СЛУЖБОМЕР

петък, август 12, 2016

Лекции по руска литература – брой 4

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

5.

Гогол се върнал така внезапно в Петербурк, както заминал оттам. В неговите прелитания от място на място винаги е имало нещо от сянка или от прилеп. Защото само сянката на Гогол живеела истински живот - с живота на неговите книги, а в тях той бил гениален актьор. А би ли станал добър актьор в прекия смисъл на думата? От омраза към канцеларската работа той замислял да се качи на сцената, но се уплашил от изпита или го скъсали на него. Това бил последният му опит да се оттегли от държавна служба, защото в края на 1829 г. го намираме на длъжността чиновник, но основно дейността му на това поприще се състояла в преходи от едно присъствено място на друго. В началото на 1830 г. той напечатал разказ, който по-късно влязъл в първия том на неговите украински повести ("Вечери в хутора край Диканка"). В същото време в "Северни цветя" се появили глави от исторически роман (слава Богу, незавършен); списанието редактирал Делвиг, поет с антологичен образ на мислене, склонен към класическата студенина на хекзаметъра. Главите на историческия роман са подписани с "0000". Четирите нули, както казват, дошли от четирите "о" в името на Николай Гогол-Яновский. Изборът на празнина, при това увеличена четири пъти, за да се скрие своето "аз", е много характерен за Гогол. В едно от своите многобройни писма до майка си той описва своя ден така:

"В 9 часа сутринта отивам всеки ден в службата си и стоя там до 3 часа, в три и половина обядвам, след обяд в пет часа отивам в класа, в художествената академия, където се занимавам с живопис, която съвсем не съм в състояние да изоставя... (той пише по-нататък, че му е и приятно, и полезно общуването с повече или по-малко знаменити художници) не мога да не се възхищавам от техния характер и отношение; какви хора са това! Като ги опознаеш, не можеш да се отделиш от тях завинаги, каква скромност при велик талант!.. В класа, който посещавам три пъти седмично, прекарвам два часа; в 7 часа си идвам у дома, отивам при някого от моите познати на вечеринка - каквито имам не малко. Вярвате ли, че само моите съученици от Нежин са към 25 души... От 9 часа вечерта започвам да се разхождам... в 11 часа вечерта разходката свършва и се връщам у дома, пия чай, ако не съм пил никъде... понякога си идвам у дома в 12 часа и в 1 часа и по това време може още да се види тълпа разхождащи се. Нощи, както ви е известно, тук няма; всичко е светло и ясно като ден, само дето няма слънце".

Делвиг препоръчал младия Гогол на поета Жуковский, а той - на литературния критик и университетски преподавател Плетньов, който е известен преди всичко с това, че Пушкин му посветил "Евгений Онегин". Плетньов и особено Жуковский станали близки приятели на Гогол. В мекия, набожен и сладкоречив Жуковский той срещнал този духовен темперамент, който може да се приеме за пародия на неговия собствен, ако се остави настрани яростната, почти средновековна страст, която Гогол влагал в своята метафизика. Жуковский бил поразителен преводач и в преводите си на Цедлиц и Шекспир надминал оригиналите; един от най-великите второстепенни поети в света, той прекарал живота си в нещо като създаден от самия него златен век, където провидението господствало по най-доброжелателен и даже най-благопристоен начин, а тамянът, който Жуковский послушно кадял, неговите сладкодумни стихове и "млякото на сърдечните чувства", което никога не прокисвало в него - всичко това отговаряло на представите на Гогол за чистата руска душа; него не само не го смущавали, но, напротив, даже му внушавали възвишено усещане за сродство любимите идеи на Жуковский за усъвършенстване на света, такива, например, като замяната на смъртното наказание с религиозно тайнство, при което ще бесят човека в затворено помещение, подобно на църква, под тържественото пеене на псалми, невидимо за коленопреклонната тълпа, но на слух прекрасно и вдъхновено; един от доводите, който Жуковский давал в защита на необичайния ритуал, бил този, че заграденото място, завесите, звънките гласове на свещенослужителите и хора (заглушаващи всички непотребни звуци) няма да позволят на осъдените да се перчат в очите на зрителите - грешно е да излагаш на показ своята безцеремонност или смелост пред лицето на смъртта. С помощта на Плетньов Гогол получил възможността да смени всекидневието на държавната служба с всекидневието на педагогическата, с което започнала неговата злочеста учителска кариера (като преподавател по история в институт за благородни девици). И чрез същия Плетньов на прием, организиран през май 1831 г., Гогол се запознал с Пушкин.

Пушкин току-що се бил оженил и вместо да затвори съпругата си в най-тъмния килер на далечното си имение, както би трябвало да направи, след като знаел какво ще излезе от идиотските придворни балове и от общуването с подлеците придворни (под надзора на равнодушния развратен цар, невежа и негодяй, чието цяло царуване не струвало и една страница със стихове на Пушкин), той я завел от Москва в столицата. Геният му бил в пълен разцвет, но руският поетичен ренесанс вече свършил, териториите били завзети от глутници шарлатани и куцокраките философи, "идеалисти" по немски маниер, първи лястовички на гражданската литературна критика, която в края на краищата се изродила в безпомощни писания на различни видове народници, бели единодушни в мнението си за най-великият поет на своята епоха (а може би и на всички времена, с изключение на Шекспир) като прашна отживелица от едно отминало поколение или като представител на литературната "аристокрация" - не зная какво са искали да кажат с това. Сериозните читатели жадували за "факти", за "истинност на чувствата" точно така, както тези нещастници ги жадуват и сега.

"Сега прочетох "Вечерите край Диканка" - пише Пушкин на свой приятел. - Изумиха ме. Ето истинска веселост, искрена, непринудена, без преструвка, без превзетост. А на места каква поезия! Каква чувствителност! Всичко това е така необикновено в днешната наша литература, че и досега не съм се успокоил. Казаха ми (казал го е на Пушкин самият Гогол и е доста вероятно сам да си го е измислил), че когато издателят влязъл в типографията, където се печатали "Вечерите", словослагателите започнали да се кикотят и хилят, закривайки с ръка устата си. Пълномощникът обяснил тяхната веселост, като му признал, че словослагателите умирали от смях, когато набирали книгата. Молиер и Филдинг сигурно биха били радостни да разсмеят своите словослагатели. Поздравявам публиката с една наистина весела книга..."

Похвалата на Пушкин ми се струва малко преувеличена. Но не трябва да се забравя, че почти нищо наистина ценно (освен прозата на самия Пушкин) не се публикувало по това време в областта на руската художествена литература. В сравнение с евтините подражания на английския и френския роман от 18 в., които сговорчивият читател поглъщал жадно поради липса на истинска духовна храна, "Вечерите" на Гогол били, разбира се, откровение. Тяхната прелест и хумор оттогава са драстично избелели. Странно, но именно благодарение на "Вечерите" (и първия, и втория том) Гогол си спечелил славата на хуморист. Когато някой ми казва, че Гогол е "хуморист", веднага разбирам, че този човек не разбира много от литература. Ако Пушкин беше доживял до "Шинел" и "Мъртви души", несъмнено би разбрал, че Гогол е нещо по-голямо от доставчик на "истинска веселост". Не случайно се носи легенда, изглежда също измислена от Гогол, че когато малко преди смъртта на Пушкин му прочел нахвърлената първа глава на "Мъртви души", той възкликнал: "Боже, колко е тъжна нашата Русия!"

Не малко преждевременни похвали били породени от местния колорит, а местният колорит избледнява бързо. Никога не съм споделял мнението на тези, които харесват книгите само за това, че са написани на диалект, или за това, че действието им става в екзотични страни. Клоунът в дрехи, обшити с блестящи нишки, не ми е толкова смешен, колкото този, който излиза с раирани панталони като майстор на ковчези и инструмент. Според мене няма нищо по-скучно и отвратително от романтичния фолклор или забавните приказки за дървари, йоркширци, френски селяни или украински парубки [6]. И затова двата тома на "Вечерите", както и двата тома с повести, озаглавени "Миргород" (където влизат "Вий", "Тарас Булба", "Старосветските помешчици" и т. н.) и появили се през 1835 г., ме оставят равнодушен. Но именно тези произведения, юношески опити на псевдохумориста Гогол, руските учители набиваха в главите на своите ученици. Истинският Гогол наднича смътно в "Арабески" (включващи "Невският проспект", "Записки на един луд" и "Портрет") и се разкрива напълно в "Ревизор", "Шинел" и "Мъртви души".

Когато създавал "Диканка" и "Тарас Булба", Гогол стоял на края на най-опасна пропаст (и колко бил прав, когато в зрелите си години се отричал от тези изкуствени творения на своята младост).Той за малко не станал автор на украински фолклорни повести и колоритни романтични истории. Трябва да благодарим на съдбата (и на жаждата на писателя да получи световна слава) за това, че не се обърнал към украинските диалектизми като средство за изразяване, защото тогава щял да пропадне. Когато искам да сънувам истински кошмар, си представям Гогол, драскащ на малоруски том след том "Диканки" и "Миргороди" - за призраци, които бродят по брега на Днепр, водевилни евреи и юначни казаци. След двадесет и пет години се насилих да прочета "Вечерите" и останах към тях толкова студен, колкото и в дните, когато моят учител не можеше да разбере защо от "Страшната мъст" не ми настръхват космите, а от "Шпонка и неговата леля" не умирам от смях. Но сега виждам как тук и там през оперната романтика и старомодния фарс смътно, но настойчиво наднича това, което предвещава истинския Гогол и което е било невидимо и неразбираемо за читателите от 30-те години на 19 в., за критиците от 60-те и за учителите от моята младост.

Вземете например съня на Иван Шпонка - слабоволев, безполезен украински помешчик, когото властната му тиранична леля се опитва да ожени насила за светлорусата дъщеря на съседа.

"Ту сънуваше, че е вече женен, че всичко в тяхната къщичка е толкова необикновено, толкова чудно: в неговата стая стои вместо единичен двоен креват. На стола е седнала жена му. Чудно му е, той не знае как да се доближи до нея, за какво да говори с нея. И забелязва, че тя има гъше лице. Случайно се извръща настрана и вижда друга своя жена (темата за удвояването на леглото се развива по логиката на съня), също с гъше лице. Обръща се на другата страна — застанала трета. Назад — още една. Обзема го мъка. Той хуква да бяга в градината, но в градината е горещо. Той сваля шапка, гледа: и в шапката е седнала една жена. (Сънят като фокус: размножаване на предметите.) Пот избива по лицето му, бръква в джоба си за кърпа — и в джоба една жена. Изважда от ухото си памук — и там пак жена… Ту изведнъж скачаше на един крак, а леля му го гледаше и казваше важно: „Да, трябва да скачаш, защото сега си вече женен човек.“ Той отива към нея, но лелята не е вече леля, а камбанария. И усеща, че някой го тегли с въже към камбанарията. (Тук фройдистите трябва да наострят уши!) „Кой ме тегли?“ — казва жално Иван Фьодорович. „Това съм аз, жена ти, тегля те, защото си камбана.“ „Не, не съм камбана, аз съм Иван Фьодорович!“ — крещеше той. „Да, ти си камбана“ — казваше полковникът на П*** пехотен полк, минавайки край него. Ту изведнъж му се присънваше, че жена му съвсем не е човек, а някакъв вълнен плат, че в Могильов той влиза в един магазин. „От кой плат ще обичате? — казва търговецът. — Вземете си жена, той е най-модният плат! Много доброкачествен. От него сега всички си шият сюртуци.“ Търговецът премерва и отрязва жената. Иван Фьодорович я взема под мишница и отива при евреина шивач. „Не — казва евреинът, — тоя плат е лош. От него никой не си шие сюртук.“

Иван Фьодорович се събуждаше в страх и ужас. Студена пот течеше обилно от него.

Сутринта, щом стана, той се обърна към врачовника, на края на който един благодетелен книжар с рядка добрина и безкористие беше поместил съкратен съновник. Но там нямаше нищо, което поне малко да наподобява тоя несвързан сън". (Превод на Константин Константинов)

И тук, в края на доста посредствения разказ, намираме първото предизвестие за тези фантастични ритми, които по-късно са станали основа за "Шинел". Надявам се, читателят е забелязал, че най-невероятното в цитирания по-горе откъс не е камбанарията, не е камбаната, не са множеството жени, а небрежно подхвърлената фраза за добрия и човеколюбив книжар.

6. Парубок (укр.) - юноша, момък. - бел. прев.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.