неделя, ноември 15, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 14

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

14.

Войната е самото човешко нещастие, а щастието, както знаем, е нещо много относително. В сравнение с предната линия всяка болница може да ти се стори курорт. Болницата в Александрия беше точно в центъра на града, май в училищната сграда. Измиха ме в банята, обработиха въшливите ми дрехи, дадоха ми чисто бельо. Ранените са много, местата, както винаги, не достигат. Офицерите лежат по двама на легло. Помня, че мой съсед беше един лейтенант танкист със знаменитата фамилия Ворошилов. (Лежах с Ворошилов, казвах по-късно.) Болницата беше на Пета танкова армия, затова там предимно имаше танкисти - ранени, обгорели, различни. Обгорелите са особено страшни. Обгарянията са много болезнени и дълго не зарастват. Хората страдат, често изпадат в ярост и се карат. Със сестрите, помежду си, с началниците. А началниците - лекари - са почти всичките жени на различна възраст. Мъже са само политическите ръководители, които и тук се занимават със същото - с досадната си пропаганда, насаждат омраза към немскофашистките завоеватели. Тази омраза у нас самите е свръх мярката - и не само към фашистките завоеватели. Някои ранени, когато не могат да се сдържат, пращат злостно началниците на майната им, в стаята избухва скандал, а вечерта или през нощта се появява СМЕРШ, преместват недисциплинираните някъде. За предната линия обаче никой не бърза, все пак тук е топло, тихо и не убиват. Наистина, гладува се, но животът ни е научил да гладуваме.

Понякога започват разговори, спомени за скорошните боеве.

Там научих много неща за прословутия "ред в танковите войски", за качествата на прехвалените танкове. За 45-миилметровото оръдие танкистите изобщо не искаха да чуят, за тях то не беше противотанково средство, а "хлопка", както го наричаха. Разговорите повече се въртяха около "тигрите" и "фердинандите", които унищожаваха от удобни позиции нашите танкови батальони. И се опитай да ги достигнеш. Поставеното на тридесетичетворката 76-милиметрово оръдие не можеше да им направи нищо, а те със своето 88-милиметрово пробиваха изцяло бронята на нашите танкове. А ние, глупаците, бяхме научени, че нашата тридесетичетворка е най-добрият танк на света. Да бяха чули привържениците на тридесетичетворките какво говорят за тях тези, които горят и загиват вътре. Но "нашето", руското, все е най-доброто - и остарялата "драгунка", образец от миналото столетие, и ППШ - автомат финландски образец, който се е произвеждл там още през 1934 година, и разбира се, нашето тъничко сукнено шинелче. Какво още да се каже за фронтовите болници, за които не един път с болка и гняв е писал Виктор Астафев. Основно лекарство в болниците е ихтиоловият вазелин, черно вонящо мазило, с което мажеха всички рани. Добре е, когато раната е чиста, а когато в нея има пръст, частици от мръсно облекло... Тогава нямаше пеницилин. Най-голяма надежда се възлагаше на хирурзите, които режеха безпощадно, може би спасявайки в това най-много хора. Храната е все същата, войскова, само че топла - хляб, ечемична каша, по-рядко пшенична, супа с фиде или също ечемична. И традиционният чай. (На фронта се чудехме, че немците пият кафе - пиите, което на село никога не бяхме опитвали и което ни изглеждаше отвратително, като направено от сажди. Но те го пиеха с мляко.)

Стараеха се да разпределят офицерите по някои къщи, а войниците настаняваха обикновено в опразнените по време на войната колхозни обори, краварници или свинарници. Почистваха малко торта, постилаха слама, която покриваха отгоре с универсалното войнишко облекло - плащ-палатката. Всеки се завиваше със своя шинел или своята ватенка, спяха с дрехите. През зимата в средата поставяха желязна четвъртита печка, която гореше през цялото денонощие. Около нея се настаняваха двеста-триста ранени. Като се наспиваха след предната линия, постепенно започваха да се запознават един с друг, младите - да се групират по интереси. Даже да играят на карти. Понякога през нощта при светлината на маслената лампа можеше да се чуе под тихия звук на балалайка някоя от популярните песни. А понякога и войнишки фолклор. ("Първият снаряд удари във бензина, излетях от танка, сам не зная как. Хубаво е, братя, ако ти си жив - няма да съм вече в танка си танкист. Рано сутринта викат ме на разпит: ти защо, подлецо, там не изгоря? Хубаво е, братя, ако ти си жив... Много съм виновен, казвам им така - утре при атака ще съм изгорял..." и т. н.).

Когато кракът ми започна да оздравява, захванах да излизам в града. Наблизо имаше импровизиран пазар, където продаваха семки, махорка, мляко, топли картофи и още други неща. Но се оказа, че нямам спестовна книжка и не мога да си получа заплатата. Разбираемо е в общи линии, че такава книжка не бях имал никога, защото за какво биха ми послужили парите на предната линия? Но освен шинелчето имах и жилетка от овча вълна, която продадох и купих бутилка цвеклов самогон. После отнесох на пазара едни топли памучни гащи - наближаваше пролетта, снегът се топеше. Раната ми ту оздравяваше, ту се отваряше пак, превързваха ме два пъти в седмицата. Нямах никаква връзка със своята дивизия, никой не идваше оттам и в това нямаше нищо чудно: болницата не беше на нашата армия. Но какво става на фронта в общи линии следяхме - всеки ден докарваха ранени, те разказваха. Особен наплив имаше, когато започна настъплението на юг, когато форсираха Буг.

Скоро преместиха болницата малко на север, край Знаменка. Отново - в колхозен обор, офицерите - в сградата на селското училище. Там започнаха да дават лек ароматен тютюн и аз се научих да пуша. Бях на двадесет години, а още не бях започнал да пуша - позор за един съветски офицер, както се подсмиваха старите пушачи.

Най-сетне преди поредното преместване на болницата ме изписаха. С още един оздравял - ранения танкист младши лейтенант Товакин - получих предписание да се явя в отдел кадри на 5-та танкова армия. Вървяхме пеш след фронта, който започна настъпление. От село на село, като всеки път нощувахме, където ни завареше нощта, там и се хранехме. Тогавашните украински села, два пъти ограбвани - от колективизацията и от войната, не бяха по-богати от беларуските. Наистина, сигурно не бяха толкова разрушени - там нямаше партизанско движение. Обикновено, когато се появявахме на прага, стопанката започваше да се оплаква: "Ай, с какво да ви нагостя, имам само фасул и барабой". За нас добре дошъл беше и фасула с барабоя. Понякога, наистина, получавахме и чашка самогон - смърдяща и мътна цвекловка, но и на това се радвахме.

Навсякъде по пътищата и селата питахме с Товакин за своите части и веднъж моят танкист надуши нещо, откри следите на своя танков корпус. Но аз нямаше защо да ходя там, не бях танкист и продължих търсенето сам. Пролетта беше вече в разгара си, снегът в Украйна се стопи тази година още през февруари. Пътищата бяха ужасни, целите в кал. Лепкавият украински чернозем отпаряше подметките и моите платнени ботуши се озъбиха. А край мене - войски, войски... Едни колони вървяха на север, други на запад или на юг - не можеш да ги разбереш... Веднъж седнах край пътя да си отдъхна, гледам как се влачи пехотата, а след нея започнаха да се точат впрегнати оръдия. На една от раклите за боеприпаси съзирам позната същество с мустаци - старши лейтенанта, взводния, с когото се разделих в нощта, когато ме раниха. Питам го - къде и откъде, как попадна тук? Защо да попадна, казва, никъде не съм ходил, само преминах към батареята. А къде е нашата дивизия? - попитах аз. Ето я, вика, прехвърлят я на друг участък. Учудих се: пред мене беше минал моят полк и нито един познат човек. А старши лейтенантът казва: "Няма да видиш познати, няма ги. А защо изобщо ти трябва да се връщаш в тази дивизия, никак не ѝ върви, все я бият. Потърси нещо друго". (Наивен човек - смяташе, че някъде има дивизия, на която ѝ "върви".) Но тогава му повярвах и направих това, което ме посъветва.

След един ден открих в едно оцеляло имение щаба на 4-та гвардейска армия, показах си документите, попълних необходимите анкети и ме изпратиха в 252 стрелкова дивизия. Почти щастлив излязох навън. Наоколо беше тихо, фронтът се местеше, само от едната страна нещо доста подозрително гърми, сякаш някой удря с чукало в земна чутура. Попитах един офицер, когото срещнах, дали знае къде да търся 252 стрелкова дивизия. Той ме поглежда внимателно и ми показва с ръка натам, където гърмеше. Върви, казва, към гърмежите, няма да сбъркаш. И тогава аз съжалих малко за срещнатата по пътя дивизия, която отиваше в тила. Но беше късно. В същия ден щабът на дивизията ме назначи за командир на взвод от батарея с 45-милиметрови оръдия към стрелкови полк.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.