вторник, април 26, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 79

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78.

79.

В Москва предстоеше конгрес на СП на СССР, отидохме от Менск една голяма група. Преди откриването, както обикновено, се блъскахме в тесните коридори на "Воровский", даваха ни направления за хотелите. Сложно и важно дело беше хотелското настаняване. Настаняваха с умела сортировка, според тежестта, която имаха писателите и организациите в очите на началството. Едни (ръководители, депутати, народни) настаняваха в хотел "Москва", други, без титли и заслуги - в "Русия". Случваше се объркване, като да речем с редакторите, не всички от които бяха депутати или народни. Получилите хотел с по-нисък ранг ходеха да се оплакват на Марков или Воронков или изпращаха при тях Шамякин - да ходатайства. Шамякин ходатайстваше също умело, като не допускаше уравниловка. Бях настанен в "Москва". Адомович - в "Русия", беше малко неудобно, но не хукнахме да се оплакваме. На "Воровский" ни намери Анатолий Гладилин и ни показа писмо на Александър Солженицин до конгреса в защита на творческата свобода, срещу цензурата. Ние го подписахме, но повече никой от присъстващите там беларуси не го подписа. Адамович предложи да позвъним на Солженицин, с когото още не се познавахме. Съмнявах се, че Солженицин ще поиска да разговаря с нас, но неочаквано самият той взе слушалката и преди да започне разговора, попита дали сме подписали писмото му. Адамович отговори, че сме го подписали и сме проагитирали да го подпишат и други. Тогава Александр Исаевич каза, че не е лошо да се срещнем. Уговорихме се това да стане в моята стая в хотел "Москва". Сутринта рано Адамович беше вече при мене, аз приготвих фотоапарата, купихме нещо за пиене. Солженицин дойде с малко закъснение. Запознахме се лично, а в литературен смисъл Александр Исаевич каза, че ни е чел и двамата и споделя нашия патос. На конгреса няма да отиде, защото не е поканен, но очаква, че ще се изкажем там в духа на неговото писмо. Адамович обеща да го направи (но не му дадоха думата), а аз подготвях изказване в малко по-друг дух. В литературен план Солженицин каза, че сега работи над произведение за империалистическата война през 1914 година и вероятно ще отиде през лятото в Източна Прусия. По пътя може да намине към Беларус, където воювал през 44-та година. Разбира се, ние го канехме. (Това, за съжаление, не се осъществи.) По време на разговора аз и Адамович все поглеждахме стените, които криеха известна опасност. Солженицин се държеше уверено и смело, отказа да пие. Накрая снимахме госта - поред с Адамович и Бикау.

На конгреса в залата на прочутия Кремълски дворец седях малко, повечето време прекарвах в кулоарите или в бюфета. Но в огромната зала на бюфета можеше само да се хапне, за пиене нямаше нищо. И това възмущаваше мнозина от дошлите писатели. Особено се ядосваше Виктор Астафев, с когото вече се познавах и имахме намерение да полеем срещата. А нямаше с какво. И Виктор гръмко, смущавайки изтънчения кагебистки обслужващ персонал, викаше, че без водка не сме щели да победим във войната - независимо от гръмотевичните призиви на политруците. Беларуските партизани също знаят това, нали, Васил? - шеговито се обръщаше той към мене. Аз се съгласих и припомних на Виктор как на банкета по време на предишния конгрес спаси Константин Симонов. Симонов се разхождаше величествено между масите с някакъв чужденец, а зад тях, като опашка, се влачеше подозрително един кагебистки тип и все се стараеше да дочуе разговора им. Когато спряха, спря и той, като подскочи до нашата маса, точно срещу Астафев. Павел Нилин, който седеше при нас, като разбра каква е работата, го попита от коя организация е. Но онзи като че не чу въпроса - цялото му внимание беше насочено към Симонов. Тогава Астафев мощно, за да надвика полупияния шум, каза: "От организацията на Семичастний (Владимир Семичастний, председател на КГБ от 1961 да 1967 година - бел. прев.) е, огледайте се, Константин Михайлович!" Симонов наистина се огледа и онзи тип, като сви глава в раменете си, се изнесе мълчаливо встрани. Вечерта в хотела обсъждахме този случай и Астафев напомни доста нервно къде живеем. Той каза, че през 30-ге години в СССР е имало 10 милиона сексоти (секретни сътрудници - бел. прев.), така свидетелства синът на Г. Маленков (съветски партиен лидер, приближен на Сталин - бел. прев.), а той знае някои неща. Пък и самият Хрешчов, разобличавайки Берия, каза, че в СССР всеки пети е сексот. Какво искате от писателите? - питаше Виктор Петрович.

Както вече казахме, въпреки разкошните мезета, в Кремъл нямаше какво да се пие, а бюфетите в хотелите пращяха от пиене, но нямаше мезета. По стар обичай с мезетата в страната беше напрегнато. Сутринта по време на закуската дълго решавахме задачата как да да донесем на конгреса някоя бутилка. Бураукин се опита да напъха една в джоба си - изглеждаше подозрително, все едно там има бомба. Опитахме да я сложим в представителната папка на Гилевич, с която той не се разделяше никога - също не беше добре. Можеха да му я вземат, че и да му пришият още нещо. Проверяваха ни не един път, на всяка врата, където кагебейците дежуреха по двойки: докато единият гледаше документите, сверявайки снимката с оригинала, другият правеше "визуален обиск", като прокарваше остър поглед по джобовете и ръцете. И ние намерихме най-простото решение - пием в хотела и бегом да замезваме в Кремъл.

Но по пътя ни чакаше изненада. Като не успяхме да пребягаме през улицата при Спаската кула, докато светофарът беше зелен, спряхме на място. Само един (делегат, който не беше от нашата компания) - стар туркменски писател - пресече бързешком и беше задържан от униформен кагебист, който го дръпна грубо за рамото и започна да му се кара. Григорий Бакланов, който вървеше с нас, не можа да изтърпи това. Никога не съм виждал Григорий така разярен, както в момента, когато се нахвърли върху кагебиста, за да защити стария писател туркменец, и пред очите на десетки минувачи го ругаеше и навикваше. Но кагебистът също се разядоса, поиска пропуска на Бакланов, започна да вика: "Сега ще ти го скъсам и повече няма да видиш конгреса". На което Бакланов отвърна предизвикателно: "Хайде, скъсай го! Скъсай го, де! Късай..." Но не го скъса - явно добър се случи. А тази постъпка на Бакланов обясни много неща в неговия характер, твърд и упорит. Станаха разбираеми някои негови пасажи в печата и в изказванията му. Особено блестящата му, безкомпромисна реч по време на всесъюзната партконференция (партийна конференция - бел. прев.) в Москва, когато правоверната аудитория се опитала да го свали от трибуната. Запомнил съм острите му сблъсъци с комунопатриотите (привърженици на политически сили, изповядващи комунистически и ултранационалистически идеи; синоними: "комунофашисти" и "червено-кафяви" - бел. прев.) в присъствието на члена на горбачовото политбюро А. Яковлев. И още някои прояви на смелост и принципност, по които у нас можеше да се сравни единствено с Алес Адамович.

Беларуските писатели, с малки изключения, бяха умерени, държаха се мълчаливо и заедно. Помня само един случай, когато в самото начало при настаняването в хотела започнаха да се карат Куляшоу и Макайонка. Пиеха и се караха - дълго и упорито, от обяд до вечерта и едва ли не цяла нощ. Опитах се да ги успокоя, уговарях ги и ги помирявах, и все напразно. А се караха за такива особени неща, че беше невъзможно да се разбере смисълът на конфликта. Другите, които присъстваха, един по един отиваха да спят. Накрая не издържах и аз. На сутринта разбрах, че Макайонак спи, а Куляшоу е напуснал хотела и е заминал за Менск.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.