СЛУЖБОМЕР

четвъртък, август 25, 2016

Лекции по руска литература – брой 13

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

3.

"През портите на един хотел в губернския град NN влезе една доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковници, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни — с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти — каза единият на другия — какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ — „Ще стигне“ — отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ — „До Казан не може стигна“ — отговори другият. С това разговорът се свърши. И още едно — когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си". (Превод на Димитър Подвързачов)

Разговорът на двамата руски мужици (типичен Гоголев плеоназъм) е чисто умозрителен. Техните размисли от типа "да бъдеш или да не бъдеш" са на примитивно равнище. Разговарящите не знаят дали бричката пътува за Москва, също както Хамлет не си е направил труда да провери носи ли си всъщност кинжала. Мужиците не се интересуват от точния маршрут на бричката; занимава ги само отвлечения проблем за въображаемото счупване на колелото в условията на въображаеми разстояния и този проблем се издига до равнището на най-висока абстракция, защото не им е известно - а най-вече, им е безразлично - разстоянието от NN (въображаема точка) до Москва, Казан или Тимбукту. Те олицетворяват поразителната творческа способност на руснаците, така прекрасно разкрита от вдъхновението на Гогол, да действат в празнота. Фантазията е плодотворна само тогава, когато е безцелна. Размишленията на двамата мужици не се основават на нищо осезаемо и не водят до никакъв осезаем резултат; но така се раждат философията и поезията; педантичните критици, които търсят навсякъде морал, могат да предположат, че закръглеността на Чичиков няма да го доведе до добро, защото се символизира от закръглеността на съмнителното колело. Андрей Белий, този гений на педантичността, забелязал, че първата част на "Мъртви души" е затворен кръг, който се върти по оста си толкова стремително, че не се виждат спиците; при всеки завой на сюжета около личността на Чичиков се появява образът на колелото. Още един характерен детайл: случаен минувач, млад човек, е описан с неочаквани и изобщо нямащи нищо общо със същността подробности; той се появява така, все едно ще заеме своето място в поемата (както сякаш имат намерение да го направят много Гоголеви хомункули - и не го правят). У всеки друг писател от тази епоха въпросният ред би трябвало да започне така: "Иван - защото така се казваше младият човек..." Но не, поривът на вятъра прекъсва неговото взиране и той изчезва завинаги от поемата. Безличният слуга в хана от следващия абзац (толкова въртелив, че не може да се види лицето му) се появява отново малко по-късно и като слиза надолу от стаята на Чичиков, чете на срички написаното на парче хартия: "Па-вел И-ва-но-вич Чи-чи-ков"; сричките имат таксономично значение за определяне на дължината на стълбището.

Когато говорех за "Ревизор", улавях с удоволствие тези странични персонажи, които оживяват фона на действието. Такива персонажи в "Мъртви души" като слугата в хана или лакея на Чичиков (имащ своя специфична миризма, която веднага придава на своето ново местоживеене) не са напълно ефирни създания. Заедно с Чичиков и помешчиците, с които той се среща, тези лица заемат авансцената на книгата, макар че говорят малко и не оказват видимо влияние върху похожденията на героя. В пиесата животът на страничните персонажи се ограничава от това, че за тях споменават действащите лица. В романа, лишени от думи и действия, второстепенните персонажи не биха могли да заживеят свой живот даже зад кулисите, защото там няма рампа, подчертаваща отсъствието им от авансцената. Но Гогол си има за този случай приготвен свой трик. Страничните персонажи в романа му са оживени от всякакви метафори, сравнения и лирически отклонения. Имаме пред себе си поразително явление: словесните форми създават живи същества. Ето пример как се прави това:

"Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят — какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая впрочем мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва". (Превод на Димитър Подвързачов)

Да се предадат на обикновен английски език нюансите на този живописен синтаксис е толкова трудно, колкото и да се прекара мост през логическата, или по-точно биологическата пролука между размития пейзаж под светлосивото небе и подпийналия стар войник, който ще срещне читателя със случайно хълцане при празничното завършване на фразата. Фокусът на Гогол е в употребата на думата "впрочем", която е свързващо звено само в граматичен смисъл, макар че имитира логическа връзка; думата "войници" дава някакъв повод за противопоставяне с думата "мирна" и едва бутафорният мост "впрочем" е свършил своето вълшебно действие, тези добродушни войни, клатушкайки се и пеейки, ще слязат от сцената, както вече сме видели не един път.

Когато Чичиков отива на прием в дома на губернатора, случайното споменаване за господата с черни фракове, сновящи под ослепителната светлина около напудрените дами, води към уж невинното им сравнение с рой мухи и в следващия миг се заражда нов живот:

"Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка (ето я!) я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца (ето го и второто поколение!) гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух (едно от тези повторения, характерни за стила на Гогол, от които не могли да го избавят годините работа над всеки абзац), се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите й, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини". (Превод на Димитър Подвързачов)

Трябва да отбележим, че ако образът на унилото време плюс пийналия войник свършва някъде в прашната крайградска далечина (там господства Ухолазов), то в случая сравнението с мухите, пародиращо криволичещите сравнения на Омир, описва затворен кръг и след сложно, опасно салто без осигуровка, каквато използват другите писатели-акробати, Гогол успява да се върне към изходното "поотделно и на купчини". Преди няколко години на мач по ръгби в Англия видях как великолепният Оболенски отби в движение топката с крак и като премисли веднага, се спусна и я хвана с ръце... Нещо подобно по майсторство демонстрира тук и Николай Василевич.

Силният кучешки лай, който посреща Чичиков, когато наближава дома на госпожа Коробочка, също не отива напразна.

"През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата". (Превод на Димитър Подвързачов)

Тук кучешкият лай дава живот на църковен хорист. В друг откъс (в който Чичиков идва при Собакевич) музикантът се появява с помощта на по-сложен начин, напомнящ сравнението на намръщеното небе с пийналия войник.

"Като наближи входа, той забеляза назърнали от прозореца, току-речи едновременно, две лица: едно женско с шапчица, тясно и дълго като краставица, и друго мъжко — валчесто, та широко като молдовските кратуни, наречени гърлянки, от които в Русия правят балалайки, двуструнни, леки, балалайки — хубост и забава на сръчен двайсетгодишен момък, подмигвач и конте, който хем намига, хем подсвирква на белогърди и белогуши моми, събрани да послушат тихострунното му подрънкване". (Превод на Димитър Подвързачов)

Сложната маневра, която изпълнява това изречение, за да може от едрата глава на Собакевич да се получи селски музикант, има три стадия: сравняване на главата с особен вид тиква, превръщане на тиквата в балалайка и накрая поставяне на балалайката в ръцете на млад селянин, който, седнал на дънер и кръстосал крака (с нови ботуши), започна да свири с нея тихо, обкръжен от предвечерен рояк мушици и селски моми. Забележително е, че лирическото отстъпление е предизвикано от появата на - според невнимателния читател - най-прозаичния и безчувствен персонаж в книгата.

Породеният от сравнението характер така бърза да влезе в живота, че метафората завършва с очарователна високопарност:

"Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет..." (Превод на Димитър Подвързачов)

Кой е този злощастен плувец, който расте приказно, увеличава теглото си, наедрява от жизнената сила на метафората? Никога няма да разберем, но той почти е успял да стъпи на твърда земя.

Тези персонажи от втория план утвърждават понякога своето съществуване по най-прост начин: използвайки маниера на автора да подчертава едно или друго обстоятелство или условие и да ги илюстрира с някакъв удивителен детайл. Картината започва да живее собствен живот - като усмихващия се латернист, когото художникът в разказа на Х. Уелс "Портрет" се опитва да замаже със зелена боя, когато портретът оживява и не иска да се подчинява. Обърнете внимание например на края на седма глава, в която авторът иска да предаде усещането за нощта, настъпваща в мирното провинциално градче. Чичиков, след като е завършил успешно своите призрачни сделки с помешчиците и след като се е гощавал у градския елит, отива да си легне много пиян; кочияшът и слугата му сами тръгват спокойно да гуляят, а след това, като се препъват, се връщат в хотела, като се подкрепят грижливо, и скоро заспиват мирно, "като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток". (Превод на Димитър Подвързачов)

С това завършва главата, но и до ден днешен поручикът мери своя безсмъртен ботуш и кожата блести, и свещите мерно и ярко горят в самотния светъл прозорец на мъртвия град, под дълбината на звездното нощно небе. Не съм срещал по-лирично описание на нощната тишина от тази рапсодия на ботушите.

Подобно спонтанно зараждане на живот настъпва в десета глава, където авторът иска да изобрази с особена сила вълнението, което настава по цялата провинция, когато по нея се разнася слухът за купуването на мъртвите души. Помешчиците, които дълги години са дремали в своите дупки като лалугери, изведнъж започват да мигат и да изпълзяват:

"Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович (рядко, да не кажем повече, име, но необходимо тук, за да подчертае крайната отдалеченост от живота и следователно иреалността на този персонаж, сън в съня, така да се каже), за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал". (Превод на Димитър Подвързачов)

В същата глава след пространното обяснение защо не иска да назовава никакви имена: "Каквото име и да измисли, все ще се намери в някой кът на нашата държава — тъй широка — някой да го носи и непременно ще се разсърди до смърт, ще вземе да казва, че авторът нарочно е дохождал там скришом да научи всичко..." (Превод на Димитър Подвързачов) - Гогол все пак не успява да попречи на две приказливи дами, които клюкарстват за тайната на Чичиков, да разкрият совите имена, все едно персонажите наистина са се изплъзнали от властта му и издрънкват това, което той се опитва да скрие. Между другото, един от откъсите, в които тези ефирни създания се изливат като поток върху страницата (или кацат на върха на перото на Гогол все едно вещици върху метла), напомня, въпреки известната си забавна старомодност, интонацията и стилистиката на Джойс в "Одисей" (макар че още Стерн използва похвата на лаконичния въпрос и обстоятелствения отговор).

"Героят обаче съвсем не забелязваше това (че е станал скучен на младата дама по време на бала със своето назидателно бърборене), като разправяше множество приятни неща, които вече му се бе случвало да казва в подобни случаи на разни места, именно: в Симбирската губерния, у Софрон Иванович Безпечни, дето беше тогава дъщеря му Аделаида Софрониевна с трите си зълви: Мария Гавриловна, Александра Гавриловна и Аделаида Гавриловна; у Феодор Феодорович Перекроев, в Рязанската губерния, у Флор Василиевич Победоносни, в Пензенската губерния, и у брата му Петър Василиевич, дето бяха балдъза му Катерина Михайлова и вторите й братовчедки Роза Феодоровна и Емилия Феодоровна; във Вятската губерния у Петър Варсонофевич, дето беше сестрата на снаха му Пелагия Егоровна с внучката си София Ростисдавна и с двете си доведени сестри София Александровна и Маклатура Александровна". (Превод на Димитър Подвързачов)

Някои от тези имена лъхат на нещо чуждоземно (в дадения случай на немско), което Гогол по правило използва, за да предаде отдалеченост и огледално деформиране на обекта, намиращ се като в мъгла; причудливите имена хибриди подхождат на безформените или още неоформени хора; и ако помешчик Безпечни и помешчик Победоносни са леко "пияни" фамилии, последното име в списъка е вече връх на кошмарната безсмислица и напомня за този руски шотландец, на когото се възхищавахме по-рано. Неразбираемо е какъв тип ум трябва да имаш, за да видиш в Гогол предшественик на "натуралистическата школа" и "реалистичен художник на живота в Русия".

В тези списъчни оргии има не само хора, но и вещи. Обърнете внимание на ласкавите имена, които чиновниците от града дават на картите за игра. Купите са "сърца", но звучат като червеи [14] и при лингвистичната склонност на руснаците да разтеглят думата до краен предел заради емоционалния ефект стават червоточина [15]. Пиката се превръща в пикенция, получавайки игриво окончание от кухненския латински, или в псевдогръцкото пикендрас, пичура (с лек орнитологичен нюанс), а понякога израства до пичуруишчух (където птицата се превръща вече в допотопен гущер, който преобръща реда в естествената еволюция). Пределната вулгарност и автоматизмът на тези уродливи наименования, повечето от които Гогол е измислил сам, са прекрасен начин да се покаже умственото равнище на тези, които ги използват.

14. Руската дума за купи (червы) е близка по звучене до червеи (черви). (Бел. прев.)

15. Червоточина (рус.) - дупка на червей. (Бел. прев.)

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.