СЛУЖБОМЕР

вторник, декември 06, 2016

Лекции по руска литература – брой 49

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1.

БЕСОВЕ (1872 г.)

В "Бесове" се разказва за руски терористи, които планират насилие и разрушение, а фактически убиват един от своите хора. Радикалната критика осъдила произведението като реакционно. От друга страна, романът бил приет за проникновено изследване по отношение на хора, които са доведени от своите идеи до блато, в което потъват. Обърнете внимание на пейзажите:

"Ситният чест дъждец не преставаше, поглъщаше всеки отблясък и оттенък и превръщаше всичко наоколо в някаква сива оловна равнодушна мъглявина. Отдавна беше ден, а сякаш още не бе разсъмнало. (На сутринта след убийството на Лебядкини.)

"Това бе едно извънредно мрачно място на края на огромния парк на Ставрогини. <...> ...колко ли зловещо е изглеждало оная сурова есенна вечер. Оттук започваше стара, добре запазена гора, неясните очертания на огромните вековни борове мрачно се открояваха в тъмнината. Толкова тъмно беше, че лицата не се различаваха дори от две крачки... <...> Неизвестно кога и за какво, от незапомнени времена тук бе изградена от грубо струпай недялан камък някаква доста смешна беседка, нещо като пещеричка. Дървената маса и пейките, поставени някога в пещеричката, отдавна бяха изгнили и се бяха разпаднали. На около двеста крачки вдясно свършваше третото езеро. В парка имаше едно след друго три езера, които започваха от къщата и се простираха на цяла верста чак до другия му край". (Преди убийството на Шатов.)

Вече ми се наложи да кажа, че методът на Достоевский по отношение на героите в произведенията му е драматургичен. Като представя един или друг герой, той описва накратко външността му и след това не се връща почти никога към нея. Също така в диалозите липсват ремарки, каквито обикновено използват другите автори: посочване на жест, поглед към един или друг детайл, характеристика на обстановката.

Човек остава с чувството, че той не вижда своите герои, че те са просто кукли, забележителни, очарователни кукли, мятащи се в потока на авторовите идеи.

Унижението на човешкото достойнство - любимата тема на Достоевский - е достойна по-скоро за фарс, а не за драма. Лишен от истинско чувство за хумор, Достоевский едва се удържа да не се потопи в най-обикновена груба безвкусица, при това ужасно многословна. (Разказът за отношенията между волевата истерична стара дама и слабия истеричен стар господин, който заема първите сто страници на "Бесове", е скучен и неправдоподобен.) В преплитането на фарсовата интрига с човешката трагедия се усеща ясно чуждестранен акцент, нещо в нейните сюжетни ходове намирисва на второразряден френски роман. Това обаче не означава, че не можем да срещнем успешни сцени. В "Бесове" е нарисуван прелестен шарж на Тургенев - модния писател Кармазинов... "Старче, впрочем не повече от петдесет и пет годишно, с доста румено личице, с гъсти побелели къдрички, изскочили под кръглото цилиндрично бомбе и засукани около малките му чистички, розови ушенца. Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Говори с медно, макар и малко кресливо гласче. Пише с цел единствено да се покаже, както например при описаната гибел на един параход някъде край бреговете на Англия. Така и се четеше между редовете: "Интересувайте се от мене, вижте какъв бях в тези минути. Какво гледате тази удавница с мъртво дете в мъртвите си ръце? Гледайте по-добре мене, как не понесох това зрелище и се отвърнах от него". Много тънък намек - у Тургенев има подобно описание на корабен пожар, очевидно свързано с наблюдаван епизод в младостта му, което неговите врагове му напомняли с наслаждение цял живот.

По волята на автора, който изгражда кулминацията с разпалеността на драматург, при Варвара Петровна се събира несметно множество гости. Тук са всичките герои от "Бесове", сред които и двама, току-що пристигнали от чужбина. Каква невероятна глупост, но глупост грандиозна, достигаща своя връх, с изблици на гениални озарения, осветяващи целия този мрачен и безумен фарс!

Събрани в една стая, тези хора се мачкат и унижават помежду си, като предизвикват чудовищни скандали. Скандалите завършват безрезултатно, защото действието получава неочакван нов обрат.

Както винаги в романите на Достоевский, пред нас се изправя забързано и трескаво натрупване на думи с безкрайни повторения, със завои встрани - словесна каскада, от която читателят е потресен след, например, ефирната и удивително хармоничната проза на Лермонтов. Достоевский, както се знае, е велик търсач на истината, гениален изследовател на болната човешка душа, но при това не е велик художник в този смисъл, в който са велики художници Толстой, Пушкин и Чехов. И повтарям, не защото създаденият от него свят е нереален, светът на всеки художник е нереален, но защото е създаден прекалено прибързано, без всякакво чувство за мярка и хармония, на които трябва да се подчинява даже най-ирационалният шедьовър (за да стане шедьовър). Наистина, в известен смисъл Достоевский е прекалено рационалистичен в своите тромави методи и макар че неговите събития са само събития от духовния живот, а героите му са ходещи идеи в човешки облик, тяхната взаимна връзка и развитието на тези събития се задвижват по механичен начин, характерен за примитивните и второстепенни романи от края на 18-ти и началото на 19 век.

Искам още един път да подчертая, че Достоевский притежава по-скоро талант на драматург, отколкото на романист. Неговите романи са верига от сцени, от диалози и от масовки с участието на едва ли не всичките герои - с множество чисто театрални трикове, такива като очаквана кулминационна сцена, неочакван гост, комедийна развръзка и т. н. Като романи неговите книги се разпадат на парчета, като пиеси са прекалено дълги, композиционно ронливи и несъразмерни.

Като описва своите герои, техните отношения и положения, в които попадат, Достоевский не е много остроумен, но понякога е доста язвителен.

"Френско-пруската война" - така се нарича музикалната пиеса, съчинена от Лямшин, един от героите в "Бесове".

"Почваше с тревожните звуци на „Марсилезата“: „Qu’un sang impur abreuve nos silons!“

Звучеше гордо предизвикателство, опиянение от бъдещите победи. Но внезапно, наред с майсторските вариации на химна, някъде отстрани, долу, в края, но много близко се раздават пошлите звуци на „Mein lieber Augustin“. „Марсилезата“ не го забелязва, „Марсилезата“ е във висшата точка на опиянението от своето величие, но „Augustin“ крепне, „Augustin“ е все по-нахален и ето че тактовете на „Augustin“ някак неочаквано започват да съвпадат с тактовете на „Марсилезата“. И тя започва сякаш да се сърди; забелязала е най-сетне „Augustin“, иска да го махне, да го прогони като досадна, жалка муха, но „Mein lieber Augustin“ се е вкопчил здраво; той е весел и самоуверен, радостен и нахален; и „Марсилезата“ някак внезапно ужасно изглупява; вече не крие, че е ядосана и обидена; това са вопли на негодувание, това са сълзи и проклятия с прострени към провидението ръце: „Pas un pouce de notre terrain, pas une pierre de nos forteresses!“

Но вече е принудена да пее в такт с „Mein lieber Augustin“. Звуците й по един най-глупашки начин се преливат с „Augustin“, тя клюмва, гасне. Рядко, на пориви ще прозвучи отново „qu’un sang impur…“, но тутакси по най-обиден начин се превръща в просташко валсче. Тя напълно се примирява: това е Жюл Фавър, който ридае на гърдите на Бисмарк и дава всичко, всичко… Но ето че почва да разсвирепява и „Augustin“: чуват се сипкави звуци, усещат се изпитата бъчва бира, бясното самохвалство, звучат исканията за милиарди, за тънки пури, шампанско и заложници; „Augustin“ се превръща в яростен рев…

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.