СЛУЖБОМЕР

вторник, декември 13, 2016

Лекции по руска литература – брой 50

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1.

БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.)

"Братя Карамазови" е великолепен пример за детективски жанр, който Достоевский разработва упорито и в други романи. Романът е дълъг (над 1000 страници) и любопитен. В него има много забележителни неща, даже названията на главите. Трябва да кажем, че авторът не само добре разбира цялата натруфеност и фантастичност на своята книга, но като че ли през цялото време набляга на това, като подкача читателя и използва всяка дреболия, за да пришпори неговото любопитство. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед на заглавията. Както вече казах, названията на главите са необичайни и объркват, човек, който не е запознат с романа, може да бъде лесно заблуден, като си помисли, че пред него не стои роман, а по-скоро либрето на някакъв ексцентричен водевил. Глава 3: "Изповедта на едно пламенно сърце. В стихове". Глава 4: "Изповедта на едно пламенно сърце. В анекдоти". Глава 5: "Изповедта на едно пламенно сърце. "С краката нагоре". След това във втора част, глава 5: "Изстъпление в гостната", глава 6: "Изстъпление в къщичката", глава 7: "И на чист въздух". Някои заглавия поразяват със странните си умаления: "На коняче". Голяма част от названията на главите и отдалече не предават тяхното съдържание, например: "Още една подкопана репутация". Те са безсмислени. И накрая, някои игриви заглавия поради добродушните си задевки с читателя се възприемат като названия на хумористични разкази. Една в шеста глава, колкото и да е странно, в най-слабата част на книгата, названията на главите съответстват на тяхното съдържание.

Така, закачливо и подигравателно, хитрият автор примамва съзнателно своя читател. Но това е не единственият похват. През цялото време той изнамира разнообразни средства, за да пробуди и да поддържа читателския интерес. Вижте как обяснява името на града, където действието на романа протича от самото си начало (той го казва едва в самия край): "Скотопригоневск (уви, тъй се нарича нашето градче, аз дълго крих името му)". Това постоянно оглеждане за читателя, когато в него се съзира, от една страна, жертва, за която писателят е приготвил капан, и едновременно с това ловец, от когото писателят бяга, заплитайки следите си като заек - това отношение на писателя към читателя идва до известна степен от руската литературна традиция. Пушкин в "Евгений Онегин" и Гогол в "Мъртви души" често се обръщат съвсем неочаквано към читателя ту с извинение, ту с молба или шега. Но това заиграване с него също е заимствано от западните романи или, по-точно, от техните предшественички - криминалните хроники. Ето как в най-добрите традиции на тези хроники Достоевский прибягва към забавен похват: с подчертана откровеност съобщава още в самото начало, че е извършено престъпление. "Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето... покрай трагичната си и загадъчна смърт..." Подобна преднамерена откровеност от страна на автора не е повече от литературен похват, целта на който е да заинтригува веднага читателя по отношение на "трагичната и загадъчна смърт". Книгата е типично детективско произведение, ловко засукан криминален роман, но действието се развива бавно. Изходната ситуация е следната. Бащата Карамазов - гнусен и развратен старец, е една от тези непредизвикващи съчувствие жертви, които предвидливият автор на криминалното четиво набелязва старателно за убийство. Той има четирима сина - трима законни и един незаконен, като всеки от тях може да е убиецът. Най-малкият, благият Альоша, е явно положителен герой, но като приемем един път света на Достоевский и неговите правила, можем да допуснем, че даже Альоша е способен да убие своя баща или заради брат си Дмитрий, чийто път баща му е пресякъл нарочно, или заради внезапно възправяне срещу силите на злото, чийто представител е старият Карамазов, или по каквато и да е друга причина. Сюжетът се развива така, че читателят дълго време е принуден да гадае кой е убиецът; нещо повече, даже пред съда е изправен невинният Дмитрий - най-големият син на убития, докато се оказва, че истинският убиец е Смердяков, незаконороденият от синовете.

Следвайки своя замисъл да въвлече читателя в разгадаването на тайната, което е основната прелест на детективския жанр, Достоевский подготвя внимателно в съзнанието му необходимият портрет на предполагаемия убиец - Дмитрий. Измамата започва от минутата, когато Дмитрий след трескави и напразни търсения на три хиляди, които са му крайно необходими, хуква навън от дома си, като взема със себе си медното чукало. "- Ах, Господи, иска да убие някого! - плесна с ръце Феня".

Девойката, което Дмитрий обича, още една "демонична" героиня на Достоевский, Грушенка, става обект на въжделенията на стареца, който ѝ обещава пари, ако отиде при него. Дмитрий не се съмнява, че тя е приела предложението. Убеден, че Грушенка е при баща му, той прескача оградата на градината и вижда светлина в прозорците: "Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо". Когато се приближава до прозореца, вижда, че"цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван". Баща му стои до прозореца "със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. <...> ...старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината. <...> Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя... Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си".

По-нататък следва красноречиво изречение, състоящо се от много точки, пак според най-добрите традиции на увлекателните криминални романи или кървави детективски произведения. След това, като си поема дъх, авторът отново се приближава, но от другата страна. "Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава". Това би могло да означава, че нещо го е спряло в последната минута, но не, веднага след това изречение има двоеточие, а след него - изречение, което като че ли усилва предишното: "точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич". Така изречението за Бог, вместо да означава, както би ни се сторило в началото, че ангел хранител е спрял Дмитрий навреме по пътя на престъплението, би могло да означава само това, че Бог е разбудил стария слуга, за да може да види и да познае бягащия убиец. И тук се срещаме с интересен похват: от минутата, когато Дмитрий бяга, до задържането му на провинциалния панаир, където гуляе с Грушенка (от убийството до ареста минават 75 страници), авторът изгражда така сюжета, че словоохотливият Дмитрий не издава нито веднъж своята невинност. Нещо повече, когато споменава слугата Григорий, когото удря с чукалото и може би убива, Дмитрий не го нарича нито един път по име; просто "старецът", което би могло да се отнася и за баща му. Похватът, между другото, е прекалено изкуствен, издаващ прекомерното желание на автора да излъже читателя, като го накара да мисли, че убиецът е Дмитрий.

По-късно, по времето на съда, е важно да се разбере дали Дмитрий казва истината, когато твърди, че трите хиляди рубли са били у него, преди да отиде при баща си. Иначе би имало всякакви основания да бъде заподозрян, че е откраднал трите хиляди, приготвени от стареца за девойката, а това на свой ред би означавало, че е влязъл с взлом и е извършил убийството. Но изведнъж в съдебната зала най-младият брат Альоша си спомня, че когато видял Дмитрий за последен път, преди нощното произшествие в градината, той се биел в гърдите и викал, че има на там (иначе казано - на гърдите си) това, което му трябва, за да се измъкне от затрудненото положение. Тогава Альоша си помислил, че Дмитрий говори за сърцето си. Сега изведнъж си спомнил, че дори по онова време забелязал как Дмитрий не се удря в сърцето, а малко по-горе, където виси на врата му кесията. Този спомен на Альоша става единственото, макар и слабо доказателство, че в действителност Дмитрий е намерил парите по-рано и вероятно в такъв случай не е убил баща си. Друго едно обстоятелство, което лесно би могло да разсее всякакви съмнения и да спаси Дмитрий, се пренебрегва напълно от автора. Смердяков признава на Иван, средния брат, че той е истинският убиец и че за убийството е послужил един тежък пепелник. Иван прави всичко възможно да спаси Дмитрий, но това важно обстоятелство не се споменава нито веднъж по време на съда. Ако Иван беше разказал за пепелника, установяването на истината нямаше да е никак трудно. Би трябвало пепелникът да бъде огледан подобаващо, за да се види има ли по него следи от кръв, и да се сравни формата му с очертанията на смъртоносната рана на убития. Но това не е направено, което е сериозен пропуска за един детективски роман.

Направеният дотук анализ е достатъчен, за да се проследи развитието на сюжетната линия на Дмитрий. Иван, вторият брат, напуска града, като одобрява мълчаливо убийството, той фактически подтиква Смердяков към престъплението, като по този начин става негов съучастник. Иван изобщо е въвлечен по-силно в основната интрига от третия брат Альоша. Там, където става дума за Альоша, усещаме постоянно как авторът се разкъсва между два независими сюжета: трагедията на Дмитрий и историята на почти светия Альоша. В Альоша отново се вижда, както и в княз Мишкин, любовта на автора към простодушния герой от руския фолклор. Цялата дълга и вяла история на стареца Зосима би могла да се махне без всякаква щета за сюжета, това по-скоро би придало на книгата цялостност и съразмерност. Също така съвсем независимо, в разрез с общия замисъл, звучи историята на Илюшечка, сама по себе си забележителна. Но и в тази прекрасна история за момчето Илюша, за неговия приятел Коля, за кучето Жучка, за сребърното малко оръдие и за капризните номера на истеричния баща - даже в тази история Альоша внася неприятна елейна студенина. Изобщо, когато авторът изобразява Дмитрий, перото му придобива изключителна живост, Дмитрий като че ли е осветен постоянно с най-силни лампи, а заедно с него и всички, които го заобикалят. Но щом се появи Альоша, веднага се потапяме в съвсем друга, безжизнена стихия. Потънали в полумрак пътеки водят читателя към мрачния свят на хладните разсъждения, изоставен от гения на изкуството.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.