СЛУЖБОМЕР

неделя, януари 31, 2016

Вътрешният глас по въпроса за българското образование

Има моменти, когато човек загубва ума и дума, онемява, глътва си граматиката и не може да каже нищо.

В такъв случай на помощ може да му дойде някой стар виц, които по аналогия да изрази това, което е заседнало в гърлото и да не може да се артикулира.

Та ето:

Препуска един каубой през прерията и изведнъж гледа – пред него една редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - помислил си каубоят.

„Спокойно – отвърнал му Вътрешният глас. – Завий наляво и препускай колкото сила имаш!“

Завил каубоят и препуснал с удесеторена сила, но пак гледа – пред него друга редица индианци.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - отново си помислил каубоят.

„Спокойно – отвърнал му пак Вътрешният глас. – Завий още наляво и препускай!“

Завил, препуснал, но за трети път – редица индианци пред него.

„Е сега ще ми се е*е майката“ - пак си рекъл каубоят, вече напълно отчаян.

„Спокойно – намесил се Вътрешният глас. – Ето там онзи с многото пера е вождът. Стреляй и го убий“.

Извадил каубоят колта, стрелял и гътнал вожда.

„Е сега вече наистина ще ти се е*е майката“ - обадил се делово Вътрешният глас…

Та и с нашето образование така.

Сега наистина ще му се е*е майката…

събота, януари 30, 2016

За чипа на матр`яла

Както се развиха нещата, едно е ясно: реформа в образованието скоро няма да има.

То и така се виждаше, че нещата не вървят никак реформаторски, ама сега съвсем заблестяха като капка роса върху дупка на клозет (изразът не е мой, на Джек Лондон е).

Целенасочено (с каква цел е друг въпрос) раздуханата истерия във връзка с учебните програми и учебниците, по време на която, де що имаше сульовци и пульовци, всичките взеха дейно участие, дойде като манна небесна - точно навреме.

Вторият дюшеш е уволнението на министър Танев.

След което е разбираемо какво ще последва: народът не иска тези учебници и учебни програми – ще ни се каже, министърът провали нещата, така за следващата учебна година реформата няма как да стане.

Ама по-нататък…

Това „ама“ ми е известно: от 1979-та насам съм преживял какви ли не реформи в образованието и всичките май все завършваха с „ама“, тоест – в задънена улица…

Друго обаче ми е по-интересно, което упорито и съзнателно, струва ми се, се отбягва: как ще реформираме учителите!

Движа се все в техните среди от горепосочената година и – уви! – констатацията ми е категорична: учителската гилдия е изключително закостеняла и редките изключения в нея не могат изобщо да я размърдат.

Видя се това и при сегашния „дебат“, в който – освен споменатите вече сульовци и пульовци – се включиха активно и учители: искат си хората да пробутват на децата от 21-век идеи от 19-ти век, да ги възторгват и мотивират с „Умри за България!“ на Странджата, а след това се чудят защо същите тези деца ги гледат като извънземни и се питат наум: тези наред ли са, къде ни карат да ходим и да мрем?

Поопростих малко нещата в примера, но и усложнено, все тая – резултатът ще е същият: никакъв.

Каквито учебни програми и учебници да се напишат, всичко зависи от тези, които застават пред учениците.

Без тяхното реформиране никаква реформа няма да бъде възможна, а те – ох! – желаят старото, предъвканото, рутинното.

Симеон Сакс Кобург и Гота може да е изпечен хитрец, но в едно беше прав: необходима е смяна на чипа.

Бойко Борисов може да е недопечена тиква, но и той в едно е прав: ако матр`ялът е калпав, нищо добро не може да се получи.

А що се отнася до мене и реформата в образованието, спокоен съм: както казах, преживял съм не една, ще преживея и тази.

Ако изобщо я има, докато ми дойде времето за пенсия…

петък, януари 29, 2016

Снимки

Френски войник храни котенце, Индокитай, 1956 година.


Ню Йорк в сняг, 1905 г.


Жена пред улучен и изгорял съветски танк БТ-7. Втората световна война, 1941 г.


Натали Ууд (родена като Натали Захаренко), не зная от кога е снимката. Преди няколко години беше отворено отново делото за смъртта ѝ (официална предишна версия: удавяне по време на разходка с яхта), но отново не успяха да докажат, че е убийство.


Още една снимка от Ню Йорк през зимата на 1905 г.


Японски влак, късно вечерта. 1964 година.


Лондон, площад "Ватерло", 1899 година.


Мерилин Монро чете "Улис" на Джеймс Джойс, 1955 година.


Войводите на ВМОРО Максим Ненов от с. Тресонче, Реканско, и Димитър Стоянов Домазетов от с. Ябланица, Дримкол, загинали в сражението на връх Чавките в планината Голак на 29 май 1903 г.


Хемингуей и Кастро, 1959 г.


четвъртък, януари 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 39

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

39.

Според съществуващите законови положения офицерите трябваше да служат в Далечния Изток три години, а след това да се разменят с други от централните и западните окръзи. Но едно е - длъжни. А в действителност служеха по четири, пет и шест години без замяна и почивка, като пишеха всяка година рапорти, които оставаха без отговор. Обикновено искаха да отидат в по-комфортния Московски, Киевски или Закарпатски окръг, понякога в Прибалтийския. За Беларуския имаше малко любители, смяташе се, че там животът е по-беден. Когато не се получи нищо с моята демобилизация, започнах да искам замяна и написах, че желая да отида в Беларуски окръг. Неочаквано на шестата година от далекоизточната ми служба дойде заповед за моята замяна. Трябваше да сдам батареята, да си уредя сметките със службите и да замина за град Асиповичи, БССР.

Зарадвах се предпазливо и започнах сложната процедура за раздяла с полка.

Да сдам батареята, нейното имущество, оръжие и техника се оказа извънредно сложно. Недостиг на какво ли не. Нещо се е загубило, нещо не е било своевременно отписано и макар отдавна да е станало негодно, се смята за налично. Нещо преди много време е предадено на друго подразделение, а в полковите документи това не е отбелязано. Когато вече се оправихме с повечето неща, стана ясно, че липсва една голямокалибрена картечница, която използвахме някога за имитационни стрелби. Заради тази картечница рискувах да остана и да зимувам на Сахалин. Изхода ми посочи един опитен военнослужещ. Той каза: "Имаш ли осем и двадесет? Иди в магазина, купи бутилка коняк и я носи на началника по боеприпасите". Така и направих. Когато излизахме вечерта с началника по боеприпасите от кръчмата, го попитах откъде ще намери картечницата. Или ще я замени с друга? А майорът каза: защо да я търся? Просто ще я зачеркна от отчетната книга... Най-сетне всичко свърши, всички обходни листи бяха подписани, получих документи за пътуване от Сахалин до гара Асиповичи в Беларус. Отново трябваше да скучаем седмица и повече по страничните пейки на вагона със запазени места, докато не стигнахме Москва. Пътувах все с офицери, които бяха отслужили своето в дивия Изток и сега се радваха, че са се добрали до цивилизования Запад. В Москва жена ми и сина ми отидоха да навестят сестра ѝ, която живееше в Монино, а аз тръгнах да разглеждам столицата, в която всъщност не бях идвал още. Започнах, разбира се, от Червения площад, който изобщо не ми се стори толкова голям, колкото изглеждаше на празничните снимки, но затова пък стените на Кремъл се оказаха много по-големи отколкото си ги представях. На дългата опашка за мавзолея не се наредих, тръгнах нагоре по улица "Горки". Ходих-ходих, прииска ми се да хапна някъде. Сред хората от столицата се чувствах така, както трябваше да се очаква, неловко - като човек, който е дошъл от тайгата в цивилизования свят. Вървях изпотен, с кител и ютови ботуши. Келнерката в заведението, където влязох без колебание, измери, разбира се, най-напред посетителя с презрителен поглед и попита през зъби какво желае. Какво можех да желая? Сто грама и нещо да хапна. Попита - омлет ли? Нека бъде омлет. Не ми се искаше много да пия сам, но трябваше. Помня как някога в Николаев, когато отивахме сутринта на работа с Валка Бахтигозин, винаги чувствахме глад. На улицата в бараките продаваха сандвичи с цаца и също така наливна водка. Да купуваме само сандвичи беше срамно, така че добавяхме: и сто грама. Тогава пъргавите лелки продавачки се учудваха престорено: ай-ай, толкова сте млади, какво е за вас по сто грама! Вземете по двеста! Трябваше да вземаме по двеста. Така и тук. Като изпих сто, поисках още сто. Добре! Придобих по-весело настроение и Москва стана по-красива. Във военната комендатура на гара Асиповичи, крайната точка на моето пътуване, разбрах, че полкът, който търсех, изобщо не е тук, а в Лапичи, някъде по-нататък, в гората. Че това е голямокалибрен (152-милиметрови гаубици) армейски полк. Как да стигна дотам? Обичайно - по шосето на автостоп.

Така и направихме. Качихме се накрая на една полупразна тритонка, където се настани и един капитан, който също отиваше в Лапичи. Гледах с любопитство околните есенни полета, отрупани с бели чували - селяните събираха картофи. Тук-там в небето се виеха прозрачни мъгли. Времето беше тихо, време на циганското лято. Боровите гори от двете страни на пътя събуждаха у мене болезнено умиление - колко години виждах това великолепие само в сънищата си на Изток. Съседът капитан разказа как добре се лови по това време щука на блесна, точно вчера извадил от реката трикилограмова риба. Сега там след работа всички офицери размахват спининги. Слушах го и изведнъж си помислих: ще служа! Ако се случи така, че там не можах да се измъкна, тук ще остана. Все пак съм у дома, а не в чужбина. Беларус не е Курилите.

Това в общи линии спокойно-иделично настроение се помрачи малко, когато видях до реката бъдещата си казарма - стара, занемарена, още от николаевските времена постройка от червени тухли, която неизвестно по какъв начин се беше запазила след две войни. Но си помислих: така е добре, няма да изгори, няма да се наложи на никого да отговаря за нея. Исках да виждам всичко тук в по-добра светлина отколкото там, на Изток. Но идиличното настроение не продължи дълго, в щаба ми дадоха да прочета окръжна заповед, според която изобщо не се назначавах за командир на батарея, а с понижение, на щабна длъжност. Като поразмислих малко, реших: може да е за добро, ще ми бъде по-спокойно. Там ми казаха да отида при заместник командира по политическата част, който ми зададе само един въпрос: "Били ли сте партиен член?" - "Не - казвам, - не съм бил". - "Е, това е, вървете". Тръгнах си, но се позамислих малко над този неслучаен въпрос.

Дадоха ми за настаняване два дена, които ми стигнаха да си намеря едно ъгълче у един колхозник от съседното село. Мрачно и доста студено. Стопанинът лежеше пиян, а стопанката ругаеше с последни думи и него, и съветската власт. Изглежда, че не бях много желан. Жена ми и синът ми отидоха в Горадня при сестра ми, която остана някога в нашето жилище, а после се омъжи. Както ни писа - също за офицер.

сряда, януари 27, 2016

Молба на българи заточеници

На 14 октомври 1911 г. заточеният от турските власти на остров Родос прилепски войвода на ВМОРО Петър Ацев (заедно с революционерите Димитър Иванов от Прилеп, Фидан Найдов от Варош, Прилеп и Андон Георев от с. Дрен, Прилепско), изпраща молба за помилване до министъра на вътрешните работи на Османската империя. Молбата е публикувана и във вестник "Вести" на 22 октомври 1911 г.

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

До г-на м-стра на вътр. дела в Цариград

Г-не Министре,

Подписаните: 1) Петър Ацев, 2) Димитър Иванов, р. от град Прилеп, 3) Фидан Найдов, от с. варош, прилепска каза, 4) Андон Георев и 5) Никола Дамев от село Дрен, също прилепска каза, бяхме осъдени от военно-полевия съд в Битоля, през обезоръжителната акция във вилаета.

Протестите ни, своевременни и основателни, останаха без последствие и присъдите ни „муебеден-калянбендъ“ бидоха санкционирани. По силата на тия присъди до 18 март т. г. прекарахме в битолския централен затвор, след която дата бяхме заточени на остров Родос.

Положението ни, особено през последните седем месеца, менявайки се под влиянието на капризна някаква воля, под влиянието на чуждия за организма ни климат, както и под онова на условията, из разните затвори, бе достатъчно тежко, за да стане непоносимо благодарение на мизерията, в която изпаднахме заедно със семействата ни, очакващи насъщния си от личния ни труд. В същото време, необяснимо, дори загадъчно, ние еднички, само 5-мата, биваме винаги изключвани от списъците, над които се излива височайшата милост, еднички ние още останахме от стотините осъдени от казаните съдилища в румелийските вилаети. Тоя факт, поставяйки ни в непроницаема неизвестност, заедно с известията за положението на семействата ни, убиват ни духом. Молили сме своевременно компетентното място да ни осветли върху положението ни, но не се удостоихме с отговор.

Такова положение не можеше да остане без своя дял. То си го взе в лицето на другаря ни Никола Дамев, който умря в подрумския затвор, оставяйки след себе си семейство от: стара майка, жена и две-три малолетни деца. Също то повлия и на нашето, на 4-мата останали, здраве, което, изгубено веднъж, не лесно се печели. Отчаянието, разклатеното здраве и неизвестността с нашите спътници, г-не м-стре, а те, знаем, кой път ни посочват, те го посочиха вече на Никола Дамев.

Мислейки, че горното е в положение да трогне всяко сърце, включително и онова, от което зависи положението ни, четиримата още живи останали осъдени забравени, от Прилеп и прилепско, осмелихме се и отправихме настоящата ни молба до Вас, Г-не М-стре, да се заинтересувате и проучите положението ни, след което, не се съмняваме, че това ще предизвика нужните от ваша страна ходатайства, дето е потребно, за да бъдем помилвани, което пък би ин дало възможност да оправим здравето си и станем отново годни за труда, от който само очакват нещастните ни близки, семействата ни.

Надявайки се, че молбата ни ще обърне благосклонното Ви внимание и че ще бъдем удовлетворени и ощастливени, оставаме, Г-не Министре, с дълбоко почитание:

Заточеници:

Петър Ацев

Димитър Иванов

Фидан Найдов

Андон Георев

г. Родос 14 Х 911 г.

Б. Р. Като обнародваме горната покъртителна молба на бълг. заточеници в Родос, ние се надяваме, че министърът на вътрешните работи ще обърне внимание на нея и ще направи всичко зависещо от него за удовлетворяването ѝ.

----------------------------------------------

За Петър Ацев: Роденият в прилепското село Ореовец Петър Ацев (1877-1939) е български учител, прилепски войвода на ВМОРО, запасен член на генералния щаб на Илинденско-Преображенското въстание и участник в легендарната "битка на Ножот" през 1907 година. През войните за национално обединение на България е доброволец в Българската армия. Член на Илинденската организация.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

вторник, януари 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 38

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

38.

Тук атмосферата беше малко по-различна - форсираха боевата подготовка, предстоеше проверка на дивизията от някаква комисия към Министерството на отбраната. Всичките тези специални комисии не бяха, между другото, малко, но за войниците и низшите армейски чинове нямаха никакво значение. Затова пък висшето началство винаги изпадаше от тях в паника и изпращаше свои предварителни комисии. По такъв начин войската се ръководеше изцяло от комисии с техните проверки, контролни дейности и безкрайни съвещания, на които "ни духваха под опашките". Само нашият нов командир на дивизиона, подполковник Дятлов, беше винаги спокоен. Този влюбен в артилерията офицер и нелош математик си мислеше поради своята наивност, че главното за нас е да стреляме отлично, а не да плевим канавките в страх пред идването на комисията. Той ни тренираше всяка седмица, нас, командирите на батареи, по артилерийска стрелба, превръщайки ни спокойно, но настойчиво в професионалисти, в майстори на точния огън. Отначало това му се отдаваше, ние, трима негови подчинени, проведохме добре най-тежките и най-сложните батарейни стрелби по морски цели, което беше успех за целия дивизион. Командирът на дивизията можеше да бъде доволен и дори да разчита на някакво поощрение от началството. Но както е известно, дяволът във войската никога не спи, той винаги е на безсменно дежурство. Издебна дяволът и нашия дивизион - веднъж през нощта пламна казармата. Понеже тя, както всичко тук, между другото, беше дървена, до сутринта от нея не остана нищо. Хората се спасиха, но изгоря много оръжие, техника, различно военно имущество. А плюс това, когато пристигнаха пожарникарите, в огнището започнаха да се взривяват снаряди и наоколо засвириха осколки. Както се изясни после, това били скрити боеприпаси, които старшините държали в складовете си, за да не тичат всеки път преди имитационни стрелби за тях до складовете.

И досега не мога да разбера как нашият Дятлов не загуби заради този пожар пагоните си. А и ние заедно с него. Наистина, едно или друго нещо загуби немладият вече командир на полка, пенсионираха го. Може би това спаси другите. Що се отнася до мене, аз за пореден път подадох рапорт за демобилизация. Понеже по-раншните мои действия в тази насока не дадоха резултат, написах рапорта до министъра на отбраната маршал Малиновски, който беше депутат във Върховния съвет от нашия окръг. Това ми даваше право на специално обръщение. Дълго нямаше никакъв отговор и вече започнах да си мисля, че рапортът ми не е стигнал до маршала. Но в едно студено януарско утро ми позвъниха от Долинск, да отида незабавно в щаба на дивизията. Единственият път дотам беше затрупан и аз тръгнах по железопътната линия. Срещу мене духаше леден вятър, студът беше под тридесет градуса. Но аз вървях, като се радвах, че може би най сетне нашият депутат ще ме освободи от своята омръзнала ми армия, която вече се превръщаше за мене във вечно проклятие. Премръзнал и замръзнал, влязох в съответната стая на щаба, доложих. Младият с контешки вид офицер кадровик поразрови книжата на масата и намери това, което му трябваше. "Вие ли сте писали до Министъра на отбраната, маршала на Съветския съюз, депутата във Върховния съвет на СССР другаря Малиновски?" - "Да, аз писах". - "Получен е отговор. Чета: според този и този член от Конституцията на Съюза на ССР службата във Въоръжените сили на СССР е свещен дълг на всеки гражданин на СССР. Да се обясни на другаря В. В. Биков, че той като гражданин на СССР е изцяло длъжен да изпълнява изискванията на Конституцията на Съюза на ССР. Подпис: Министър на отбраната на Съюза на ССР, Маршал на Съветския съюз, депутат във Върховния съвет на Съюза на ССР Р. Малиновский. Разбрахте ли?" - "Разбрах". - "Разпишете се, че сте запознат..." Върнах се в своето селище сред тайгата разбит, сломен и потиснат. Отдавна вече разбрах, че да се измъкна от армията с добро е загубена работа. Остана един изход - скандал. Но за това беше необходим друг характер, какъвто нямах. Освен това, важно беше да не се прекали, та вместо да се демобилизирам, да не се озова пред трибунала. Като моя някогашен приятел Льошка Климау, който "си сръбна" един път здраво, насъска срещу често крещящия началник на щаба своята овчарка - огромния доста злобен Джим, и се изправи пред съда. От един затвор отиде в друг, още по-лош.

По пътя от службата срещнах един познат заместник по техническата част, който каза: "Чуден човек, намерил си на кого да пишеш! Какво сме ние за министъра, депутата и маршала. Ето и аз например. Служа от войната и все като командир на техническа рота. Веднъж дойде Малиновский да ни инспектира, събра офицерите - има ли оплаквания? И аз казах: не ни присвояват звания, петнадесет години съм капитан. Той на адютанта: запиши. Записа си. Чакам. През есента заповед за повишения. Параграф първи - звание полковник да се присвои... Параграф втори - звание подполковник... Трети - майор. Чакам, а моето име все го няма. Най-накрая - звание капитан да се присвои на командира на транспортна рота Степаненко, което ще рече - на мене. Станах, плюх и си излязох. Благодаря ти за грижите, другарю маршал. Така и си ходя - два пъти капитан". Мълчах, защото на мене не ми трябваше звание - трябваше ми да ме пуснат на свобода. Опротивя ми този рускояпонски Изток, искам у дома. Минаха вече четири години, а не съм получавал отпуск, изтормозих се в чужбина, тъгувам за моите хилави елши. За какво са ми тези дебри на тайгата, кедри и бамбук? И този воински безпорядък, гнет и дисциплина - искам у дома.

Но това бяха лични, субективни желания, а службата и реалният живот си искаха своето - сурово и конкретно. Всеки ден, както винаги в 9.00 - развод за занятията. Командирът на батареята трябва да отиде по-рано, да приеме рапорта на дежурния, да провери добре ли са оправени леглата. О, тези легла и тяхното оправяне, с което започваше всеки един ден! Проверяваха ги дежурните, старшината, командирът на батареята, а после и командирът на дивизията. И не дай, Боже, да ги провери освен това командирът на полка или началникът на щаба. Те вече непременно ще намерят, че някъде е криво или неравно и ще видят в това престъпление срещу държавата. Може да си отличен специалист във военната професия, отдаден на делото на "Ленин и Сталин", но когато в характеристиката ти бъде записано, че си недостатъчно взискателен към изпълнението на вътрешния ред, няма да видиш никакво повишение. Аз не исках повишение, така че веднъж завинаги плюх на вътрешния ред с неговите легла. Но това не значеше, че на него са плюли моите началници. Те изобщо не бяха плюли, а бяха съсредоточили върху това цялото си внимание, което записваха в характеристиките и свидетелствата на Бикау. От това може да се направи извода, че както Бикау се отнасяше към службата, така и службата се отнасяше към него. Взаимно не се понасяхме помежду си.

понеделник, януари 25, 2016

Десет години от смъртта на Иван Вазов (две статии)

Автори: Проф. Александър Балабанов и проф. д-р Асен Златаров, публикация във вестник „Литературен глас“, 27 септември 1931 година

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

МОЯТ ВАЗОВ

Проф. Александър Балабанов

Заедно с истинската българска литература още от началото в България се завъди една особена писменост на посредствените и на яловите духове. Тогава тия духове бяха слаби, немощни, безгласни, в бумтежа и в наивния политико-културен шум на детска България още никой не можеше да ги чуе и никой не им обръщаше внимание.

Но тия духове се засилиха, размножиха се, организираха се като някоя войска, надигнаха гласове много високи, почнаха да крещят, да се помазват сами себе си, опълчиха се като зверове против всичко талантливо и зряло в българската литература, подигнаха яловото и неинтересното, неоригиналното, книжното. То им требваше. Требваше им и лично за тях, понеже всека проповед за нещо силно, свежо и оригинално - за тях самите щеше да бъде жизнена опасност .

И по тоя начин се появиха две литератури в България — едната книжна и ялова и без замах, често и без грешки, защото нямаше в какво да се греши, а другата жива, силна, оригинална, с пламъци и с удари, с прелести и с грешки, с грубости, но винаги с поезия.

Организацията на посредствениците с ярост , подигравки, с школска важност се втурна против живота на тая хубава поезия. И успя доста много. Дотам стигна работата, щото почнаха да се надигат и да се хвалят и провъзгласяват за поети лица. които можеха да пишат само това, което биха си прочели. Не модерни бяха те, а зяпаха по всека мода. Пенчо Славейков, най-благородния дух в българската литература като личност, макар и да бе с твърде скромна оригинална творческа сила, все пак нямаше да загине толкова скоро, ако да не бе егоистичната тревога на тия организирани посредствености, които почнаха да го провъзгласяват за това, което той не можеше да бъде. Почнаха да удавят бедността в думи. Почнаха дори да пишат дословно за Пенчо Славейков че „векове ще се изминат, докато българският народ разбере поне нещичко от поезията на Пенчо Славейков“.

А прочетеш всичко от него, ако имаш търпение и кураж, ако си герой на школския дух, прочетеш всичко - и всичко разбереш тъй лесно, щото не векове - а ти стига един час да видиш, че тука имаш работа с едно благородно лице като човек. но с едно съвсем скромно дарование И ето сега, стана нещо много лошо с Пенчо Славейков: той е незаслужено забравян. Големите думи го доубиха, големите думи на организираните посредственици. Също тъй както доубиват още по-големи думи едно друго благородно, но още по скромно дарование: Димчо Дебелянов. И, както се интимничи от посредствениците с името „Пенчо“, така се интимничи от същите хора и с името „Димчо“.

Добър един млад и трагично загинал благороден поет и рицар на духа, човек с такова голямо сърце и със самопожертвувателно внушение, щото умре на бойното поле. Само за това би требвало всички да му се поклоним. Но пък за поезията му, за нея ще кажем, че е много, крайно скромна. Често в нея словото не е за да изрази нещо, а за да се каже само в реда на някой стих. Дотам отиде работата, щото оригиналните умове, даровитите, големите души - познават нещастния посредственик само по това колко високо той крещи за „Димчо“. Да бих могъл, бих спрял тоя поход против Димчо Дебелянов, за да не го постигне съдбата на Пенчо Славейковци и на други ги някои.

Ето, тия организирани книжници, фразьори в литературната история, школски душици, ялови сърца - те навикаха много викове против Иван Вазов. И дори успяха техните викове да зашеметят по едно време и по-свободните души в България. И бе почнало да се гледа на Вазова почти със снизхождение, често дори и с презрение. Смяташе се простащина да се интересуваш много от Иван Вазов и да го взимаш сериозно.

Пишеха се дълги статии за поезия - неговото име се прескачаше. За неговите драми само подигравки имаше. В неговия език се намираха само грубости и грешки. Някои несръчности поради ранното време - те се требеха като капитални недостатъци.

Чудната гениална наивност и непостижима свежест на „Под Игото“ се смяташе за простотия. И дотам успяха, щото и в училището се явиха клонове от тия организации на посредственостите.

Мои връстници и по-млади от мен - спомнете си, ще видите, че така беше !

***

Сега вече не е тъй! Веригата на тия посредствености се счупи. Сами те почнаха да я гризат с своите собствени зъби - и те почнаха да „признават" Вазов. Дори бият такъв отбой, че да изглежда като че те винаги тъй са мислили.

Жизнената сила на Вазов ги уплаши. Те изтръпнаха от страх и като видяха, че, въпреки техните заучени в руските учебници или криворазбрани в немските естети максими - Вазов живее, Вазов твори, Вазов е интересен, Вазовите грешки са най-сладкото нещо в поезията. Почнаха да се озъртат и да си гризат ноктите от смущение. Докато тайничко - и те почнаха да го „признават“ и да пишат и явничко дори.

И ето сега, когато срещу тяхната организация на посредствениците се надигнаха нови, свежи, бодри, богати, обилни, преливащи дарби от всяка страна, макар и още да не са организирани — и не трябва това засега, тия Вазови грешки са вече на чисто! Вазов е големия поет, Вазов е сътворил много блага за българския език, Вазов е нашият представител.

Въобще Вазов — и със силата на своята задушевност в поезията, и със замаха на своите големи крила, и с детската си наивност и във формата и в съдържанието, и с голямото си слово, и с грешките си, с трудолюбието си и с мързела и повърхностността си в много работи, с омразата си и с любовта си - Вазов е наистина във всичко представител на българския народ. Или както го нарекох с чуждата дума в една статия в „Таймс“ преди 7 години—Вазов е репрезентант на българската нация.

***

Всичко това е хубаво, може да бъркам в някои работи. Но едно ме блазни. Познавам Вазов и като човек. Приживе, разбира се, не след смъртта му — често бях в неговата близост . Той ме много обичаше и ме ценеше. Прати ми съвсем по свой почин от Костенец такова ласкаво писмо за моите класици, за техния език и пр. Често сме приказвали за всички неща с него. А в театъра - заедно с него бяхме главните в началото на новата сграда. Да кажа, че бяхме приятели с него - не мога, защото той е много голям за това. Но наистина бяхме близки приятели.

И тъкмо затова, тъкмо защото има нещо у мен от неговото време - много бих желал да ми се случи да имам повечко време да го прочета отново целия. И „Епопея на забравените“, и „Немили недраги“, и „Сливница“, и „Италия“, и „Под игото“ за Мунчо и Хаджи Ахил, и другите чичовци, особено неговите малки лирики. неговите топли и свежи разкази, в които има толкова любов и толкова поезия и толкова вестник, толкова много България!

И вярвам, това препрочитане ще ме зарадва много, ще ми възвърне наивността, детската радост , ще ме оплоди като обилен дъжд след дълга жега.

ИВАН ВАЗОВ

Проф. д-р Асен Златаров

С него почнахме в нашата младост . А юношеството ни деляха той и Ботев. После, пленници на естетични теории, ние го отрекохме. Но животът е по-силен от нашите хитроумни теоретични постройки и канони и налага живите ценности. Той наложи и на нас Вазова, за да разберем. че е голям поет и в широк смисъл - народен поет.

Епохата на интензивното Вазово творчество не познава по-верен изразител от Вазов: нашето политическо пробуждане и примитивните еснафски отношения на българина след неговото освобождение, намериха у Вазов своя верен изразител, който с любов и дар описа радостите, неволите, надеждите и бита на българина от 90-те години. А тоя българин беше мнозинството на българския народ и затова никой от поетите ни няма право по-голямо от Вазов да носи отличието народен поет. И сега дори, когато диференциацията на съсловия и класи вече по-ясно се очертава, пак Вазов си остава най-разбирания и най-вкусения поет за мнозинството на племето ни.

Вазов не е от поетите-пророци, какъвто е, напр. Ботев, защото той в своите поетични унеси не надхвърля времето, в което живее, а следва неговите трепети, вижда и разбира само истините на вчерашното и днешното. В това отношение той е верен следовник на своя учител Виктор Юго. И ако Юго от монархист завърши със социализъм, то е защото беше свидетел на обществени преустройства в Франция, чийто ход той следваше. Вазов слабо еволюира в своите концепции, защото и животът у нас не му даде изживелица на обществен преустрой: от 1875 до 1915 - епохата на Вазовото творчество - много малко се е променила нашата обществена структура. Но ние не се съмняваме, че ако Вазов бе включил в своя живот и годините след голямата война, той щеше да разбере и да се отдаде на народническото движение, което днеска се носи и изнася по-хубавите идни дни за народа ни.

И днес, десет години от смъртта на Вазов, ние можем вече без преднамереност да измерим ръста на неговото дело и да видим, че Вазов бе наистина голям поет.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

неделя, януари 24, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 37

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

37.

На Кунашир научих новината: полкът се разформирова. Много офицери отиват на материка, другите чакат своя ред и си стягат куфарите. Къде ще отида аз, засега не се знае. В замяна на полка, който се намираше край брега, навътре в острова започнаха да строят летище за реактивна авиация. Това, разбира се, беше много дълбокомислен план на Генералния щаб: способно да нанася унищожителни удари летище в тила на неприятеля, зад остров Хокайдо. А как да бъде построено, когато тук не може да се намери и сто метра равна площ? Значи трябва да се направи такава площ. И ето заповед: да се разкопаят върховете на два хълма, да се засипе седловината, за да се получи равно място. Но най-напред трябва да се изсече гората, да се прокара път. Техника никаква. Затова път има войнишки ръце - безотказни и безплатни. Те могат всичко. Главното за генерала е да издаде заповед! А както се знае, заповедта на началника е закон за подчинените.

На другия ден, след като се върнах в Головнино, вече бях на хълмовете, където офицери строители обясняваха как трябва да се прави всичко. Те утре си отиват у дома. Под мое ръководство остават двадесетина войници с вид на бродяги, с окъсани гащеризони. Те питат кога ще ги демобилизират. Защото служат вече шеста година, а за демобилизацията им Москва като че ли е забравила. Но както към тях, така и те. На другия ден до обяд още спят, никой не отиде на работа. Изтребителите, казват, да почакат. И край Владивосток им е добре.

А след два дена ще дойде комисия от окръга и ще ми се наложи да ѝ покажа всичко. А какво ще им покажа? Накопаната пръст и купчините металически ленти, с които трябва да се покрие площадката. Впрочем, да гледат каквото искат... Комисията дойде, погледа, записа си и си отиде. А аз останах отново с моите разядосани строители и започнах да ги уговарям да работят. Къде ти! Дойде командирът на полка, каза, че се демобилизира, а в полка остава началникът на щаба. След няколко часа началникът на щаба позвъни сам, оказва се, че в полка има ЧП: някой е обрал касата на началника на финансовия отдел. Търсят кой е. Но подозрението пада върху един от моите строители. Затова трябва да отида в гарнизона. В гарнизона тарашат навсякъде, търсят злодея. Иначе ще стоварят всичко върху командира на полка и командира на батареята, което ще рече върху мене. Намериха богаташа. Аз казах, че в такъв случай няма да отида на летището.

Докато търсеха злодея, офицерите се разпръскваха по новите си местоназначения. За мене все още нямаше никаква заповед. Аз чаках търпеливо. И ето че дочаках - на следващия ден заминава последният параход за материка, навигацията спира. Половин година никакви връзки за никъде няма да има. Какво да правя? Началникът на щаба каза: сам решавайте! Тук да остана не е лесно, защото полкът повече го няма. Селото опустя. Но и да отида някъде без заповед е своеволие. Какво да правя тогава?

Сред велика блъсканица, без документи, по собствена инициатива се изкатерих с жена си и сина си на последния параход. Отново, както предишния път - късна есен, бурно море. Всички пътници лежат един до друг - морска болест. Само моето двегодишно синче не се страхува от люлеенето, шляе се по коридорите на кораба и иска салам. Много обича салам... Във Владивосток - отново познатата Вторая речка, казармите с легла на два етажа, където са настанени всички - мъже и жени, деца. Хиляди, а може би десетки хиляди офицери, откъснати от предишните им служебни места, чакат да бъде определено кой за къде ще замине. Чакахме може би цял месец. През това време моят Серьожка лежа в болница от ангина, мислеха, че е дифтерит. Оправи се някак си. А когато дойде ред на Бикау, кадровиците се учудиха много: защо Бикау не е на Сахалин? Още през пролетта е бил назначен там в гаубичен артилерийски полк, защо не е отишъл? "А кой ме е уведомил за това?" - мислех си аз, като едва сдържах нямото си негодувание. Да изкажа негодуванието си гласно беше невъзможно.

Отново почти вече зимното море, буря, ураганен вятър и ужасна нощ до Корсаковското пристанище. Гаубичният полк се намираше в гората зад Долинск. Добрах се някак си. Дадоха ми жилище - като квартирант у заместника на командира по политическата част. Обща кухня, тясна стаичка и, разбера се, студена. Не успях да поема задълженията си в батареята и нова заповед: да отида с група мои батарийци за охрана и разтоварване на дървесина. Един интендант, когото срещнах по пътя от щаба, каза: внимавай, старши лейтенант, там работата не е чиста. Пропиха дървата, разграбиха ги, а когато натрупа сняг, искат да отчетат, че всичко си е на мястото. Да не ти се наложи да плащаш...

Отново - да плащам! Както винаги, в 12,5-кратен размер. Не успях да дойда и вече искат да ме изпързалят. Но кого да изпързалят, ако не чуждия. Новия. И на сутринта казах: няма да отида. Как няма да отидеш? Нечувано, офицер отказва да изпълни заповед на командването! Тогава - в ареста. Добре, ще отида в ареста. Десет денонощия от командира на дивизията. Взех една дебела книга ("Угрюм река" на Шишков), отидох в Долинск и се настаних в ареста. Спомних си как стоях някога в ареста в Николаев. Не, тук е малко по-иначе. Тук цари либерализъм. Седи си, лежи си, чети си... Вечерта ще дойде някой от познатите стари арестанти, ще донесе бутилчица и морунаж за мезе. Угощаваме се. Че и началника на караула черпим. Не, нашата армия явно се реформира. Такова нещо до неотдавна не можеше да се случи.

Излежах всичките десет денонощия, излязох късно вечерта на един зимен ден. Помня, че по улиците на селото падаше мек снежец, а радиото в клуба съобщаваше гръмко, че е бил съден изменникът на родината, агентът на различни чужди разузнавания, подлият заговорник и провокатор Берия, който е осъден на най-тежкото наказание по нашите закони и присъдата вече е приведена в изпълнение. Тази новина ми беше като награда, като балсам на сърцето. Поне с един тези бяха станали по-малко...

Върнах се в полка с някаква увереност, че сега вече няма да ме пратят "за дърва". Наивен човек, не знаех как началството умее да постига своето. На това се учеше през цялата си служба, не само в академиите. След няколко дена трябваше да замина за едно миньорско селище, което се казваше като мене - Биков, и където бяха дървените заготовки. Вечерта седях с новия си помощник старшина Гуз до горещо напалената печка и той ме успокояваше. Нищо тук не е пропито, всичко си е на мястото.

Защото нямаше какво да се пропива. През лятото, когато брояли, пишели надути цифри, а сега фактически няма нищо. Преспи сняг, а под преспите е празно. Благодаря, успокои ме. Мислех, че ще ми се наложи да плащам за някакъв недостиг, а се оказва, че изобщо няма нищо...

Старшината все едно гледаше в бъдещето - никаква от никого отговорност. Но понеже са необходими дърва, заповедта е категорична: да се режат и да се карат. За тази цел ни дадоха един полуразбит камион, който постоянно се повреждаше. Сечта беше на склона на планината. Като нарязваха дърветата, ги свличаха долу и ги нареждаха край прокарания в снега път. След това по оврага - на двадесет километра до гарата. Там ги товареха на открити вагони. И така през цялата зима на тази злощастна година. А през пролетта, когато снегът се стопи, в тайгата започнаха пожари. Ужасно нещо са горските пожари. Гасяхме ги цели денонощия, разбира се, с подръчни средства, с клони и лопати, тъпчехме ги с ботуши. Но като не обръщаха внимание на всичките войнишки старания, пожарите се носеха по цялата сахалинска тайга, унищожаваха хиляди хектари иглолистни дървета. Когато се движи пращящата стена на огъня, изпод нея бяга всичко живо - зайци, лисици, язовци, дори мечки. Никой от тях не напада другия и което е интересно, нито едно животно не се плаши от човека. Напротив, всички търсят неговата защита, само на него се надяват. И ние ги спасявахме, прогонвахме ги на долу-горе безопасни места. А на една млада мечка даже ѝ хареса нашето горско жилище, където миришеше на консерви и каша, и може би една седмица живя наблизо. После отиде някъде. През лятото, когато нямаше нужда от дърва, се върнах в гарнизона при батареята.

събота, януари 23, 2016

Позив (исторически документ)

Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов

С най-голяма скръб трябва да бъде отбелязан бавния и мъчителен процес, съпровождащ както оформянето, тъй и необходимата широка дейност от страна на прогресивните обществени сили в Турция. Въпреки големия интерес към новозараждащите се либерални и демократически партии в страната, техните усилия, за съжаление, се оказаха почти безрезултатни. Доминиращата роля в преустройването на Турската империя бе предоставено на най-консервативните и реакционни довчерашни и днешни обществени фактори. Тъй зле съчетаното ново положение не можеше освен да породи един всеобщ упадък в духа на народните маси; едно състояние на инертност и бездушие; една неподвижност и безинтересност към развиващите се събития; една атмосфера на пълна неопределеност. Вместо принципа за националното равенство, лишените от всяка държавническа мъдрост младотурски политици изнесоха с една невъобразима дързост мухаджирския въпрос (за преселниците турци от България – бел. П. Н.). Тогаз, когато със стотини хиляди български, арабски и арменски бежанци, синове на туй отечество, требваше да бъдат възвърнати, недалновидните турски кръгове пожелаха да обезличат или да смажат нетурските народности. С един безумен жест те помислиха да възпрат цялото обществено развитие, а един подобен акт, целящ да накърни правото на свободното самоопределение на по-прогресивните нации и тяхната културна напредналост, добита чрез дългогодишни революционни борби, можеше да има само гибелни последици. Една замисъл бе проявена, една система предприета едновременно от правителството и парламента, стремяща се да отнеме широките граждански и политически свободи в страната. След законните за печата, сдружаванията, стачките, събранията и пр. отоманското правителство побърза да зарегистрира и нов пасив с тъй нещастния закон за четите. Необходимата цел да се привърже населението към държавата не само че не бе постижима по този начин, но се и създаваха условия за виреенето на четите. Тогаз, когато пресата безспирно апелира за някакво единство, елементите на силно недоволство у потиснатите и онеправдани обществени слоеве ги тласкат в ръцете на пропагандите. Правителството съзнателно маскира печалната истина и продължава да бездейства. Властта е съсредоточена навсякъде изключително в ръцете на мюсюлманите, се чувства напълно безконтролна.

Без никакъв оглед към съвременните държавно-правни понятия, отоманският парламент допусна безразборното вотирание на поднасяните му от най-реакционно настроения и безотговорен фактор, държавния съвет, редица мероприятия от естество да оставят неудовлетворени безчет съществени политико-социални искания. Ни една стъпка към подобрение на поминъците, намаление на данъците, създаването на пътища и насърчаване на производствата.

Тежката участ на дълго измъчваното чифлигарско (земеделско – бел. П. Н.) население не бе предмет на обсъждане от страна на отоманския парламент, то не съставляваше никаква грижа за правителството. Най-кардиналният и жизнен въпрос стои незачекнат: 75% от цялата обработвана земя в страната е разпределена между вакъфа, държавата и короната. На двайсет милиона селска малоимотна и безимотна маса не се пада даже нито 205%, ако се извади земята на едрите земевладелци турци. А чуждите поданици и крупните капиталисти не плащат почти никакви данъци.

Най-мъчителните въпроси, чрез справедливото разрешаване на които биха се пресекли пътищата на външните домогвания и би настъпило известно умиротворение, остават неразгледани. Правителството на което не липсва инициативността да разпореди за бързото събиране на бекаите от 318 г. насам - вместо да бъдат те опростени - продължава още да политиканства с църковно-училищния спор. А въпрос за някаква обща политическа амнистия, досущ и не съществува. Приетият миналата година няколкочленен закон, не само не обхваща, но и не изчерпва тази материя.

Е добре, при тъй развилите се обстоятелства, съзнанието за нашия граждански дълг и задачите, които ни се налагаха в настоящите трудни времена, изискваха не пусто епитропстване, а дела. Без борба не могат абсолютно никакви придобития да се завоюват. Ето защо навременното координиране на прогресивните обществени сили бе въпрос наложителен,

Обаче, не без съжаление, ний сме длъжни да признаем, че и Народната федеративна партия, в своята цялост, не зае съответното ѝ достойно място в процеса на обществените борби. Тогаз. когато нейните демократически принципи требваше с всички сили да бъдат широко популяризирани и да легнат в съзнанието на народните маси, личните страсти взеха връх над разума и дълга. Породените в нея недоразумения пречеха на развитието и засилването ѝ. Една партия само на форма, без никакво съдържание, една партия без никаква непосредствена дейност, без никакъв политически активитет не можеше да бъде една жизнеспособна партия. Само идейните търкания са допустими и неизбежни за една дееспособна партия, но никога правото да бъде насилена свободната мисъл у индивида не може да бъде установено. Повелителен дълг бе, прочее, да бъдат обективно осветлени причините за нарушеното в партията единство. Стоящи на туй гледище, ний не можем да не отблъснем взетата от Централното бюро, с участието на един само съветник, резолюция по отношение члена на партията Яни Сандански. Но не върху нас лежи отговорността за внесения личен елемент в създадения спор и не ний ще полемизираме на тази почва.

Изхождайки от единството и принципите на партията, ний мислим, че съществуващите ред въпроси от обществено значение трябва да бъдат предмет на едно зряло колективно обсъждане. Ето защо след станалите напоследък другарски съвещания в Солун и Драма ний формулирахме мнението си: върху навременността и целесъобразността от свикването на един извънреден конгрес с следния приблизителен дневен ред:

I. Общи въпроси:

а) Мухаджирският въпрос,

б) Чифлигарският въпрос,

в) Църковно-училищният спор,

г) Законопроектът за четите,

д) Обща политическа амнистия,

е) Ревизия на делата на сега осъдени за минали политически престъпления и

ж) Опрощаване на бекаите.

II. Партийни въпроси:

а) Спорът в партията,

б) Партийна тактика,

в) Ревизия на програмата, устава и правилника на партията.

Горният дневен ред не е окончателен и подлежи на допълване от страна на партийните организации и другари. Като най-подходящо време за конгреса ний намираме великденските празници, а място — Солун. По окончателното установяване на горните въпроси партийните организации и съмишленици са напълно свободни при изказване на мненията си. За тази цел те ще се отнасят до временната комисия в Солун, от К. Тенчов, Буйнов и Миразчиев, до които ще отправят мненията си и всички запитвания.

Време е вече политическата летаргия да се разбие. Съзнанието за нашия обществен дълг трябва да заговори с всичката си сила. Личните страсти и вражди, нямащи място при идейните борби, трябва да занемеят пред дълга, който ни се налага в сегашните критически за страната моменти.

Подписали: А. Арнаудов, А. Буйнов, Чуд. Кантарджиев, Д. Миразчиев, Яни Сандански, Г. Скрижевски, Таската, д-р Хр. Тенчов

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

петък, януари 22, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 36

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

36.

Това беше ужасно морско пътешествие на няколко сухопътни офицери с малък военен кораб през бурното Охотско море. Морската болест ни изкарваше вътрешностите, докато се търкаляхме, неспособни да се изправим, в смърдящия отсек, като се крепяхме колкото сили имаме с ръце и крака за някакви тръби. Подмятахме се безмилостно на всички страни. Цяла нощ отгоре се чуваха псувните и виковете на екипажа, който се бореше за живота на кораба. Като пристигнахме в Корсаков, се оказа, че моряците са имали право: можели сме да потънем - толкова лед се беше наслоил по горната палуба, по принадлежностите и мачтите. Как не сме се обърнали с дъното нагоре, един Бог знае.

За началото на учебните занятия, разбира се, закъснях, офицерите се бяха занимавали вече месец във военното градче Южно-Сахалинск. В класната стая ме сложиха на последната маса и нашият ръководител подполковник Емелянов долго ме наричаше Баранов. Защото по време на предишния курс там седял някой си с фамилия Баранов. Между едното и другото животно няма голяма разлика (Бикау от "бик", Баранов от "баран", рус. "овен" - бел. прев.). Тук ми се наложи да се занимавам основно с математика, която, разбира се, не бях доучил в училище. А без математика в артилерията, както се знае, няма какво да се прави. Нижеха се седмици и месеци работа с учебниците, над логаритмичните изчисления, по теория на вероятностите. Артилерийска стрелкова подготовка в пълен обем - изчисляване на данни и стрелба по наземни и морски цели. Отначало, разбира се, с имитационни средства, а с наближаването на есента и на полигон. Някак си постепенно тази наука даже ме завладя, а когато нещо ме завладее, аз му се отдавам изцяло. Там се бяха събрали различни офицери, от различни части - от Чукотка до Сахалин. По-голямата част от тях - неотдавнашни фронтоваци от европейските окръзи. Мнозина от които не искаха да служат, но бяха принудени, защото да се изтръгнеш от войската доброволно не беше възможно. Някои, наистина, се стараеха в службата, сред тях и моят земляк Иванау. Беше умен, образован офицер, добър математик, но имаше прекалена склонност към справедливостта. А това вече не е даже недостатък, а пълен цайтнот и не само за офицера. Там разбрахме също така за трагедията на Парамушир, която при нас, на Кунашир, отзвуча само с повишаване на водното равнище. Цунамито на Парамушир помело с два удара откъм морето едно село и с него един танково-самоходен полк. Самоходките били разхвърляни по целия бряг, а стотици хора се озовали в студената океанска вода, където умирали от студ, ако се държали за нещо. На помощ им дошли американски военни шлепове, но от Москва пристигнала радиограма: да загинат, но помощта на американците да не приемат. Не помня някой офицер от нашата група да одобри тази глупава заповед. Макар че никой не каза нито дума против. Един офицер от Далечния Изток разказа как е живяла там войската по време на войната. Разбира се, гладували (но къде не гладуваха?), униформи и обувки изобщо не им давали. Войниците изтегляли лико и си плетели лапти. Дисциплината обаче била желязна, за това се грижели тиловите генерали. Войските командвал генерал Апанасенко. Веднъж същият този офицер трябвало да отиде при жена си, която се намирала в родилния дом на двадесет километра в селото. И ето че върви пеш в калта, есен е, ръми дъжд. Внезапно го настига един "уилис" и в него седи генералът. "Къде отивате?" - "В селото". - "По каква работа?" - "Жена ми ражда". - "А нямаше ли нещо да те закара?" - "Командирът не даде, горивото е малко." - "Хайде, сядай". Седнал. Но шофьорът не тръгва, чака. И тогава генералът се обръща и казва: "Ти какво, сополивец такъв, не можеш ли да откажеш, когато те кани съветски генерал? Вън от колата!" Изскочил офицерът като попарен, а "уилисът" дал газ и продължил по пътя.

Такъв е съветско-генералския етикет.

Учебните занятия по артилерия дори ме увличаха, за това не малка заслуга имаше подполковник Емелянов, който умееше да предизвика любопитството ни и да ни заинтригува. Този армейски математик се опитваше дори да докаже триста години недоказаната теорема на Ферма (an + bn = сn). Но не учехме само артилерия. Имаше много други предмети, сред които и (не второстепенна по значение) политическа подготовка. Живеехме в казармена обстановка - легла на два етажа в огромна казарма, с твърдо разписание на деня, за изпълнението на което следеше пак един зверовит майор. Особено досадна беше утринната гимнастика, на която изкарваха всички, независимо от времето - в дъжд, сняг и мраз. И разбира се - строят. За занятия, от занятия, към столовата и към клуба. Злостно ни припомниха нашата училищна младост и неумиращата традиция на пруско-руската сурова подготовка.

Едно събитие от това време не можех да не запомня завинаги. Когато през един сив мартенски ден в клас влезе нашият преподавател подполковник Емелянов и с явно престорен трагичен глас обяви, че преди един час е починал великият Сталин. Всички станаха, постояха с каменни лица, а аз си казах на ум: "Слава тебе, Господи! Може би поне сега нещо ще се промени към по-добро". Но уви, промениха се малко неща.

Бериевската амнистия, която беше обявена незабавно, напълни далекоизточните градове с маса бандити, убийци и злодеи, които бяха пуснати най-напред. Политическите пускаха след обстойна сортировка, а тези, социално близките, като се озоваха на свобода, се заеха дружно за привичната си работа. До пролетта не можехме да се покажем в града - грабеха и убиваха даже офицери.

Политическата подготовка, а и войсковата политика изобщо, както и по-рано, беше насочена към противопоставяне на англо-американския империализъм. Продължаваше укрепването на отбраната на Курилите, към които се насочваха все повече и повече войски и боеприпаси. Цялата брегова линия на островите беше обхваната от гранична служба, изградиха сложна система за радиопеленгация и радиозаглушаване. Нищо нито от "Гласът на Америка", нито от БиБиСи, нито от "Свобода" не можеше да се чуе. Всичко това въздействаше по определен начин върху настроението на офицерите, което беше далече от оптимизма. Въпреки надеждата... Не видях някой от моите еднокурсници да плака за смъртта на вожда. Повечето мълчаха упорито.

Точно тогава дойде време да завършваме. По всички предмети имах петици (най-високата оценка в съветската система на оценяване - бел. прев.). Последната на полигона изпитна задача - стрелба с рикошет - изпълних отлично и получих червена диплома (специална диплома, с червена обложка, която се дава само на отличници - бел. прев.). Но каква полза от това? За какво трябва да се хабят в живота време и сили, ако става въпрос за нещо напразно, което не може да се реализира. Или не трябва да се реализира? Освен на война? Но войната за нас свърши, вече се навоювахме. Не прилича ли това, което учихме, на размахване на юмруци след жесток побой? А главното е, че това не е лошо: по-добре е да размахваш юмруци, отколкото да проливаш кръв. Но защо тогава е всичко това, с което се занимаваме? И с какво се готвим да се занимаваме? И защо съм тук аз, като изобщо нямам намерение да правя военна кариера, а само си мисля как да се измъкна от този далечен край и да се върна в родината. Аз и на Сахалин отидох с такава цел, мислех си: оттам е по-близо до дома. Оказа се, че не е по-близо, а е още по-далече. Такива мисли ми идваха, когато плавах по морето отново към своя остров. Другите офицери получиха след курса нови назначения, някои с повишение. Аз не получих нищо и се връщах на предишното си служебно място.

четвъртък, януари 21, 2016

Снимки

1. Единствената известна снимка на Фредерик Шопен. Около 1849 година.


2. Луис Армстронг и Джони Кеш. 1970 година.


3. Въздушен стрелец зад къртечница MG.81 в немски бомбардировач Ju-88A-4. Втората световна война.


4. Матис в жилището си в Ница. 1910 година.


5. Съвременна снимка. Комунизмът във Венецуела е победил окончателно. Войник пази хранителен магазин, за да не го разграбят гладни тълпи.


6. Пол Нюман и Клинт Истууд. 1972 година.


7. Качват 5-мегабайтов харддиск в самолет на Пан Ам. 1956 година.


8. “Ако един човек обича котки, аз съм му приятел и другар, без по-нататъшно представяне“ – Марк Твен.


9. Изригване на вулкана Везувий през 1944 година.


10. Робърт Кенеди, 1960 година. По време на обиколките през предизборната кампания на брат му Дж. Ф. Кенеди.


11. Джак Никълсън си почива по време на снимките на филма „Сиянието“, 1980 година.


12. Братята Шийлдс, гигантите от Тексас (203.2 см - 210.8 см).


13. 1953 година. Американски войник храни малко котенце по време на Корейската война.


14. Представители на всички колониални войски на Британската империя по време на среща в Лондон по случай 60-годишния юбилей на кралица Виктория, 22 юни 1897 година.


сряда, януари 20, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 35

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

35.

Както и преди, божие наказание в армията бяха ЧП-тата (извънредните произшествия). Ту някой ще се удави, ту ще падне в пропаст с камиона, ту ще се застреля, докато си чисти оръжието. Ту ще се напие. А един мой войник рани сериозно друг. Кадърен войник, старателен, стоял на пост до оръдието. Като се стъмнило, по брега вървят двама, носят му вечеря. А той, както се полага, вика: "Парола!" Отговарят му: "Ечемична каша, Хакимов! Ечемична каша носим"... А той пак: "Парола! Ще стрелям!" И гръмнал. Било тъмно, но улучил, прострелял приятеля си в бедрото. И никаква отговорност, всичко отговаря на устава.

Такива са уставите. Уставът за караулната служба изискваше да се иска от командира, който проверява караула (или поста на входа), документ за самоличност. И какво да му проверяват, когато този командир го познават от две години по лице, виждали са го всеки ден. Но трябва. Един командир на полк издевателстваше садистично над дежурните по КПП (контролно-пропускателен пункт - бел. прев.), като минаваше всеки път през вратата, като гледаше дали ще проверят също така всеки път служебното му удостоверение. Обикновено на свечеряване преставаха да проверяват и така се хващаха в капана. В най-добрия случай получаваха мъмрене. Интересно е, че у кадровите офицери тази безсмислица не предизвикваше съмнение. Така се полага, казваха обикновено, и по-нататък от полагащото се не отиваха даже и в мислите си. Здрав смисъл? Но здравият смисъл, както казваше един познат командир на батарея, никога не го е имало в армията.

Най-популярна командирска черта беше строгостта. Строгостта и взискателността бяха задължителни за всички командири, като се започне от ефрейтора и се свърши с полковника. Мнозина се придържаха само към нея, даже правеха кариера, демонстрирайки строгост, граничеща с жестокост. А понякога и превишаваща жестокостта. В специфичните условия на екзотична отдалеченост от родния край офицерите живееха много изолирано, прекарвайки по-голямата част от времето си в своите подразделения - в ротите и батареите, заедно с войниците, и както е прието в армията, взаимоотношенията им се оформяха според субординацията - дружаха равни по длъжност и звание. Каквито и да е приятелски отношения между началници и подчинени предизвикваха подозрение и в такъв случай от своя страна им обръщаха внимание особистите. В този смисъл най-много грижи създаваха младите офицери, ергени, които и пиеха, и вдигаха скандали, защото мнозина от тях не искаха да служат в този край на земята, искаха да са в Европа, във вътрешните военни окръзи.

У моя командир на батарея отношенията с началството се поразклатиха (най-напред, разбира се, заради обръщането на чашката) и той изглежда реши да си поправи репутацията. Веднъж дойде в батареята на брега пийнал и обяви сбор в землянката на НП-то. От разчетите попитаха: "А да си вземем ли противогазите?" Както искате, каза командирът на батареята, макар че според изискванията на устава войникът в бойна обстановка трябва да ходи винаги натоварен като магаре. Но кой иска да е магаре? Някои притичаха с противогази, а някои без, само с пушките. Командирът на батареята ги затвори в землянката и обяви газова атака. За целта запали димна шашка. Тази шашка вероятно съсипа цялата му военна кариера.

Шашката се оказа нова конструкция, усъвършенствана с усилията на ВПК (военно-промишления комплекс - бел. прев.), и не само димеше, но и поразяваше дишането. Войниците, които се оказаха в землянката без противогази, изгубиха съзнание, едва ги измъкнаха после на чист въздух. Гръмна скандал. Скочиха партийните органи. И веднага, както винаги, смерш се оказа готов за действие. Извикаха майора уж за изясняване на случая в политическия отдел и оттам повече не се върна в полка.

Долу-горе по същото време, докато седях на наблюдателния пункт и гледах морето (няма ли да се покаже американски десант), при мене дойде К., младши лейтенант, взводен, когато за нещастие (като и мене някога) бяха направили комсомолски организатор. За своя беда комсомолският организатор се беше оженил наскоро за едно младо момиче, чийто баща бил репресиран за нещо от органите и дъщерята не пожелала да се откаже от него. Поискаха от комсомолския организатор или да се разведе, или да си върне партийната книжка. Лейтенантът не знаеше какво да прави и се чувстваше много потиснат. От мене отишъл в селото, където купил спирт, изпил го и като легнал на леглото в стаята на жена си, се застрелял. Погребаха го през нощта, тайно, в старото японско гробище, където вече имаше няколко пирамиди със звезди. Това бяха наши момчета, които се бяха разделили с живота тук, на чужда земя.

Установеният местен военен ред имаше не малки предимства в сравнение с казармата. Най-напред - относителна изолираност от началството. Второ, възможността да се скриеш, след като никой не знае с какво се занимаваме тук. Понякога можеше дори да се поспи, което войниците правеха, като поставяха зорко следяща стража. Освен това - ловяха запалено риба, особено когато кетата и горбушата си хвърляше хайвера.

Към есента и през зимата островът се разтърсваше от земетресения. Къщите се тресяха (не се събаряха, защото бяха направени от дъски) и само скърцаха, а от тенекиените кюнци се сипеха сажди. Но се случваше кюнците да паднат, когато печките горяха, тогава ставаха пожари. Веднъж тичах по улицата по време на земетресение и улицата пред мене се разцепи по цялата си ширина. Едва успях да прескоча пукнатината, широка колкото длан. А през есента на 52-ра се случи нещо незнайно какво. Реката, която течеше през селото и се вливаше в залива, започна да тече назад. Водата заля малката ливада, наводни къщите. Едва след няколко дена се разбра, че това е от цунами. Епицентърът му бил някъде около северния остров Парамушир, откъдето дойде вълната. След ден-два водата тръгна обратно, към морето.

Два пъти в годината, през пролетта и есента, наблюдавахме незабравимо зрелище - как рибата на пасажи, нагъсто напираше по водата и камъните към пресноводната рекичка, за да си хвърли хайвера. Еднометрови риби можеха да се хванат с ръце, да се убият с тояги, да се ловят с телени мрежи. И ги ловяха, и ги убиваха. Варяха ги във войнишките канчета и ги ядяха. Но най-много събираха червен хайвер, какъвто можеха да натрупат в запас с кофи. Но никой не трупаше запаси, всичко ставаше за един ден. Изкормената риба се търкаляше и гниеше цяло лято в тревата край островните рекички. Това наблюдавах пред първите години от престоя си на Кунашир. А когато след три години си тръгвах, нямаше риба. Изчезна и кетата, и горбушата. Изловиха я, изядоха я, захвърлиха я.

През зимата рибарско наслаждение беше ловенето на корушки. Към началото на пролетта, когато ледът в залива се напукваше, в пукнатините се навираха малки рибки, които не беше нужно да се примамват с нищо. Рибарите просто правеха кукички от тел и като ги пускаха в пукнатините, извличаха рибата на леда. За час можеше да се напълни една кофа. Печена, тя беше най-вкусна от всички морски и океански риби. Жалко, нямах време да ловя и само наблюдавах какво става, седейки в своето НП на отвесния бряг.

На Курилите четях малко, преди всичко вестниците, които ни донасяха един път месечно. А през зимата, когато навигацията спираше, изобщо не донасяха нищо. Дори алкохол. По радиото не можеше да се чуе никога нищо. Западните станции ги заглушаваха изцяло. Недалече от моята батарея до село Головнино стърчаха антени за радиоприхващане, където цяло денонощие дежуреха офицери от КГБ. От това, което ми попадна на острова, добро впечатление ми направи повестта на Е. Казакевич "Двама в степта". Това беше нова страница с истината за неотдавнашната война и ми беше много неприятно да чета как скоро започнаха да я громят в литературната и партийната преса. Както и статията на Померанцев "За искреността в литературата". Тази статия ми хареса много, но като прочетох критиката за нея, разбрах, че с правдивата литература ще трябва да се почака. Традициите на литературния погром, започнали след войната с Ахматова и Зошченко, като че ли нямаше да свършат скоро. Така мислех тогава и след трите разказа, които изпратих на М. Линков, повече не пишех нищо. Нямах желание. През зимата, точно в деня на Съветската армия, се роди синът ми Серьожка. Ще стане генерал, шегуваха се приятелите, имайки предвид знаменитата дата на раждане. Генерал не стана, но е добре, че оживя в онзи студ, до желязната печка, за която никога не стигаха дърва. Явно още в детството се закали от японския климат. Жена ми работеше в училището, а той, като поотрасна, се възпитаваше в компанията на котарака - огромно пухкаво създание, чиято привързаност към малкия започна да предизвиква безпокойство. Котаракът го спасяваше от студа, но можеше и да го задуши без да иска, толкова беше голям. Опитах се да се отърва от него, но напразно.

В края на есента дойде заповед: да отида на Сахалин за учебни занятия. Жена ми и синът ми с котарака останаха на Кунашир.

вторник, януари 19, 2016

Немският наемник Гьоц и желязната му ръка

Източник: History Porn

Превод от руски: Павел Николов

Безпощадният немски наемник Гьоц фон Берлихинген обичал много приличните междуособици. Като войник под наем през XVI век, заедно със своята дружина от разпасани безделници и размирници, той се сражавал за всеки баварски херцог или барон, готов да предложи отлична схватка и тлъста сума.

Но понеже това ставало през XVI век и нашият герой се сражавал постоянно и доста увлечено във всяка една битка, до която можел да се добере, рано или късно, за такъв начин на живот би трябвало да си плати. През 1504 година, обсаждайки град Ландсхут в Югоизточна Германия от името на Албрехт IV, херцог на Бавария, двадесет и три годишният наемник бил ранен от оръдейно гюлле. Да каже какво точно е станало, никой не се наема. Според версиите на едни гюллето улучило меча на Гьоц, който му отсякъл дясната ръка. Други казват, че самото гюлле лишило с пълна скорост Берлихинген от любимия му крайник за пробождане на меки човешки тела.

Както и да е, но ръката повече я нямало и бедният рицар изглежда трябвало да се оттегли от битките. Или да намери начин и да продължи да се сражава срещу добро заплащане. По принцип можем веднага да се сетим какъв път е избрал наемникът. Скоро след нещастната среща с артилерията, Берлихинген се перчел със скърцащ и щракащ крайник.

Първият модел не бил сложен. Пластина с два шарнира, благодарение на които четирите завити като куки пръсти се придвижвали навътре и държали меча. Други действия тази ръка не предполагала. Протезата дори била детайлизирана, виждали се ноктите, фалангите и бръчките на пръстите.

Но понижената подвижност на новия блестящ крайник не могла да спре Гьоц. Стискайки меча в металната ръка, той продължавал да ръководи верния си отряд. Неговата завладяваща кариера е спомената дори в статията на доктор Шерон Ром „Пластична и възстановителна хирургия“ (Plastic & Reconstructive Surgery). Кариерата му се състояла в по-голямата си част от сражения, хазартни игри и даване на заеми. Благодарение на последното той си спечелил сред местните жители репутацията на своеобразен Робин Худ, застанал в защита на бедните селяни от угнетителите. Похищения на благородни граждани за откуп и нападения над странстващи търговци? Та това е само привична част от нещата.

След няколко години използване на удобния, но все пак неподвижен крайник, Берлихинген решил, че е време да направи ъпгрейд на протезата. Втората ръка, стигаща до лакътя и закрепваща се с кожени ремъци, се получила недодялана като конструкция, но затова пък била не по-малко гениална.

За разлика от първия модел в новата версия всеки пръст имал по няколко съединения, което позволявало да се стиска меча още по-силно. Което пък на свой ред позволявало на меча да се забива още по-добре в попадналите му войници, сражаващи се за чужди пари. С лявата си ръка Гьоц можел да променя по свое желание положението на пръстите, за да държи меч, перо или поводи. Вътре в ръката имало пружинен механизъм, благодарение на който пръстите оставали в нужното положение.

Втората ръка, рядък образец на протезиране през XVI век, се пази и до ден днешен в замъка музей в Ягстхаузен, родния град на Берлихинген. Примерът на гордия рицар, отказал да се огъне под натиска на обстоятелствата, вдъхновил дотолкова местните жители, че металическият крайник се озовал накрая върху градския герб.

Наемникът, спечелил си прозвището „Гьоц Желязната ръка“, продължил да се сражава до почетната шестдесет и четири годишна възраст. Той успял да участва в кампанията срещу Отоманскта империя, а през 1544 година се сражавал във Франция. В крайна сметка решил да остави кръвопролитното дело и написал автобиография. Повествованието за бойната му слава така си останало в ръкопис, когато през 1562 година Гьоц починал на осемдесет и две години. Еднорък воин през XVI век да доживее до такава значителна възраст е огромно постижение. Мемоарите му били публикувани едва през 1731 година. Похожденията на Берлихинген вдъхновили Йохан Гьоте. През 1773 година той написал „Гьоц фон Берлихинген“, пиеса за живота и приключенията на храбрия войник.

Пиесата се отнася доста свободно към истината и превръща Берлихинген в трагична фигура, в човек, който загива млад, в самия разгар на своите сили. Изобразен е като яростен воин, но при това нежен и чувствителен. Като обяснява на един монах защо подава лявата си ръка за ръкостискане, той казва: „Моята дясна ръка, макар да става за война, е неспособна да почувства допира на любовта. Тя е скрита под ръкавица, вижте, направена е от желязо“. Направо си представяме как Гьоц, след поредната кръвопролитна битка, започва да се терзае, че неговата протеза го е лишила от възможността да докосне бузата на някоя прекрасна дева с дясната си ръка.

Но най-запомнящата се сцена е станала с Берлихинген в реалния живот, когато се намирал в обсадения замък Ягстхаузен. На заповедта да се предаде, рицарят отговорил: „Er aber, sag's ihm, er kann mich im Arsche lecken“, което буквално означава: „Кажете му, че може да ме целуне по задника“. Тази рядка по това време фраза е известна днес сред немците като „швабско приветствие“.

Горните безсмъртните думи са изсечени под мемориалната плоча с барелефа на Берлихинген, намираща се във Вайзенхайм. На барелефа рицарят притиска към сърцето си своята желязна ръка в очакване на поредната схватка.

понеделник, януари 18, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 34

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

34.

Командир на полка беше един стар военен, герой от изминалата война, човек в общи линии разумен, но неук. Дори във военното дело беше неук, което се използваше често от неговите по-млади подчинени. На негова заповед да направят нещо те обикновено отговаряха спокойно: "Но това не е по устава". Полковникът се замисляше малко и се съгласяваше: като не е по устава, нека бъде така. А в действителност по въпроса няма нищо от устава, подчинените му го лъжеха. Веднъж се случи една история, която показа кой е главният в полка. Изгуби се един мой войник, нямаше го на закуска, не дойде и за обяд. И никой не знаеше къде е. Това вече беше ЧП (извънредно произшествие - бел. прев.) и аз отидох да докладвам. Точно тогава в кабинета на командира на полка имаше няколко офицери, аз доложих и командирът на полка каза: "Ще почакаме до вечерта". И тогава скочи полковият особист (сътрудник на отдела за военно контраразузнаване - бел. прев.) и започна да крещи на командира на полка, стария офицер: "Какво означава ще почакаме? Веднага организирайте търсене, изпратете да го хванат. Той може би е вече на път за Япония, ще предаде родината си и тогава ще ни хвръкнат главите от раменете". Полковникът изслуша мълчаливо капитана и вдигна рамене, което означаваше: правете каквото каза той. А войникът се намери след обяд - просто беше заспал на тревата зад артилерийския парк. Бил изморен. Трябва обаче да отбележа, че страхът на особиста не беше без основание, у нас вече се беше случило няколко войници да се прехвърлят в Япония. През зимата там по затлачения с ледени блокове залив избяга един граничар. Но на острова нямаше само гранична служба във вид на наземни застави, а и морска, която се осъществяваше от граничарите, особено през лятото. Понякога катерите идваха до нашия кей. И ето че веднъж войниците видяха как от един такъв катер свалят някакъв чувал, като със зелки, и оттам се чува познат глас: "Привет, земляци, докараха ме вече". Бяха докарали беглец в завързан чувал. Своята чекистка роля в полка капитанът смершовец след това доказа не един път. И от него се страхуваха повече отколкото от другите. Командирът на полка можеше да те напсува, да те вкара в ареста, да не ти даде поредното звание. А този можеше да ти съсипе целия живот. И съсипваше, без оглед на репутация и звание.

Веднъж (това беше още в самото начало на моя живот на острова) отидох рано сутринта на кея да посрещна един катер от Южен Курилск, който трябваше да докара от ремонт една стереоскопична тръба. Но не я докара и аз слязох от кея на брега. И ето че срещам онзи капитан, след който върви друг капитан, началник щаб на батальон - по някаква причина с шинел и без пагони, с малко куфарче в ръце. След него войник автоматчик с готов за стрелба ППШ. Те слязоха бързо по стълбите и се скриха в катера. Това беше странно, защото бях видял предния ден началник щаба на полковото съвещание. Какво беше станало за една нощ? След няколко дена също по време на съвещание командирът на полка обяви, че капитан Аверянов е арестуван за антисъветски изявления. А после станаха известни и самите заявления. Оказа се, че капитанът проспал развода за занятия (не звъннал будилникът) и той, като псувал, споменал с недобра дума "стахановското производство". Чул го през шперплатовата стена началникът на батальонната артилерия, който по това време си бил у дома, и, разбира се, го докладвал. Капитанът получи пет години лагер. Смерш свирепстваше там като никъде на друго място. Специалните пълномощници на тази служба в полка бяха цяло подразделение и се стараеха до краен предел. Тяхната "хитра къщичка" (жаргонен израз, означаващ помещение на специалните служби - бел. прев.) се намираше между казармата и войнишката тоалетна - за удобство и пестене на време. Прозорците със спуснати завеси там светеха до късно през нощта. Дори и след отбоя.

Отначало бях назначен за командир на взвод за управление, оборудвах наблюдателен пункт, давах дежурства и наблюдавах определен участък от океана. Там се намираше и командирът на батареята, млад, но заслужил майор с пет ордена от войната. Той беше в общи линии кадърен офицер, не много по-голям от мене. Но станало така, че жена му го напуснала, заминала за материка и майорът останал сламен вдовец. Разбира се, пиеше, понякога прекалено. Иначе беше дисциплиниран и слушаше началството. И ето че веднъж, когато бях дежурен по полк, рано сутринта на вратата на щаба се появи един смершовец и седна до мене в стаята за пушене. До това време не се бях срещал с него насаме. И ето че ме пита: какви са ми отношенията с моя командир на батареята? Нормални, казвам. А той, като помълча, каза: "А знаете ли, че е бил в плен и е служил в полицията?" Това ме учуди - знаех, че майорът е бил през цялото време на фронта, в противотанковата артилерия, и толкова му вървяло, че даже не бил раняван. А ако това, което казва смершовецът, е истина, защо не са го арестували, защо е все още майор и още командва батарея? Така си помислих, но не казах нищо на онзи - нима можех да се усъмня в неговата истина? Те знаеха всичко за всекиго, виждаха безпрепятствено нашето минало. И дори нашето бъдеще. Точно тогава по всички части на окръга (а може би и в цялата Съветска армия) се правеше проверка на офицерските кадри. Понякога по време на полкови съвещания четяха заповеди на командването за разкрити злоумишленици. Помня една, как един сержант, ординарец на командира на полка, станал полковник. Случило се така, че командирът на полка бил убит, а раненият ординарец взел неговите документи и се представил за своя началник. След болницата го изпратили в един полк, който командвал до победата. И вероятно го командвал добре, защото на този пост получил три ордена, а и полкът бил награден. По време на съда го попитали: "Как ти, без да имаш военно образование, постигна това?" Полковникът сержант отговорил: "Много просто: имаше героични командири на батальони, които виках при себе си и така им духваш под опашките, че тичаха в атака като луди".

Офицерите на съвещанието се отнесоха към това различно. По-възрастните се възмущаваха: нахалник! Как може?! По-младите ехидничеха: главното е да имаш герои с опашки. Явно обаче настъпи и моят ред да бъда проверен. След занятията ме вика заместникът на началник щаба по отчета и ми дава мълчаливо да прочета един секретен документ. В него е написано, да речем, следното. Според отчета на личния състав на тази и тази армия лейтенант В. В. Биков е убит на 7.01.1944 година и е погребан в братска могила край село Голяма Северинка, Кировоградска област. Параграф втори: да се поиска от лейтенант В. В. Биков да обясни въпросния случай. Материалът от дознанието да се изпрати на 17 септември тази година. Заместникът на началник щаба се смее: "Ами пиши, щом си изпълзял от братската могила". Какво да се прави, шегите са си шеги, но се наложи да пиша. И не един път. След това поискаха още и свидетели, документи от болницата. Веднъж ме извика един смершовец, писах и там обяснение. Но той се интересуваше преди всичко дали съм имал контакти с немците след моето раняване. За това как лежах цяла нощ с трупа на немския офицер, разбира се, не му казах. Интересно е да се отбележи отношението политическите органи към този случай. Ако преди това партийният организатор на полка започваше два-три пъти разговор с мене за моята нежелателна безпартийност, след това - пълно мълчание. Никой нито дума. И аз в общи линии се радвах, защото безпартийността ми откриваше някакви перспективи, а партийността ме водеше направо в задънена улица. Постоянно си мечтаех да се измъкна на свобода...