКА / ДЖАК СТАЙНБЪРГЪР

Джак Стайнбъргър (Jack Steinberger)

25 май 1921 г. - 12 декември 2020 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Мелвин Шварц и Лион Ледърман)

(За метода на неутрино лъча и демонстрацията на дублетната структура на лептоните чрез откриването на мюонното неутрино.)

Роден в еврейско семейство като Ханс Якоб Щайнбергер. Баща му е кантор в синагогата в Бад Кисинген. През 1935 г. напуска нацистка Германия и благодарение на еврейска благотворителна организация отива в САЩ, където на него и на по-големия му брат намират място в различни приемни семейства в Чикаго; през 1938 година се събира с родителите си и с по-малкия си брат. Две години учи в Илинойския технологичен институт, а след това се мести в Чикагския университет, където през 1942 г. получава степента бакалавър. След това до 1945 г. работи в радиационната лаборатория на Масачузетския технологичен институт, занимавайки се с военни изследвания на радара. След края на Втората световна война се връща в Чикаго, където през 1948 г. под ръководството на Енрико Ферми защитава докторска дисертация, в която изследва зараждането на мюоните (мю-мезоните) в космическите лъчи и открива разпадането на мюоните на електрон, неутрино и антинеутрино.

След защитата на дисертацията си Стайнбъргър, по покана на Робърт Опенхаймър, работи известно време в Института за перспективни изследвания в Принстън, където за първи път изчислява скоростта на разпадане на неутралния пион на два гама-кванти. През 1949 г. заема длъжността професор в Калифорнийския университет в Бъркли, където възнамерява да се занимава с теоретични изследвания заедно с Джанкарло Вик, но скоро се включва в експериментите с новия електронен синхотрон в Бъркли и заедно с Волфганг Панофски и Джак Стелър регистрира неутрален пион и измерва времето на съществуването му. Като отказва да подпише антикомунистическа клетва за вярност, напуска през 1950 т. Бъркли и получава професорско място в Колумбийския университет. През следващото десетилетие получава редица важни резултати: с помощта на нов циклотрон определя спина и паритета на заредените и неутралните пиони и изследва тяхното разсейване; с помощта на мехурчеста камера проучва свойствата на странните частици, по-специално открива сигма-нула-хиперона и измерва неговата маса; демонстрира нарушаването на паритета при разпадане на лабда-хипероните; измерва времето на съществуване на омега- и ро-мезоните. През 1962 г. Стайнбъргър заедно с Леон Ледерман и Мелвин Шварц идентифицира за първи път неутрино не в космическите лъчи, а в получен в лабораторни условия сноп частици с висока енергия. Продължавайки да усъвършенства техниката на експеримента, Стайнбъргър открива съществуването на два различни вида неутрино и антинеутрино – електронно и мюонно, което разширява значително представата за строежа на веществото.

През 1964 г. Стайнбъргър прекарва платен отпуск в Европейския център за ядрени изследвания (ЦЕРН), където работи с Карло Рубиа над проблема за интерференцията на различните състояния на К-мезона. През 1968 г. преминава напълно на работа в ЦЕРН и заема там длъжността водещ научен сътрудник, а след това научен ръководител и директор на отдела за експериментална физика. Сред резултатите му от това време е регистрирането на нарушаването на СР-симетрията при разпадането на К-мезона. През 1976/64 г. Стайнбъргър ръководи едновременно няколко научни групи (в ЦЕРН, в Техническия университет в Дортмунд, в Хайделбергския университет и в Комисариата по атомна енергия във Франция). От 1983 г. участва в разработването на детектора ALEPH, който започва да събира данни и през 1989 г. установява, сред всичко останало, количеството на видовете неутрино и каналите за разпадане на Z-бозона. От 1986 г. ученият се занимава с научна и преподавателска работа в Италия.

През 1992 г. подписва манифеста „Предупреждение към човечеството“. Свири на флейта, увлича се от алпинизъм и каране на ски. Избран е за почетен гражданин на родния си град Бад Кисинген, където в негова чест е наречено местното средно училище. Има една дъщеря – Джулия Стайнбъргър.

ИЗТОЧНИК: Уикипедия

Превод от руски: Павел Николов


петък, март 15, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 3

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР 1; ПРЕДГОВОР 2

ОТКЪС 1

В обяснителната записка за устройството и управлението на Балканската област между другото се казва: „По мнението на комисията, провинциите Босна и Херцеговина, а също и част от Македония в дадения момент са твърде неудобни за завземане. Нашето нахлуване там може да предизвика неодобрение от страна на Австро-Унгария, ето защо би следвало, ако е възможно, нашето Министерство на външните работи да влезе в пълно съглашение с виенския кабинет по въпроса за посочените провинции и тогава ние ще можем да упражняваме косвено участие, без да усложняваме положението си по отношение на Турция.“

Впрочем мощната дума (разбира се, не на руския цар) на Великите европейски държави неочаквано и почти до основи разруши всичките ни сладки мечти и твърдото ни намерение за устройство на Балканската област. Министерството на външните работи уведомява главнокомандващия граф Тотлебен за това, че е решено в Берлин да се свика конгрес на Великите държави за обсъждане на Санстефанския договор и че действащата Дунавска армия трябва да се превърне във временен окупационен корпус. По повод на това военният министър съобщава на главнокомандващия следното: предвид прекратяването на военните действия на Балканския полуостров и в Мала Азия, Господарят Император в заповед до армията височайше благоволи да заповяда съкращаване на длъжността главнокомандващ на действащата армия.

Пълното поражение в Берлин на дипломатическото поприще измени всичките ни предишни замисли по отношение на завзетата от нас Балканска област. Така че неочаквано вместо главнокомандващ на Дунавската армия се назначава императорски комисар княз Дондуков-Корсаков с особени пълномощия на Царя Освободител. На императорския комисар се предават за водене всички дела на действащата армия и се започва нова организация във всички отрасли на управлението. Названието Балканска област веднага се отменя и на тази област се присвоява ново название - Северна и Източна България, впоследствие наречена Източна Румелия.

В общите архиви на действащата армия и окупационното управление, съхранявани в русчукското консулство и до настоящия момент, между другото се намират твърде важни документи, които ясно доказват дали намеренията от страна на Русия са били да освободят България, или да създадат Балканска област в пълна зависимост от Руската империя.

Когато на Берлинския конгрес бе изяснена общата позиция на Великите държави по отношение на завоювания от нас Български край, княз Горчаков пише от Берлин на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков: „Очевидно пребиваването на нашите войски зад Дунава ще бъде ограничено за съвсем непродължително време. България ще бъде разделена на две части: на самостоятелно васално княжество и на автономна провинция. Вследствие на това нашата армия трябва незабавно да се подготви за освобождаване на заеманата територия, а също да се приемат съответните мерки за уредба на гражданско и военно управление. Следва своевременно да се положат грижи за трайно устройство както в княжеството, така и в автономната провинция на земска войска на основание на това, че за задържането във васалното княжество и в автономната провинция на постоянна армия вероятно ще бъдат въведени някои ограничения.“

Незабавно след тази нота на княз Горчаков била получена височайше потвърдена инструкция за реда на разделяне на Балканския полуостров на васално Княжество България и автономна провинция Източна Румелия, за организацията на земска войска и за съставянето на два органически устава: единия за Княжество България, а другия за Източна Румелия. Трябва да се отбележи, че до получаването на назованите инструкции никой положително не е вярвал във възможността за превръщане на завзетата от нас територия във васално турско княжество и автономна провинция. На свикания в Берлин конгрес на Великите държави във висшите военни кръгове гледали като на политическа маневра на заинтересованите държави по отношение разделянето на Турция, но никой не се е съмнявал, че завзетата територия под една или друга форма ще остане под владичеството на Русия.

По време на заседаването на конгреса в Берлин целият европейски печат и отчасти пребиваващите в България чуждестранни представители твърдяха едно и също - че Русия трябва да отстъпи на искането на Великите държави по отношение освобождаването на завзетата територия и че България ще бъде преобразувана в княжество под сюзеренството на султана, и че на Русия в качеството на освободителка ще бъде предоставена взаимно с турското правителство само организацията както във военно, така и в гражданско отношение в отстоящите от Турция територии, разделени на княжество и автономна провинция.

Доколко тогавашните вестникарски известия и разпространяваните от чуждестранни представители слухове са имали влияние върху ума на българската интелигенция, е видно от секретното циркулярно писмо на княз Черкаски - военен и граждански губернатор на Заддунавската област. В циркулярното писмо между другото е казано (Архиви на гражданското управление): „В последно време в задграничния печат постоянно се появяват съобщения за това, че в скоро време Задцунавският край ще бъде преобразуван и разделен на две части под върховното владичество на турското правителство и че на юг от Светиниколската планина на Балкана, от едната страна до Варна и от другата страна от Драгоманския превал и Сливница до Видин включително, ще бъде образувано отделно васално Княжество България под върховното управление на султана, и че източната част на Балканския полуостров остава в пълна зависимост от турското правителство, само че под автономно управление. Без да се спускам в оценка на истинността на горепосочените вестникарски съобщения, обръщам внимание на Ваше Превъзходителство на крайното неудобство от разпространяваните слухове, произтичащи от задграничния печат. В разпространението на тези слухове аз виждам агитация от страна на представители на враждебни към нас държави. Освен това простите български люде, не разбирайки значението на васалното княжество и автономното управление, предполагат, че българският народ отново ще остане под турско владичество. Не бива да се пренебрегва фактът, че сред българското население има маса хора, които далеч не ни съчувстват, например бивши турски чиновници, бирници и т.н., тези хора, възползвайки се от подобни вестникарски съобщения и от разпространяваните от чуждестранните представители слухове, могат да повлияят на ума на другите българи, които са ни действително предани. Вследствие на това моля Ваше Превъзходителство да направи съответните разпореждания за забраняване в района на поверената Ви губерния на продажбите и другите начини за разпространение на задгранични и нецензурирани вестници и периодични издания. Що се отнася до чуждестранните кореспонденти, следва да се ръководите от правилата, утвърдени от Негово височество главнокомандващия на действащата армия.

Освен това би било твърде желателно Вие, почитаеми господине, и чрез подчинените Ви чиновници, разбира се не в официална форма, да вразумите населението в поверената Ви губерния, че Господарят Император, освобождавайки родствения и по кръв, и по религия български народ от турско иго, винаги ще се грижи за по-нататъшната съдба на този народ. Вярвайки в могъщественото покровителство на августейшия монарх, българите ще бъдат запазени от своите външни и вътрешни врагове“, и т.н.

Появата на гореприведеното циркулярно писмо предизвикало различни тълкувания както по отношение на допускането на задгранични вестници, така и по отношение на вярата в могъщественото покровителство на Царя Освободител. В придунавските губернии тамошните ревностни губернатори забранили допускането дори на някои руски вестници. Относно последната точка на циркулярното писмо окръжните началници заявявали пред населението, че завзетите от руските войски територии ще бъдат присъединени към Русия под управлението на императорския комисар.

До изясняване на действителното положение на завзетите от нас територии броженията дори сред висшите военни кръгове стигали понякога до пълно отчаяние, например твърде важно значение в това време е имало съобщението на барон Стюарт до генерал Тотлебен (Секретни архиви на действащата армия). Нашият дипломатически агент в Букурещ предава копие на шифрована телеграма на светлия княз Горчаков с приблизително такова съдържание: „Светлият княз Горчаков моли да се предаде на Ваше Високопревъзходителство, че за нас е необходимо да се поддържа народното движение в Босна и Херцеговина. В това отношение между нашето Министерство на външните работи и виенския кабинет се постигна пълно съгласие. Австрийското императорско правителство поръча ръководенето на народните движения в Херцеговина на генерал Иванович, лично известен на Ваше Високопревъзходителство. Генерал Иванович трябва да сформира няколко отряда, които да бъдат отправени в пунктовете, по-удобни за вдигане на въстание. От наша страна е необходимо също съдействие на народното движение в Босна. По отношение на избора на действащите лица в назованите провинции княз Горчаков предлага там да бъдат назначени по Ваш избор по-благонадеждни офицери, които са били в Сърбия в качеството на доброволци. Заедно с това нашето Министерство на външните работи снабди нашите представители в Белград и Цетине с надлежните инструкции за взаимните действия с представители на Австро-Унгария. От донесенията на нашите представители в Белград и Цетине, основаващи се на съобщения, изпратени от агентите в Босна и Херцеговина, се вижда, че населението в тези провинции е готово за поголовно въстание, но главна причина за бавното привеждане в изпълнение на плана за действие е недостатъкът на оръжия и боеприпаси. Вследствие на това Канцлерът най-покорно моли Ваше Високопревъзходителство да направи съответните разпореждания за изпращане на оръжие и боеприпаси в Босна, като транспортът се насочи през Сърбия и, ако е възможно, през Македония към Черна гора. Оръжията и припасите могат също така да се изпратят с австрийски параходи до сръбската граница под формата на доставка на стоки. Желателно би било в изпращането на оръжия и други припаси да вземат участие изключително частни лица измежду благонадеждните български търговци и, ако Ваше Високопревъзходителство намери за възможно, да поръча това дело на благонадеждни доставчици измежду руските поданици, известни на интендантското управление на действащата армия.“

Въпреки че гореприведените съобщения на барон Стюарт по това време са били запазени в дълбока тайна, все пак някои от офицерите узнали за това - едни косвено, а други по преки начини, което предизвикало различни клюки: говорело се за възможност за 6 възобновяване на военните действия, говорело се също, че уж между Русия и Австро-Унгария има съглашение за разделяна на Балканския полуостров; възможното предположение повлияло вредно на ума на българите и тогава започнала силна агитация против руските замисли.

Тези агитации били доведени до знанието на главнокомандващия, който от името на Негово величество Императора заявявал в прокламации към населението, че е сключен мир, а не примирие, също, че Господарят Император дарява пълна амнистия на всички лица, взели участие в съсловни действия против императорската армия, и че всички турци, а също и лица от други националности, изоставили своето имущество и избягали от завзетите от руски войски територии, могат безпрепятствено да се върнат, като тяхната правособственост върху изоставените имущества се запазва.

Като резултат от това от Босна и Херцеговина се получават успокоителни известия за дейността на нашите агенти, свързана с народно въстание, и за някои победи на организираните от генерал Иванович отряди. Изпратените боеприпаси пристигнали благополучно на местоназначението, така че от по-нататъшно изпращане на оръжия там за момента не се предвижда необходимост. По-нататъшното направляване на народното движение в назованите провинции е поръчано на нашите представители в Белград и Цетине, така че това дело преминава в ръцете на дипломатите. Наистина след тези успокоителни известия нашите офицери говореха, че те не се доверяват на дипломатите. Други, по-благомислещи из господата офицери направо гледаха на организираното в Босна и Херцеговина народно движение като на капан от страна на виенския кабинет, за да заеме Австро-Унгария впоследствие тези провинции. Имаше и хора, които направо говореха: „Ние воювахме с Турция, победихме, проляхме толкова кръв и последицата от всичко това ще бъде, че Константинопол ще остане или за Австрия, или за Англия, а ние, руснаците, начело с нашите знаменити дипломати ще останем с пръст в устата!“

До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавната собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници - всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител.

След отпътуването от Заддунавието на главнокомандващия на действащата армия и преминаването на щаба под управлението на императорския комисар положението в Дунавската област стана по-ясно, така че неочаквано настъпи нова ера - подготвителна и сериозна работа за въдворяване на ред в страната, за въвеждане на трайно гражданско и военно управление, съдебни и административни учреждения, избор на градски и окръжни съветници, а също така подготовка за изборна борба за народни представители във Велико народно събрание. Също така неочаквано се появи циркулярно писмо на императорския комисар до всички губернатори, в което той между другото отменя забраната на чуждестранни нецензурирани вестници и издания, обявява свобода на печата в България и Източна Румелия, отменя също така названието Заддунавски край и Балканска област, препоръчва съставянето на избирателни списъци на населението без разделение по имуществен ценз, а единствено по възраст. Главно значение имаше циркулярното писмо на императорския комисар относно назначаването на българи на гражданска служба до длъжност вицегубернатор включително. Дадено е разпореждане за произвеждане в чин офицери на български грамотни млади люде, предимно от тези, които са взели участие във войната в качеството на доброволци.

Независимо от това в руския лагер решително никой не можеше да се раздели с мисълта за това, че България ще бъде преобразувана в самостоятелно княжество не под върховното управление на Господаря Император; в Управлението на императорския комисар дори се ширело мнението, че императорският комисар по всяка вероятност ще бъде назначен за наместник в България и че действието на Органическия устав ще бъде ограничено до момента на присъединяване на България към Русия. Това мнение се потвърждава от обстоятелствата, с които впоследствие бе заобиколено избирането на княз Батенберг.

Българските интелигентни млади хора начело с Каравелов, Цанков и др., ползвайки се от правото за постъпване на служба в гражданските и военните управления, ревностно изпълняват своите задължения не само с цел да получат повишения в службата, но като истински патриоти, работили безкористно в полза на отечеството. Няма примери, че който и да било от българските чиновници се е полакомил за подкупи и е направил каквато и да било отстъпка от установените от началството правила и предписания. Единодушните отзиви на окръжните началници и губернатори на Дунавската област свидетелстват за ревностното изпълнение от страна на българите на служебния дълг не единствено в качеството на наемди чиновници, а като съзнателни труженици за своята родина (Архив на главното управление - списък на чиновниците от български произход). Предвид на горепосочените отзиви на началството за добросъвестно изпълнение на служебните задължения от страна на българите впоследствие, преди началото на избори за представители във Велико народно събрание, в инструкции, утвърдени от императорския комисар, е казано: да се обръща сериозно внимание депутати в предстоящото Велико народно събрание да бъдат избирани предимно измежду тези българи, които са или са били на служба в Управлението на императорския комисар, чието добросъвестно поведение е известно на началството (Общ архив на Управлението на императорския комисар). Основавайки се на инструкцията на императорския комисар, окръжните началници включиха в избирателните списъци предимно български чиновници и по този начин търновското Велико народно събрание се състоеше именно от тях, с малки изключения.

От времето, преди да се стигне до определено положение, т.е. преди окончателното изясняване дали България ще бъде самостоятелно васално княжество, или под протектората на Русия, в архивите по общите дела се намира съобщението на граф Шувалов, предадено отчасти в шифрована телеграма от Берлин чрез дипломатическия агент в Букурещ, в което се доказва как в Берлин представителите на Великите държави са погледнали на нашата блестяща победа на Балканския полуостров. В шифрованата телеграма се казва: „От донесенията на чуждестранните агенти е видно, че населението в Македония се подготвя за въстание. Дори и да не е в такава остра форма, фактът за съществуване на брожения не подлежи на съмнение.“ Граф Шувалов намира, че да се повдига въпросът за положението на Македония в настоящия момент може да навреди на нашите интереси. Вследствие на това граф Шувалов моли да бъдат взети всички съответни мерки за успокояване на Македония. Поради това е желателно там да бъдат изпратени опитни агенти и да се съобщи на македонците от името на Господаря Император, че Негово величество се грижи за тяхната съдба наравно с другите славяни и че на тях ще им бъде дадена свобода, както на вече освободените българи. Но августейшият монарх, не желаейки да пролива братска кръв, им повелява да бъдат съвършено спокойни и да се уповават на великодушието и покровителството на православния цар. В своето писмо граф Шувалов между другото обръща внимание на следното обстоятелство: „Решаването на македонския въпрос за нас е твърде трудно и преждевременно. Ние сме длъжни по отношение на Македония да действаме солидарно с константинополския Диван, тъй като опитът ни показва за голямо съжаление, че е нужно да се осъзнае, че в Босна и Херцеговина ние сме действали изключително в полза на Австро-Унгария. Ако в Македония в дадения момент настъпят каквито и да било безредици или революция, не трябва да се разчита на това, че Великите държави, и особено Англия и Италия, взаимно ще се съгласят на окончателно присъединяване на тази провинция към Австро-Унгария, и с това да въвлекат и нас в сериозни сблъсъци; императорското правителство не може да се отнася равнодушно към завземането на Тесалоники от австрийците. Искането за неотложно автономно управление в Македония също е неудобно предвид разнородното население на тази провинция. Още повече че заможните класи от населението в Македония се състоят от гърци и при съдействието на гръцкото духовенство може да се случи начело на управлението да застане грък, което за нас е съвършено нежелателно. Освен това македонският въпрос следва да се остави засега нерешен и по следните съображения. В настоящия момент окончателно не е изяснено нашето положение в България и Източна Румелия, то може да се изясни единствено след изтеглянето на нашите войски и при самостоятелно управление на България. Ако нашето влияние в тази страна и впоследствие бъде преобладаващо, както в сегашния момент, само тогава ще бъде възможно да се погрижим за присъединяването на тази провинция към българското княжество, и то при условия, че в княжеството формално бъде установен наш протекторат. От друга страна, при разединяването на Дунавската област на две части, т.е. на Княжество България и на автономна провинция Източна Румелия, няма фактическа възможност за момента да се разчита на присъединяване на Македония към България. Да се изисква присъединяване на Македония към Сърбия или временно заемане от Сърбия на тази област аз смятам също за невъзможно, тъй като на нашите предложения представителите на Великите държави едва ли ще изкажат съгласие и ние от своя страна сме длъжни да се отнасяме към подобна искания добре обмислено. Дори временно да допуснем и предположението, че нашето искане по отношение на Македония бъде уважено от Великите държави, то самото присъединяване на Македония към Сърбия едва ли е в наш интерес, тъй като царската династия на Обренович е била винаги недоброжелателна към нас и Сърбия поради естествената ѝ граница и поради традициите е посклонна към Запада, отколкото към Русия, следователно чрез създаване на велика Сърбия ние ще действаме в полза на Запада, в ущърб на собствените си интереси. Но като поддържаме по македонския въпрос исканията на турското правителство, впоследствие ще ни бъде удобно да искаме от Дивана някои отстъпки по българските дела и особено при избирането на княз за българския престол. Излагайки накратко нашите възгледи за положението на нещата въобще и в частност по македонския въпрос, оставам в пълна увереност, че Ваше Сиятелство ще се отнесе благосклонно към нашите добри намерения по толкова важния за нас въпрос“.

(Следва)

четвъртък, март 14, 2024

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО (7-8 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО

(7-8 април))

Голгота опустяла. Хората си отишли по домовете, където ги чакали близките им за празничната трапеза. Само войниците продължавали да стоят на хълма. Те нямали право да напуснат поста си, докато не умре последният от осъдените.

Римляните често оставяли телата на кръстовете, за да напомнят труповете дълго за наказанието, което чака враговете им. Но Синедрионът ходатайствал пред Пилат да се свалят екзекутираните, докато не е залязло слънцето. [1] Това го изисквал юдейският обичай, а спазването му било особено необходимо, като се има предвид вечерта, съвпадаща със седера. [2] Пилат се съгласил.

Двамата разбойници били още живи. Щом получили заповедта, войниците строшили пищялите им, за да ускорят смъртта. Като изгубили опора, разпънатите увиснали на ръцете си и след няколко минути се задушили. Нямало съмнение, че Исус е мъртъв, но един от войниците, за да провери, пронизал гърдите му с копие. От раната изтекли "кръв и вода" - безспорен признак за настъпилия край. [3] Сега оставало само, като извадят гвоздеите, да свалят мъртвите и да ги положат в обща яма. Така обикновено погребвали престъпниците.

В същото време при прокуратора отишъл Йосиф от Ариматея - богат, уважаван в града човек, член на Съвета. Той не взел участие в съда на "Малкия синедрион", защото бил таен привърженик на Исус. Подобно на апостолите и Йосиф "чакал Божето царство", но сега мислел, че се е излъгал. Въпреки това, като преодолял страха си, той отишъл да поиска от Пилат тялото на мъртвия за погребение. Йосиф не желаел да допусне лишаването на Исус дори от отделен гроб.

Пилат се учудил, като разбрал, че Назаретянина е умрял толкова скоро. Може би е само в безсъзнание? Но центурионът потвърдил, че в три часа след обяд Исус наистина е умрял. Пилат нямал причини да откаже на Йосиф. Възможно е, както винаги, да е получил от него някакво възнаграждение. Така или иначе наместникът разрешил на Йосиф да постъпи с тялото според волята си.

Оставало съвсем малко време за необходимите приготовления. Ако настъпела вечерта, погребението трябвало да се отложи с едно денонощие. Но Йосиф успял да купи платнен саван, а фарисеят Никодим, който преди това идвал да разговаря през нощта с Исус, донесъл големи съдове с благовонен разтвор от смирна и алое, с който напоили материята.

С помощта на слугите тялото било положено на носилка и пренесено в съседната градина. Участъкът принадлежал на Йосиф, който неотдавна си приготвил там гробница. Нямало възможност да се търси друг гроб, тъй като всяка минута била скъпа. Но вероятно Йосиф е бил радостен поне по такъв начин да се постави за последен път в услуга на Учетиля.

Мъртвецът бил завит в благоуханните пелени, внесли го в пещерата, прочели заупокойни молитви и затворили входа с кръгла каменна плоча, за която бил изсечен специален жлеб. Като изпълнили печалния си дълг, двамата си отишли за седера.

Мария от Магдала и Мария, майката на Йосиф, също присъствали в градината на погребението. Те стояли "срещу гробницата" и като плачели, наблюдавали прибързания обред. Жените искали сами да намажат тялото на Повелителя с аромати и дълго да оплакват невъзвратимата загуба. Но вече било късно. Наистина, сега те знаели мястото на гроба и се надявали, като мине съботата, да дойдат отново там.

В същото време първосвещениците, като чули, че Назаретянина е погребан в градината до Голгота, а не с другите екзекутирани, се разтревожили. Какво ще стане, ако почитателите му започнат да ходят на поклонение при гроба му или откраднат тялото, а след това кажат, че е жив? Желателно било да се изкорени споменът за него. Затова няколко старейшини отишли при Пилат с молба през първите дни пред пещерата да бъде поставена охрана.

"Имате си стража - отвърнал им недоволен прокураторът, - идете и пазете, както знаете". Той повече не искал да има нищо общо с тази неприятна работа.

Но от Пилат се чакало само разрешение. Като го получил, Ханан заповядал да запечатат гробницата и да поставят в градината стража. [4]

Сега йерархията можела да прекара спокойно празника и да отправи молитви към Бога. Всичко станало по-добре, отколкото властите очаквали. А учениците? Те не знаели нищо нито за мястото на погребението, нито за пазачите при гроба. Сковавал ги ужас. Струвало им се, че всички привърженици на Учителя могат да бъдат заловени всяка една минута. Засега не ги закачали. Но дълго ли щяло да продължи това? Ако не била съботата и празника, щели да оставят всичко и да се отправят бързо назад, в родната Галилея.

Това била най-мрачната Пасха в живота им.

"Аз и моите спътници - четем в апокрифното Евангелие от Петър, - скърбяхме и с болка в сърцето се криехме, защото ни търсеха като престъпници, възнамеряващи да подпалят Храма. Намирахме се в пост и скръб, и сълзи ден и нощ". [5] Нека това да не са оригинални думи на апостола, но те предават вярно състоянието на галилейците след разпъването.

Но свръх страха от преследване и угризенията на съвестта ги измъчвала мисълта, че Човешкият син им е отнет. Той, който ходел с тях по зелените хълмове край езерото, който бил толкова добър и могъщ, който с една дума можел да лекува болести, който свидетелствал за истината и обещал да заведе учениците си в Божето царство, сега лежал бездиханен. Вече няма да чуят познатите думи: "Истина, истина ви казвам", няма да видят ръцете, които разчупват хляба...

Учениците били отчаяни: защо Бог го изоставил, защо ги изоставил и тях до един?

Някои равини казват, че Месията трябва да бъде смъртен като всички останали хора. Но защо Исус загинал в разцвета на силите си, а не напуснал този свят "наситен с години"? Та нали той не оставил скрижали като Мойсей, не написал книги като пророците, не създал школа като Хилел. Единственото му наследство са те: обикновени, слаби хора, които се оказали недостойни за учителя си и го изоставили в решителния час. Когато бързал, Синедрионът знаел какво прави. Дървото било отсечено, преди да се вдигне високо над земята, преди да даде плод.

Той умрял. Но умрял не като Божи помазаник, а отритнат от хората, защото Законът смятал за проклети тези, които са настигнати от подобна смърт. Той бил осъден и от еврейския, и от римския съд.

Той не умрял дори като мъдрец, прекрачил рамките на обикновените човешки чувства и победил страданието със силата на духа си. Той се мъчел като милиони хора, като всяко дете или ранена птица, като всяко живо същество. Никой не му помагал, когато издъхвал на страшния кръст. Никакъв ангел не облекчил агонията. Прави се оказали тези, които казвали: "Другите спасяваше, а себе си не може да спаси".

Но значи Исус не е този, за когото са го смятали? Не е Спасител на Израел и на света? И следователно вярата им в него е била напразна, а Петър, като казал: "Ти си Месията", е произнесъл само пусти думи? Това било окончателно крушение, непоправимо. Рухнали надеждите и ослепителните мечти. Никога досега хората не били изпитвали по-тежко разочарование.

Какво им оставало да направят? Да бягат! По-скоро да бягат от този зловещ град! Да се върнат в Галилея по своите къщи и при лодките си. Да забравят за Човека, който се излъгал сам и заблудил простодушните си последователи...

БЕЛЕЖКИ

1. "Според юдейския обичай - пише Флавий - осъдените на разпъване се свалят до залез слънце и се погребват" (Й.Флавий, Иудейская война, ІV, 5, 2; вж. също Санхедрин, ІV, 4-5). Оръдието на екзекуцията трябвало да бъде заровено (Тосефта 9, 8 към Санхедрин, VІ). Това потвърждава косвено сказанието за намирането на кръста от царица Елена. - Бел. авт.

2. Съботната почивка започвала от петък вечерта. - Бел. авт.

3Йн 19, 34. Според медиците въпросната "вода" е течността, която се натрупва в областта на сърцето при разкъсване на сърдечните прегради. Разкъсването се предизвиква от сърдечна некроза. При подобна смърт хората надават неволен вик. Ср. Мт 27, 50; Мк 15, 37. - Бел. авт.

4Мт 27, 62-66. Според Евангелие от Петър (ІІ в.) стражата е била римска (ІХ, 45), но най-вероятно се е състояла от наемни надзиратели, каквито прокураторът държал при храма (ср. израза в Мт  27, 65). Римските войници не биха могли да се оправдават, че са заспали; по техния войнски устав за това се наказвало със смърт. В Мт 27, 62 е казано, че архиереите са отишли с молбата си при Пилат в събота. Дали са можели да направят това, забравяйки за съботната почивка? Въпросът се обезсмисля, ако се има предвид, че срокът на почивката свършва в събота вечерта (един час след залеза на слънцето). - Бел. авт.

(Следва)

сряда, март 13, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 7

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

В шеста е описано ретроспективно детството на Ема с езика на баналната романтично култура, с езика прочетените от нея книги и на това, което е взела от тях. Ема е страстна читателка на любовни, по-малко или повече екзотични, романи и на любовна поезия. Някои от известните ѝ писатели са първокласни например Уолтър Скот или Виктор Юго, другите не до там - Бернарден дьо Сен-Пиер или Ламартин. Но работата не е в това дали са добри или лоши. Работата е в това, че тя е лоша читателка. Тя чете емоционално, повърхностно, юношески, като си въобразява, че е една или друга героиня. Флобер постъпва много тънко. В няколко абзаца той изброява всичките скъпи за сърцето на Ема романтични клишета, но изисканият подбор от общи изображения и тяхното ритмично подреждане по завоите на фразата създават хармонично и художествено впечатление. В романите, които чете в манастира, „само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне — издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти, _господа_, храбри като лъвове, кротки като агънца, добродетелни, както никой не би могъл да бъде, винаги добре облечени и плачещи с порой сълзи. Цели шест месеца петнадесетгодишната Ема си цапаше ръцете с този прах на старите заемни библиотеки. По-късно с Уолтър Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон“.

Същият художествен похват Флобер използва, когато изброява пошлите страни на Оме. Обектът може да бъде груб и отблъскващ. Изображението му е художествено проверено и балансирано. Това е стил. Това е изкуство. Само това е важно в книгите.

(Следва)