сряда, февруари 17, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 47

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46.

47.

Отидох. Снимаха в района на Теберда, Северен Кавказ. Природата беше в общи линии красива - обрасли с гори планини, буйна рекичка, макар и не такава като в Алпите. Всяка планина очевидно си има сови особености, свой характер. Несъвпадението на пейзажа беше първата отстъпка пред обстоятелствата във вреда на изкуството. Втората беше несъответствието на актьорите, най-напред взаимното им несъответствие. За ролята на Иван поканиха вече познатия на ръководството на "Беларусфилм" Станислав Любшин (Любшин играе главната роля и в "Третата ракета" - бел. прев.), а аз ролята на Джулия - Люба Румянцева. Всеки сам за себе си от двамата актьори може би беше добър, но от тях не се получи хармоничен дует. Плюс това още в началото на снимките се скараха помежду си и до края не успяха да излязат от конфликта. Това, разбира се, оказваше своето негативно влияние върху цялата атмосфера сред колектива. А и скоро започнаха творчески (прераснали в лични) двубои между характерите на режисьора и оператора Толя Заболоцкий. Говореха, че операторът дърпа творческата черга към себе си, а режисьорът се опитва да не отстъпи. Накрая като че ли режисьорът отстъпи и филмът се получи долу-горе. А жалко. Според мене в сюжета бяха заложени определени кинематографични възможности и при определени условия можеше да се създаде красива, поетична любовна трагедия. За съжаление не се получи.

Васил Бикау (с очилата) и Станислав Любшин по време на снимките на "Алпийска балада"

Веднъж, като дойде в редакцията, Валя Чекин каза, че е купил моторна лодка и ме покани да се повозим по Ньоман. Като взех порасналия си син Вася, отидохме по моста на другия бряг на Ньоман, където във водата имаше много моторни лодки, а там, на брега, бяха струпани металически сандъци с речни принадлежности. Валя запали своя "Ветерок" ("Ветрец", марка съветски мотори за лодка - бел. прев.) и ние заплавахме тихо под железопътния мост нагоре по Ньоман. Не бях виждал още неговия бряг откъм водата, плитчините, стръмнините, крайбрежните селища и иглолистните гори, всичко беше за мене ново и привлекателно. Тогава Чекин, освен от моторнаи лодки, се увличаше от риболов и един път ми показа снимка - своята "визитна картичка": той с въдици до преобърната гумена лодка, върху която имаше цяла купчина платики. "Тридесет парчета - каза Валя. - За една сутрин".

Явно това събуди в душата ми една забравена детска страст - някога също ловях с необикновено увлечение бабушки в моето езеро. След известно време си купих и аз мотор (по-мощен "Вихър") и лодка "Казанка" с изпъкнал корпус; Валянцин ми ходатайства да получа място на пристанището за лодки. Двамата с него започнахме да кръстосваме Ньоман, да ловим риба. Веднъж отидохме с приспиване в старото русло, под Мости, но там дребосъци за чорбица налови моя Вася, ние с Валянцин не хванахме нищо. Ако не риболовът, очароваше ни реката и веднъж поканихме приятели от Менск. Дойдоха Матукоуски, Гилевич, Бураукин със своята млада Юля, намерихме недалече на брега уютна полянка и организирахме угощение. С шашлици. Рибата в Ньоман упорито не искаше да се лови, може би и не беше останала там, особено когато по-нагоре по течението построиха азотно-торов завод. Казаха - нищо страшно, отпадъчните води се пречистват. Но един път сутринта на пристанището видяхме много риба, която плуваше нагоре с коремите; на металните лодки им се олющи до половината боята. Бързо изстинах към риболова, като разбрах, че рибата не ме обича.

Тогава често ми се налагаше да пътувам до Москва - по издателски грижи и за различни мероприятия на Съюза на писателите. На едно от тях в Дома на литераторите се запознах с критика и литературоведа Лазар Лазарев, за когото бях чувал по-рано, и тогава стиснах за първи път неговата ръка, осакатена по време на войната. После започнахме да се срещаме от време на време в Москва, той идваше в Менск, ходех у тях, запознах се с неговата мила разумница Ная. Лазар стана бързо мой приятел и проницателен критик, след време написа обстоятелствена книга за за моето творчество. Някъде тогава в Москва, струва ми се, срещнах за първи път в ресторанта на ЦДЛ (Централния дом на литераторите - бел. прев.) Юрий Бондарев, с когото ме запозна Григорий Бакланов. Тогава тези автори на "лейтенантска проза" другаруваха и не можеше даже да си помисли човек, че животът някога ще ги раздели. Но, колкото и да е чудно, става така, че животът повече разделя, отколкото събира.

На поредния президиум на СП (Съюза на писателите - бел. прев.) се разглеждаше извънреден въпрос - изключването от СП на преводача Васил Сьомуха.

Васил Сьомуха беше познат на мнозина в Менск като добър преводач от немски. Завършил някога Московския университет, той превеждаше настойчиво немска проза и поезия, неотдавна беше завършил превода на "Фауст", но нямаше свое жилище, скиташе със семейството си по частни квартири. А между другото по време на войната немците изгорили бащината му къща. Множеството заявления до СП за жилище не давали резултати и Васил написал в отчаянието си писмо до немското посолство в Москва. Помолил да му съдействат за издаването на "Фауст" и да получи жилище. Писмото, разбира се, било заловено от КГБ и върнато в Менск за вземане на мерки.

Преди заседанието на президиума писателите обсъждаха помежду си необикновения случай. Едва ли не на всички им беше жал за добрия човек Сьомуха , който "е постъпил глупаво". Нима може да се моли за помощ врага? Иван Чигринау каза, че не би направил това дори пред смъртна заплаха, защото врагът е винаги враг. Някои обясниха, че като за първи път на Васил трябва да му се прости. Бураукин отбеляза сърдито, че номерът с изключването няма да мине - не са онези времена. Валя Тарас подхвърли лаконично - все същите са. Започна обсъждането. Писателите от партийното бюро едва не плачеха заради обидата, която е нанесъл на партизанската република Васил Сьомуха. Иван Новикау, който работеше като специален кореспондент на "Правда", поиска да бъде наказан най-сурово. (Същият този Новикау, който след година ще каже за автора на тези редове: "Ако имах в ръцете си автомат, целия пълнител в него..." Пилип Пястрак, който никога не беше служил във войската, като чул това, излязъл в коридора и попитал: "Момчета, колко патрона има в пълнителя?" - "Петдесет и два" - казали му запознати. Пястрак вдигнал многозначно пръст нагоре: "Охо!"). В резултат от гласуването Сьомуха беше изключен от Съюза почти единодушно. Не гласува за изключването му само Васил Бикау.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.