СЛУЖБОМЕР

петък, април 20, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 5

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ

II

Разбира се, безполезността на антропологическите изследвания би могла да си остане лична работа на тази дисциплина. Строго погледнато, всичките нейни провали не могат да навредят никому, защото не оказват никакво влияние върху процесите на познаване на света. Разбира се, гъстотата на окосмяването на срамните части при монголоидите е много важен проблем, но, като стиснем зъби, можем да минем и без неговото решаване.

Ако нещата се ограничаваха с тази и подобни задачи, никой не би тревожил антропологията в нейния далечен килер.

Но!

За своя беда именно тя се оказала изследователка на една толкова възпалена тема като еволюцията на човека. В средата на XIX век Дарвин, Хъксли и Хекел посочили крайно „ниския биологичен произход“ на homo. Нещо повече, те завещали на потомците да разгадаят природата и смисъла на трансмутациите на това животно. За „потомък“ се предложила антропологията, която много искала да стане търсена и важна наука. Но за 150 години тя, разбира се, не могла да открие причините за превръщането на животното homo поне в изкуствовед.

Но трябва да признаем заслугата на антрополозите. С техническата част на своята работа те се справили: изкопали, измили и красиво разположили сбирки от камъчета и кости. С помощта на подобни инсталации те успели да маркират грубо промените, които настъпили с тялото на животното homo за няколко милиони години.

Но, както станало ясно, всичко това няма ни най-малко отношение към загадката на човека и произхода на неговите особености. Костите, разбира се, не обясняват причините за еволюционната кариера на homo, не разшифроват подбудите за нейната странна етапност и не дават представа за мотивацията, която карала това животно да се променя.

С други думи, виждаме пълно фиаско. Всичките въпроси така и останали без отговори. И няма надежда, че отговорите ще се появят.

Как една толкова важна материя се оказала под управлението на една толкова маломощна дисциплина?

Отговорът е прост. Реалната наука няма какво да прави засега по въпроса за еволюцията на човека. Но не защото предметът за проучване е безинтересен. А само защото няма с какво да работи. Липсват факти, които могат да бъдат проверени и които могат да бъдат събрани в една самоподдържаща се система. Такава именно, която да поражда едрокалибрени догадки, а след това и открития.

Пример за подобно събиране виждаме във физиката, химията, физиологията и биологията. С антропологията това не се случило. По много причини.

Трудно е да се повярва, но сред авторите на антропогенезата няма и не е имало учен, равностоен на Планк, на Борн, на Файнман, на Галилей или на Павлов. За цялото време на своето съществуване тази дисциплина не е създала нито едно велико или поне гръмко научно име. Интелектуалният елит на човечеството никога не се е занимавал с темата за развитието на човека.

Този най-важен въпрос бил откупен от група „мъгливи старчета“, неизвестни никому извън пределите на личния интерес. Ето вече 150 години тези посредственици преписват един от друг догадки за животното, което по някакъв вълшебен образ достигнало в прогреса си до ипотеката и презерватива.

Тази липса на „имена“ е удивителна. Защото разгадаването на човешката еволюция е обещавало и обещава грандиозни лаври. Би трябвало върху тази идея да се фокусира цялата интелектуална мощ на Европа. Но… даже най-хищните и честолюбиви интелектуалци не я поглеждали никога. Само по една причина. Там „не мирише на печалба“. Няма факти – няма и наука, а следователно няма истинска слава или високо златно отличие.

Но там, където няма наука, по правило пускат корени и разцъфват доста забавни догадки. Което всъщност и станало.

Да си спомним „теорията за първобитното общество“, която господства по един или друг начин в палеонтологията. Тя мимикрира, сменя имената, шие „завеси“ от прогресивна фразеология, но същността ѝ остава неизменна. Каква е тази теория? Ще я представим накратко и без церемонии.

Това е красива повест за целеустремения питекантроп, който мечтаел да стане човек. Заради това той се усъвършенствал и предавал по тайнствен начин своя опит на следващите поколения. При липсата на писменост това било малко трудно, но питекантропът се справил. След няколко милион години той успял да уголеми своя мозък до нужните размери. Мозъкът станал напълно годен за изобретяването на слипа и нагана. Но нашият питекантроп продължавал да скромничи и да се задоволява с ролята на стадно животно, бродещо в търсене на мърша. Нищожеството на своето положение той компенсирал с философстване край огъня, а също така с отчаян промискуитет и канибализъм. Това сигурно му се струвало много романтично. Периодично нашият герой дялкал камъни и криел своите произведения на различни места. Така той прекарал още милион години, но изведнъж си спомнил за своята стара, почти забравена мечта. И тук всичко се променило: покрил гениталиите си и престанал да яде роднините си. Именно тази загадъчна метаморфоза нарекли „неолитна революция“. А тя вече извела човека на финалната права при фараоните, моцартовците и електрическите столове. Мечтата най-сетне се сбъднала.

Разбира се, една толкова откровена глупост би трябвало да има и много забавни корени.

Да ги потърсим. И ще ги открием лесно в „праисторическите“ развлекателни романи от началото на ХХ век на Ж. Рони „Борба за огън“, „Пещерният лъв“ и „Вамирех“; в повестите на Д’Ервили и Клод Сенак. Там в пещерите се разхождат красавици, а героите размахват тояги и поощряват всячески инструментално-социалния прогрес.

Очевидно е, че именно тоягата на Вамирех е посочила на антропологията вектора за развитие. Тя се вслушала и тръгнала покорно в указаната посока на развитие. Ще припомним, че с интелектуалците в тази дисциплина е било винаги зле. Нямало кой да осмисли натрапения културен фалш и да се надигне срещу него. Като резултат от това печално стечение на обстоятелствата произведенията на стълбовете на антропологията – Вайнертовци-Алексеевци-Зубовци-Гюнтеровци-Нестурховци etc., са всъщност досаден преразказ на белетристиката на Д’Ервили и Жозеф Рони. И нищо повече.

Как могъл да се получи такъв конфуз? Много просто. Трагикомедията на „дребното знание“ започнала в края на XIX век, когато учените господа антрополози Цимерман, Вайц, Клаач, Ранке etc. родили първите си изследвания за филогенезата на homo. Те успели да съберат практически всичките глупости и небивалици за „допотопните обитатели на планетата“ и да ги представят с академичен патос.

Публикуването на тези произведения вдъхновило белетристите да създадат и литературни образи на пещерните хора. Естествено, „първобитните“ романи се пишели по шаблона на любовно-героичните драми. Не е трудно да се забележи, че всичките „пещерни герои“ са стандартни типажи от булевардния жанр в началото на ХХ век. Те мислят, действат и страдат по неговите закони. Разбира се, облечени са в кожи, озарени са от огньове и могат да гризат кости. Но на носа на тези питекантропи се вижда следа от пенсне.

„Пещерната“ тема се оказала победоносна и бързо завзела книжния пазар и масмедиите. Романтичният дивак Вамирех започнал да ръмжи от всички вестникарски страници и обложки. Разбира се, веднага се присъединили живописците и скулпторите. В нагнетяването на фалша художниците успели да надминат дори литераторите. Вернисажите се напълнили с „храбреци от каменния век“. Четките и длетата на Кунерт, Февр, Кремие и други подобни формирали бързо нужната естетика, а тя създала лесно стереотипната представа за „героя ловец“ и древен прогресист. Стереотипът станал масов и се утвърдил лесно: храбрият мечтател с тоягата отговарял напълно на най-строгите изисквания към „прадядото“. Да имаш такъв предходник не било срамно, той не разрушавал нарцистичния мит на културата, а даже добавял в него пикантност.

Младата и още много слаботелесна антропология не могла да устои срещу многоопитното чудовище на културата и „легнала под него“. С други думи, културата нокаутирала отново науката, натрапвайки ѝ абсолютно лъжлив образ на древния човек.

Под влиянието на културния стереотип попаднало, разбира се, и следващото поколение антрополози. (Ще припомня, че между тях нямало Ръдърфордовци и Хайзенберговци).То започнало да обслужва стереотипа – и „кучето си захапало опашката“. Започнало вечното обикаляне на антропогенезата около измислицата на булевардните романисти. Кръгът се затворил. В резултат от това се появила „теорията за първобитното общество“, създадена не от факти, а от мнения и измислици. Именно затова „дребното знание“ не може да отговори на нито един въпрос, включително и на този, който разглеждаме.

Разбира се, тук няма кого да обвиняваме, изправени сме пред един нещастен случай. Но цялата тази глупава история запазва своето влияние и днес. Нещастният Вамирех продължава да бъде доен с надеждата, че от него най-сетне ще закапе научна истина.

Естествено, никой не посяга на свещеното право да си останеш глупав. Но нека антрополозите се взират сами в своята кофа за доене. Какво пък, може да стане чудо: тя ще се напълни с константи, а Нобеловият комитет ще признае антропологията за наука.

Но това, че засега тя не е такава, също има своите предимства. Получаваме правото „да се разхождаме из закусвалнята, без да се лишаваме от нищо“. Където няма константи, няма и грешки.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.